Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (24)

Двадесет и трета глава
Харпър

Сключихме временно примирие. Или поне така ми се струва.

Дори когато говорим за магьосницата, не го усещам като пазарлък. Няма залози, премълчан риск, по нищо не прилича на преговорите, които татко водеше с лихварите. Не зная как да реагирам, защото бях готова да се боря със зъби и нокти, а Рен, изглежда, се е предал.

Но пък спомена, че има нещо, което иска.

Държа картите си така, че да не ги види.

— Казах ти, че ще пробвам да разваля проклятието, ако ми уредиш среща с Лилит.

— Това е празно обещание, при положение че целта ти е да си отидеш вкъщи. — Той вдига рамене и дава кралица сабя. — Напълно ненужно е. Не това е желанието ми.

Повдигам вежда.

— Да бе, да.

— Не ме разбирай погрешно. Бих дал всичко да разваля проклятието. Но пазарлъците за любов са обречени на провал.

— Хубаво. — Прибавям кралица камък към бавно растящото тесте. — Какво искаш тогава?

— Искам да бъдеш принцеса Харпър, първородна дъщеря на краля на Диси. Да разглася съюза на Ембърфол с твоя народ, както и обещанието на баща ти да изпрати армия, която да прогони Карис Луран от земите ми.

Всяка дума е като плесница. Очаквам Рен всеки момент да се усмихне широко и да каже „шегувам се“.

Взирам се недоумяващо в него.

— Ти… какво?

— Наистина ли трябва да го повторя?

— Не… но… — Може би. — Какво?

— Ако успея да убедя хората си — и Карис Луран, — че кралството ми не е оставено на произвола, може да успея да убедя и армията й да се изтегли. Възможно е да се наложи да водим преговори за търговия или да отворим пристанището си. Затворените ни граници причиниха само страдания на народа, така че може пък и да е за добро.

Май е редно да му напомня, че всъщност не съм принцеса. Не разбирам какви ги говори.

— Но…

— Планът далеч не е перфектен. — Съвсем необезпокоено изиграва хода си, сякаш просто обсъждаме времето. — Но ако посетим най-големите градове и обявим пред всички годежа си…

— Чакай малко!

Гузна усмивка.

— Извини ме. Имах предвид да обявим съюза си.

Като че ли едната думичка променя нещо.

— Значи искаш да продължим с този цирк? Ама аз си измислих всичко! За да накарам онези да се махнат от странноприемницата! Не мога да спра цяла армия.

— Сигурна ли си, милейди? И преди си ме изненадвала.

Бузите ми пламват.

— Но ти нямаш армия. Ами ако не ни повярват?

— Нищо не губим.

Имам чувството, че съм попаднала в „Зоната на здрача“.

— Искаш да се преструвам на принцеса? Нищичко не знам за Ембърфол… нито как да се държа като кралска особа…

— Точно там е чарът ти — отвръща Рен. — Съвсем сериозен съм. Хората ми никога не бяха чували за Диси. Това означава, че имаш пълната свобода да импровизираш.

— Не са чували за Диси, понеже не съществува — озъбвам се аз.

— Баща ми винаги е казвал, че не е необходимо да разполагаш с армия, за да надвиеш друга. Имаше предвид въстанията в Ембърфол — но същото важи и за армията на Сил Шалоу. Накараме ли ги да повярват, че разполагаме с повече войници от тях, може да предпочетат да се оттеглят.

Зяпам го с отворена уста.

— Имаш ли представа какви ги дрънкаш?

— Права си. — Тонът му издава примирение. — Безразсъдно е. Малко се поотнесох. А и ти си имаш достатъчно проблеми. Глупаво е да рискуваш живота си заради мен.

— Не… аз…

Разтривам чело объркана. Този разговор пое в съвсем неочаквана посока. Сякаш не са ми достатъчни тревогите за Джейк, та ми се сервира и това.

— Милейди! — промълвява Рен.

Бавно спускам ръка и го поглеждам.

— Сделката не е изгодна — продължава той. — Ти искаш от мен среща с чародейката; аз те увещавам да рискуваш живота си за народа ми. И в двата случая безопасността ти не е гарантирана, нито пък завръщането ти вкъщи. Както винаги, нямам какво да ти предложа. Мога да ти обещая да говоря с Лилит, но това е нищо в сравнение с услугата, която искам от теб.

Гласът му е толкова искрен. Както преди малко в коридора, когато ми разказа живота си. Най-после сложихме край на преструвките и пред мен се разкрива истинският Рен. Може би защото за пръв път се замисли как да се избави от проклятието, вместо просто да говори за него.

— Това кралство е на баща ми — казва той, — а не мое. Ако не себе си, то мога да опитам да спася поне хората си.

Замислям се върху думите му от по-рано: „Често сме поставени пред труден избор, но все пак можем да избираме“.

Поставена съм пред избор. Мога да откажа. Спускането по дървените решетки бе опасно — това обаче е налудничаво. Няма начин да се получи. Едно е да се престоря на принцеса за три минути, съвсем друго е официално да вляза в тази роля.

Но как бих могла да кажа „не“? Каква ще е тогава съдбата на хората на долния етаж? А моята?

Майка ми никога не се уплаши от мъжете, които чукаха на вратата ни. Беше неотлъчно до баща ми през цялото време, макар да не го заслужаваше.

Преглъщам сухо.

— Добре, ще го направя.

— Милейди?

Рен изглежда точно толкова шокиран, колкото когато го прегърнах. Чак ми става смешно.

— Ще ти помогна да спасиш страната си, а ти ще ми помогнеш да се прибера у дома. Съгласен?

Подавам му ръка.

Дланта му е топла и с неочаквано здрав захват.

— Съгласен.

Май няма намерение да пуска ръката ми. Ако продължи да ме гледа по този начин, ще се изчервя.

— Вече можеш да ме пуснеш.

Глупавият ми глас е запъхтян.

Той пуска ръката ми и се обляга назад.

— Твой ред е.

Да, вярно. Играта.

Остават ми седем карти. Рен има шест — две от които са крале. Аз държа един още от първоначалното раздаване, но не се ли сдобия с втори, той ще спечели.

Слагам четворка камък на купчината.

— Какво следва сега?

Рен дава четворка сабя.

— Мисля, че трябва да приемеш предложението на Фрея.

— Какво?

— Предложи да ти стане придворна дама, нали така? Според мен ще е добре да приемеш. Ще накарам командир Грей да залости неприятните за гледане стаи в двореца. Уговорихме се и да сформира отново Кралската гвардия, за да може да пътуваме из кралството.

Замислих се за функциите на придворната дама и последният му коментар ми идва като гръм от ясно небе.

— Вече си говорил с Грей?

— Разбира се.

Ама разбира се!

Давам десетка сабя.

— Откъде знаеше, че ще се съглася?

— Не знаех.

Мята десетка камък върху тестето.

— Изобщо имаш ли представа с какво се захващаш?

Той ме поглежда така, сякаш нарочно се правя на глупачка.

— Милейди, помагам на баща си в управлението от десетгодишен. На шестнайсет вече имах лични съветници. Макар да не мога да се отърва от проклятието, съм възпитан за владетел на кралството.

Пленително, но и малко тъжно. Когато аз бях на десет, мама хвърляше завивката ми на пода, за да ме събуди за училище.

Мама. Пропъждам мисълта и поставям шестица камък на купчината.

— Когато бях на десет, не можех и зъбите си да измия сама.

— За сметка на това притежаваш изобилие от кураж и упоритост.

Сбърчвам чело.

— Вече казах „да“. Няма нужда да ми се подмазваш.

— За неискрен ли ме смяташ? Мислиш ли, че бих поискал подобна услуга от всекиго?

— Не знам.

— Уверявам те, че не.

Тонът му не оставя място за съмнение. Слагам карта на масата и нервно прехвърлям останалите между пръстите си.

— Дали… дали парализата ми ще е проблем?

— Ти считаш ли я за проблем, милейди?

— Теб питам.

— В някои отношения може да е недостатък, но в други ще е предимство.

Май е напълно откровен.

— Как така предимство?

— Човек лесно може да се подлъже и да те подцени. Двамата с Грей го знаем от личен опит.

По бузите ми отново се разлива топлина.

— Защо искаш Фрея да ми е придворна дама?

— Защото ще ти бъде вярна, а в момента са ни нужни точно такива хора. — Изчаква ме да дам карта и отговаря със същата боя. Остават му само три карти. — Силвърмуун Харбър е най-близкият голям град. Зимният им пазар навремето привличаше търговци от цял Ембърфол. Ще попитаме съдържателя дали пазарът все още съществува. Ако е така, първо натам ще се насочим.

— Какво мисли Грей за плана ти?

— Смята го за необмислен, но не ми идват по-добри идеи. — Изсмива се мрачно. — Ако Силвърмуун Харбър е толкова гъсто населен, колкото някога, работата му е наполовина свършена.

Много успокояващо, няма що. Съсредоточавам се върху играта, за да не мисля за тази лудост. Давам четворка купа.

— И какво следва?

— Слизаме долу. Вечеряме с останалите. Сдобиваме се с информация за Карис Луран и им споделяме намеренията си.

Облизвам устни.

— Ами ако лейди Лилит се появи утре и се съгласи да ме отведе вкъщи?

— Тогава си отиваш, милейди. А аз ще кажа, че се е наложило да се върнеш в Диси, за да събереш армията на баща си.

За всичко е помислил.

— Наистина ли вярваш, че ще се получи?

— Очевидно в любовта не ми върви.

Изиграва последната си карта — принц!

Зяпвам го изумено. Моят ход беше без значение. Така или иначе, той щеше да победи.

— Но това не означава, че съм и лош стратег — добавя Рен.