Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (43)

Четиридесет и втора глава
Рен

Карис Луран пристига с неколцина стражи и слуги.

Каретата й се задава по каменната алея. Двама стражи яздят отпред, а други двама го следват отзад. Носят черни брони, гарнирани със зелено. Сребрист плат покрива долната част на лицата им. Въоръжени са с рапири — бързи и смъртоносни оръжия. Точно такива изглеждат и самите те.

Каретата е украсена с ивици зелена коприна, а по сбруите на конете дрънчат сребърни звънчета. Тънки бели завеси закриват прозорците. Ние не я виждаме, но Карис Луран със сигурност вижда нас. Моите войници са заели местата си в двора. Повечето от тях са неопитни и все още неизпитани в бой. Днешният ми успех зависи от действията на толкова много хора.

Макар че… предполагам, винаги е било така. Дори за баща ми. Просто досега не съм го осъзнавал.

— Само четирима стражи — тихо казва Грей. — Проява на слабост?

— Не. — Посочвам с глава каретата. — Кралицата смята, че няма от какво да се бои.

Първоначално смятах да демонстрирам превъзходство, като я накарам да ме изчака в Главната зала.

Но щом пристига с едва четирима стражи, Карис Луран вече ме е изпреварила по този параграф.

Наистина добра идея е да реагирам според ситуацията.

— Хайде — обръщам се към Грей. — Да я посрещнем.

Днес от Голямата зала се носят меки приятни звуци на флейта и арфа — музика, подходяща за сутрешна сбирка. Придворните дами са се постарали да направят обстановката празнична. Есенни цветове се спускат от покривните греди и красят масите. Дългият килим, водещ чак до стълбището, е заменен от по-нов в ярко златисто и червено. Стражите в дъното на стълбите тръгват подире ми. Грей им дава команда да останат на място.

След като тя си позволява да дойде в двореца ми с четирима стражи, то аз мога да я посрещна с един.

Сърцето блъска в гърдите ми като окован звяр. Нямам за какво да живея, но за хората ми не всичко е загубено.

Стражите отварят портата и сърцето ми се свива.

Както винаги, искам да си изпрося още време.

О, Харпър! Прекалено късно ще бъде.

Люспите задират ризата ми.

Вратите се отварят. Свежият есенен въздух нахлува в Голямата зала.

Карис Луран слиза на мраморната площадка отпред. Копринена рокля в зелено и слонова кост се спуска по стройното й тяло като буен водопад. Сребърна диадема е сгушена в мастиленочерните й коси. Макар да не е красавица, видът й е поразителен. Очите й имат тъмнозлатист оттенък, който обаче ни най-малко не смекчава суровия й поглед. Моментално приковава вниманието на всички. Това е жена, способна да заповяда на войниците си да убият стотици хора — и неведнъж го е правила.

Четиримата й стражи са оформили квадрат около нея. Очевидно са подбрани по височина, макар че никой от тях не изпъква с ръста си. Не изглеждат и особено мускулести. Заради плата, покриващи долната част на лицата им, е невъзможно да се определи полът им — тактика на сплашване.

Няма да се огъна толкова лесно.

Покланям се.

— Карис Луран — подхващам с топъл тон. — Добре дошла в Ембърфол.

Кралицата вдига поглед към мен и бързо извръща презрително очи. Заговаря със силен акцент, но думите й са кристално ясни.

— Доведи баща си, момче.

Всяка следваща дума — по-обидна от предишната.

Доведи.

Баща си.

Момче.

Ембърфол е под мое владение, откакто настъпи първата трансформация и избих семейството си — от цялата тази трагедия се роди и нещо добро. Разполагам с войници, готови да се сражават в името на кралството. Организирах срещи с благородници. С градски първенци. Вярвам, че Ембърфол ще продължи да съществува дълго след смъртта ми. За пръв път в живота си се гордея с това, което съм постигнал.

Карис Луран съумя да потъпче гордостта ми с едно-единствено изречение.

Мъча се да запазя самообладание. Промяната е съвсем близо и ми коства огромно усилие да овладея гнева си. Поемам дълбоко въздух.

— Аз те повиках. Ще разговаряш с мен.

— Тук съм по своя собствена воля — заявява тя.

Тихата мелодия на арфата продължава да звучи зад гърба ми. Командир Грей стои неотлъчно до мен.

— Пратих вест. — Не падам по-долу. — И ето те тук.

Самодоволната й физиономия леко помръква.

— Няма да разговарям с никого, освен с краля.

— Тогава можеш да се връщаш в Сил Шалоу. Армията ми с радост ще придружи теб и отряда ти до границата.

Погледът й е невъзмутим.

— Къде е баща ти?

— Изпраща ти много поздрави.

— Къде е?

Кръвта ми кипи, но се опитвам да спазвам добрия тон.

— На посещение при краля на Диси. Урежда съюза ни с тях. — Всяка дума е внимателно подбрана и премерена, но този разговор крие повече опасности от ръкопашна схватка. — Войниците ти едва не убиха принцеса Харпър преди няколко седмици. Баща й желае възможно най-скоро да изпрати войските си в Ембърфол.

— Не съм чувала за кралство на име Диси.

— За което съм убеден, че съжаляваш. — Осезаемо напрежение тегне във въздуха. — Желаеш ли да разбереш какво означава този съюз за страната ми? — Правя пауза. — И за твоята?

— В Сил Шалоу, ако някой се осмели да ме излъже, му отрязвам езика и го принуждавам да го изяде.

Един от стражите зад нея изважда сабя и я държи върху дланите си. Заплаха. Повече от очевидна.

Грей не помръдва, но вниманието му се изостря. Не би извадил оръжието си, освен ако не е абсолютно наложително. Надявам се гвардейците му да притежават същото търпение.

— Очарователно. Кажи ми, Карис, даваш ли го първо на готвача си да го изпече, или…

— Не си позволявай да ми говориш с този неуважителен тон. — Очите й притъмняват. — Както и да ми се подиграваш.

— Ти ме нарече „момче“. Реших, че няма да имаш против да ти говоря на малко име.

— Аз съм кралицата на Сил Шалоу. Дръж се почтително.

— А аз съм принцът на Ембърфол. — Не позволявам гневът да се прокрадне в тона ми. — Същото важи и за теб.

Устните й се разкривяват в дяволска усмивка.

— Разузнавачите ми ме уведомиха за Диси и съюза ви с тях. Разбрах и за принцеса Харпър и обещаната от нея войска. Както и за надеждите на тази недъгава принцеса да предотврати инвазията ни.

— Не смей да злословиш по адрес на принцесата.

Без да обръща ни най-малко внимание на забележката ми, Карис Луран продължава:

— Научих за нарастващата ти армия и за това как завръщането ти в Ембърфол е съживило духа на хората.

— Наистина се завърнах от Диси с превъзходни новини за поданиците си.

Кралицата понижава тон.

— Разузнавачите ми не са видели нито един войник на Диси. Нито един пратеник. Нито пък слугите на предполагаемата ти принцеса. — Оглежда се наоколо. — Даже и самата принцеса я няма. Ще те попитам още веднъж, момче. Къде е баща ти?

Разговорът не поема в желаната от мен посока. На път съм отново да се проваля.

— Вече отговорих на въпроса ти.

— Нещо ме кара да си мисля, че не си напълно откровен. Няма да те питам трети път.

— Поканих те тук, за да се разберем по цивилизован начин. Получил съм одобрението на краля. Нима предпочиташ да пожертваш хората си пред това да разговаряш с мен?

— Значи си въобразяваш, че можеш да прогониш войниците ми от земите си? Пробвай се.

— Толкова ли си безочлива, че да изложиш на риск поданиците си?

— Безочливият си ти. — Пауза. — Защо не изпратиш хората си в Диси, щом смяташ, че там ще ги посрещнат с отворени обятия? Може би защото празните ти обещания ще излязат наяве. — Дори за миг не сваля очи от моите. — Всички ще научат, че кралят е мъртъв, а принцът им се е докопал до престола чрез измама.

Нечия тежка треперлива въздишка долита зад гърба ми.

Карис Луран се усмихва.

— Доста убедителна илюзия си създал. Трябва да призная, че съм впечатлена от теб, момче.

Предположенията й попадат право в целта.

— Как да те накарам да изтеглиш войската си от кралството ми?

— Не можеш. Но за да ти покажа, че не съм коравосърдечна, ще дам на хората ти една седмица да напуснат Ембърфол. — Онази зла усмивка отново пропълзява по устните й. — Така ще разполагат с достатъчно време да се доберат до прословутото Диси.

Не зная дали чудовището в мен, или собственият ми гняв ме кара да пристъпя безразсъдно напред. Стражите й моментално вадят оръжията си.

Грей също изважда сабя.

Карис Луран вдига ръка. Всички застават мирно.

Точно в този момент названието „момче“ наистина ми подхожда.

— Ще намеря начин да те спра — озъбвам се насреща й.

— Опитай се само. — Изражението й дори не трепва. — Разбрах, че всичко това е един фарс, когато баща ти престана да плаща десятък.

Загубвам ума и дума.

Не знам за никакъв десятък. Най-малко пък че плащаме такъв на Сил Шалоу.

Карис Луран продължава:

— Отначало се обърках. Баща ти добре знаеше какво следва, ако не се издължи. Когато затворихте границите, бях сигурна, че готвите бунт. Разузнавачите ми обаче докладваха, че не допускате никой да влиза и в двореца. Това ме накара да се усъмня. После плъзна и слухът за създанието, вилнеещо из земите на Ембърфол. Минаха месеци, минаха години. Кралското семейство потъна вдън земя. Говореше се, че кралят е избягал и управлява от разстояние. Затова изпратих войници да окупират едно от малките ви градчета. Знаеш ли какво завариха там?

Град, оставен без отбрана.

Явно защитавам отдавна изгубена кауза.

— Защо баща ми ти е плащал десятък? — питам.

— Попитай него. — В очите й проблясват опасни искри. — Ако можеш.

— След като вече не го плаща, какво те спира да ми кажеш?

— Не ти дължа обяснения, момче.

— Щом си толкова убедена, че баща ми е мъртъв — избухвам, — значи аз съм новият крал на Ембърфол и ще се обръщаш към мен подобаващо.

Тя се разсмива и тръгва да си върви.

— Откъде знаеш, че ти си истинският престолонаследник на Ембърфол? Предполагам, че си добре запознат със забежките на баща си и капризния му вкус към жените. Наистина ли смяташ, че е позволил да бъде убита чародейката, за която дядо ти му е забранил да се ожени?

— Била е убита — възразявам аз. — Има сведения…

— Не се и съмнявам. Има сведения и за първия му брак. — Кралицата присвива очи. — Къде, мислиш, се венча и консумира брака си? — Кратка пауза. — Роди му се син. Дядо ти нареди да убият и него, но баща ти се опита да го изпрати при мен. Отказах. Дете на магьосница? В Сил Шалоу? Никога. Видях колко тежко му беше на баща ти. Заради алчността си дядо ти допусна онези хора в земите си и обрече кралството на гибел.

Чувствам се като ударен от гръм. Тази среща е пълна катастрофа.

Втурвам се след нея.

— Какво дете? Къде е то сега?

— Има ли значение? — Карис Луран се обръща с пренебрежителна усмивка. — Загуби страната си, момче. Какво значение има кой е истинският наследник на трона на баща ти? — Качва се в каретата, но вдига ръка, преди лакеят да е затворил вратата. — Когато побегнеш, насочи се на север. Ще те назнача за помощник в двореца си. Тъкмо придворните дами ще се сдобият с нова играчка.

— Нямам намерение да бягам.

Процеждам думите през зъби.

— Тогава ще те отведем насила.

— Ембърфол няма лесно да падне в ръцете ти.

— Така е — казва с леден тон тя. — И двамата ще загубим хора. Независимо дали ти си престолонаследникът, или не, действията ти не са присъщи за един владетел. Знаеш как да сплотиш хората си. Създал си армия. Но не знаеш, че вече си загубил. Те не знаят, че са загубили. Едно е да вдъхнеш надежда на някого, съвсем друго е да я оправдаеш.

С тези думи затръшва вратата.

Искам да заповядам на войниците си да ги спрат. Да подпалят каретата и да избият стражите й.

Каквото и да сторя от тук нататък, то само ще ускори неизбежната война.

Особено след като в редиците ни има шпиони.

— Опитва се да те провокира, милорд — тихичко се обажда Грей.

— Разбира се, при това доста успешно.

За пореден път се озовавам в задънена улица. Не знам как да постъпя. Хората ми очакват да получат заповед от мен, а след казаното от Карис Луран не съм сигурен, че имам правото да бъда техен водач.

* * *

Цял ден се взирам в картите на Ембърфол, разгърнати върху кръглата маса, чудейки се дали има начин да подредя оскъдната си армия така, че да устои на нападение от Сил Шалоу.

Харпър с право нарече военната стратегия игра.

Игра, която съм обречен да загубя.

— Изглеждаш разтревожен, принц Рен.

Лилит проговаря от сенките.

Не я поглеждам.

— Защо ли не се изненадвам, че се появяваш точно сега.

— Напоследък нямаш време за мен.

По тона й познавам, че се преструва на засегната.

Игнорирам я. Идеята на Харпър да устроим засада на войниците в планинския проход е наистина добра. Имаме реален шанс да разбием армията на Карис Луран още преди да е стъпила на наша територия.

Твърде вероятно е също така и да изложа войската си на сигурна смърт.

Лилит се промъква зад мен и слага ръце на раменете ми.

— Толкова си напрегнат.

Завъртам се и ги изблъсквам настрана.

— Не смей да ме докосваш. Харпър си замина. Провалих се.

— Срещата ти с Карис Луран истински ме развесели. Кой би предположил, че с безразборните си връзки баща ти е оставил някъде из Ембърфол да се скита наследник на трона? — Поставя пръст на устата си. — При това мелез! Чак ми се приисква да се притека на помощ на злочестото ти кралство. Но ми се вижда ужасно отегчително да се занимавам с някаква си вражеска армия.

Ненавиждам факта, че коментарите й ме жегват право в сърцето.

— Махай се.

— Но аз съм подготвила каишката ти, принц Рен. Желаеш ли да я видиш?

Каишка. Думата ме стяга за гърлото.

— Не.

Точно в този момент осъзнавам какво трябва да направя. Карис Луран беше права: вече успях да сплотя хората си. Има само един начин да съхраня постигнатото.

Обръщам гръб на Лилит и се отправям към вратата.

Тя тръгва подире ми.

— Мисля да си побъбря с Карис Луран. Ще те водя на верига със себе си, за да й дам стимул да говори.

Грей ме чака пред вратата и се стъписва, когато вижда Лилит.

— Не й обръщай внимание — казвам му аз и продължавам по пътя си.

Поемам към стълбището.

Чародейката ме следва по петите. Грей също.

Подминавам третия етаж и се насочвам към каменните стълби, водещи към кулите на покрива. На пост е застанал страж. Името му е Лейлан. Нареждам му да ни остави.

Той се поколебава и хвърля любопитен поглед на Грей и Лилит.

— Дадох ти заповед — избухвам. — Остави ни.

Стражът се подчинява. Тримата оставаме сами под звездното небе. Луната озарява земите ми в сребристо. Въздухът е мразовит, наближава зима.

Над „Айрън роуз“ може би ще завали първият сняг от триста двайсет и седем сезона насам.

Изведнъж ме връхлитат спомени за семейството ми.

— Толкова си угрижен — прошепва Лилит. — Какво възнамеряваш да правиш тук, скъпи ми принце?

Обръщам се към Грей.

— Сабята ти, командире.

Както обикновено, той не се подвоумява. Погледът му е тъмен като нощта. Изважда сабята и ми я подава.

Взимам оръжието, без да свалям очи от неговите.

— Благодаря ти за вярната служба — казвам.

Лилит плясва радостно с ръце.

— Значи си обещал на Грей да го избавиш от мъките?

— Да.

Сетне се завъртам и забивам сабята в гърдите й.

Тя се свлича на колене. Устните й се движат, навярно от шок или болка, но нито думичка не излиза от тях. Трескаво опипва острието с ръце, мъчейки се да го изтръгне.

— Това няма да я задържи за дълго — казва Грей.

— Знам. Изпрати генералите в градовете. Нареди им да поведат хората на юг, възможно най-далеч от армията на Карис Луран. Раздай среброто от съкровищницата на двореца. С корабите бързо ще се доберат до южните брегове. Там ще са в безопасност, стига да не оставят кораби след себе си. Вземи кралския печат. Кажи им, че действаш по моя заповед.

— Да, милорд.

Лилит все още се превива на земята. Неспособна е да си поеме въздух, за да проговори. Мълчанието й е същинска благодат.

— Отне ми всичко — озъбвам се. — Но никога няма да притежаваш мен.

Прехвърлям се от другата страна на парапета. Вятърът безмилостно брули лицето ми.

Поглеждам Грей.

— Думите ми отпреди малко са самата истина. Благодаря ти.

— И аз на теб.

Извръщам поглед. Очите ми изгарят.

— Намери Харпър, след като се увериш, че хората ми са в безопасност. Избягай от това проклето място.

— Да, милорд.

Обхващам с пръсти студения камък. Осъзнавам, че не мога да помръдна. Не ми достига въздух.

Изглежда, не съм достатъчно смел да сложа край на живота си.

Следващ сезон няма да има.

Провалих се.

Грей пристъпва към мен. Подава ми ръка.

Улавям я, без да откъсвам очи от неговите.

Изчерпих всички възможности. Изходът е само един.

Винаги има избор.

— За благото на Ембърфол! — тихичко казва Грей.

— За благото на всички нас! — отвръщам с разтреперан глас и пускам ръката му.