Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (52)

Петдесет и първа глава
Харпър

Джейк е проблем.

Не, може би проблемът е в мен. Напълно съм погълната от събитията и съвсем забравих за него.

Двамата с Грей сме в оръжейната. Движенията му са все така сковани, но не е блед и плувнал в пот, какъвто беше снощи. Сънят му се отрази добре. Де да можех да кажа същото за себе си. Тъкмо когато закопчава колана със сабята около кръста си, Джейк и Дъстан се появяват на прага.

Джейк е облякъл кожени панталони и кубинки, сложил е и палто. Дрехите му подхождат, а нацупената му физиономия го превръща в същински непокорен млад принц.

— Изобщо имаше ли намерение да се връщаш? — тросва се той.

— И аз се радвам да те видя. — Поглеждам Дъстан. — Остави ни, ако обичаш.

Затварям тежката врата и тримата оставаме насаме в тясната стаичка.

— Върнах се — казвам на Джейк. — Двамата с Ноа бяхте заспали. Как разбра, че съм тук?

— Казах на стража, че трябва да говоря с теб. Ти не си единствената, която е чела „Игра на тронове“. И аз мога да се преструвам. — Изведнъж осъзнава, че обличам броня върху дрехите си. — Какво правиш?

— Налага се да излезем за няколко часа. Заключете се в стаята. Веднага щом се уверим, че е безопасно, Грей ще ви отведе у дома.

Надявам се.

— Не. — Джейк ме поглежда кръвнишки. — Сега.

— Това е важно, Джейк.

— Това също. — Отмества очи към Грей, който прикрепва камата към колана си. — Ако не му наредиш незабавно да ни прибере, ще разкажа на всички истината за теб.

Грей изпъва гръб и пристъпва към Джейк. Гласът му е равен и студен.

— Бих те отвел на мига, но сестра ти ще се тревожи за теб. Така че ще го направя, когато е безопасно и Ембърфол не е изложен на непосредствен риск. Разбираш ли ме правилно?

Джейк не му остава длъжен.

— Не ме е страх от теб.

— Не е и необходимо. Но ще се научиш да уважаваш сестра си и мен.

— Не трябва ли да е обратното? Все пак аз съм принцът на Диси.

Грей застива на място. Поглежда ме така, сякаш му се иска да ме удуши.

Закривам лицето си с ръце и надниквам изпод пръстите си.

— Извинявай.

Той насочва гневния си поглед обратно към Джейк. Не думи, а отрова се сипе от устата му.

— Простете ми, милорд.

Самодоволна физиономия лъсва на лицето на Джейк.

— Значи ще ни прибереш.

— Уважавам титлата, която ти е дала сестра ти. — Грей извръща поглед и сваля по-къс нож от стената. — Не съм полагал клетва да ти служа и не съм длъжен да изпълнявам заповедите ти. — Пауза. — Един истински принц щеше да знае това.

Брат ми понечва да възрази.

— Джейк — избухвам аз. — Губим ценно време. Застрашени са човешки животи. Ще изтърпиш ли дванайсет часа? Толкова ли е трудно да поседиш до камината с гаджето си?

— Първо ми кажи какво си намислила да правиш.

Поколебавам се.

— Ще се опитаме да отвлечем вниманието на Рен…

— Какво?

— … през това време хората ще се качат на лодките в Силвърмуун. Това е единственият начин да предпазим всички. Той познава Грей. Мисля, че ще разпознае и мен…

— Харпър!

— Не можеш да ме спреш — сопвам се.

— О, повярвай ми, това вече ми се изясни. — Поема дъх, сетне оглежда стаята така, сякаш чак сега осъзнава къде се намира. — Просто… и на мен ще са ми нужни някои от тези неща.

— Някои от тези неща ли?

— Да — повтаря Джейк, сочейки стената. — Прекарах последните няколко седмици в борба за оцеляване. Не си мисли, че само ти можеш да се биеш.

Не съм сигурна какво да отговоря.

— Да не би да си въобразяваш, че ще похапвам торта с Ноа, докато ти рискуваш живота си? — озъбва се той. — Стига си ме зяпала. Идвам с вас.

* * *

Денят е толкова прекрасен, а ние сме тръгнали на лов за чудовища. Всичко наоколо е окъпано в слънчева светлина. Сезонът е към края си и температурата не се променя, когато прекосяваме гората. Само краските на листата преминават от червено и златисто в яркозелено. Съмнява ме Джейк изобщо да е забелязал.

Придвижваме се бавно, за да не изостава. Навремето ме придружи на няколко урока по езда, но не достатъчно, че да добие нужните умения. Като видях каква физиономия направи Грей, докато се качваше на седлото, ми се струва, че темпото ни ще се отрази добре и на него.

На тръгване Грей оборудва брат ми с две ками и сабя.

— Яко — рече Джейк, когато командирът сложи колана със сабята на кръста му.

Грей го стегна малко повече от необходимото и каза:

— В случай че отново загубя своя.

Трудно ми беше да оставя Зо, но й имам пълно доверие да изведе хората от двореца. Изгледа ме продължително, когато й наредих да се грижи за жените и децата, ала все пак се подчини.

Искам да й кажа истината. Просто не знам как.

Вече не ми е толкова чудно как Рен е успял да опази огромната си тайна от мен. Сърцето ми се свива при тази мисъл. Имам нужда да се разсея. Поглеждам Грей.

— Дали ще имат достатъчно време да отведат хората в Силвърмуун?

Той свива рамене, потрепервайки от болка.

— Ако чудовището е успяло да излети, ще ги грабва един по един от въздуха.

— Значи трябва да открием тази гад и да я убием — намесва се Джейк.

Челюстта на Грей се стяга, но не казва нищо.

— Извинявай — прошепвам. — Изненадана съм, че му позволи да дойде.

Той ме стрелва с очи.

— Как бих могъл да откажа на принца на Диси?

Тонът му е остър и попада право в целта.

— Ти беше в безсъзнание! Помислих си, че Джеймисън ще заповяда на войниците да ни убият! Нямах друг избор!

Грей повдига вежда и пита:

— Не ти ли хрумна да им обясниш, че е твой слуга? Или пък лакей?

Отварям уста да възразя, но бързо я затварям.

Грей не е приключил.

— Роб, милейди. Страж.

— Избра да ме нарече принц обаче — озъбва се Джейк. — Свиквай с тази мисъл.

Грей не му обръща внимание.

— Наложник на лечителя, може би?

Джейк изпухтява и бузите му порозовяват.

— На Ноа страшно щеше да му хареса.

В гората сме от часове. Движим се по главен път, а компания ни правят само птиците и малките животинки из храстите. Не сме срещнали жива душа.

Всички се крият.

— Наближаваме — казва Грей. Не мога да преценя дали тишината го тревожи, или обнадеждава. Посочва напред. — Нападна ни ей там.

Виждам изпочупени клони. Кората на дърветата е изпръскана с нещо кафяво — с ужас осъзнавам, че това е засъхнала кръв.

Бяла светлина блещука между листата.

— Там! — Посочвам. — Грей, виждаш ли…

Свиреп крясък пронизва въздуха.

Неподвижната бяла светлина придобива облика на чудовищно четирикрако създание. Проехтява втори крясък и съществото се спуска към нас.

Не мога точно да различа формите му. Знам само, че е грамадно. Джейк крещи името ми. Воля отстъпва назад. Изхлузвам се от гърба му.

Грей ме сграбчва за ръката и ме придърпва на коня си. Обвивам ръце около кръста му.

— Съжалявам! — провиквам се. — Съжалявам.

Той забива пети в хълбоците на животното.

— Хвани юздите — казва запъхтяно и ги натиква в ръката ми.

Сетне изважда ножовете си.

Пришпорвам коня към звяра. Не свалям поглед от него. Извисява се на поне два метра над нас. Главата му наподобява конска, с черни като въглени очи и закривени остри зъби. Люспи в цветовете на дъгата лъщят по кожата му, а над широките му рамене се издигат бели криле. Създанието е прибрало едното до тялото си, докато другото се влачи по земята. Сребристи нокти проблясват на предните му крака. Устремило се е към нас с бясна скорост.

Едновременно ужасяващо и красиво е. Чувствам, че частица от Рен все още живее в него.

Когато се приближаваме, то застава над нас, готвейки се да ни разкъса с хищническите си нокти.

Грей е по-бърз. Фиу-фиу-фиу! Ножовете политат от ръката му. Единият отскача от люспите, но другите два се забиват в кожата под крилото.

Съществото надава вик и отмята глава назад.

— Рен — изкрещявам. — Рен, моля те!

— Крилете — казва Грей, останал без дъх. — Те са слабото му място.

Рен — чудовището — се сгромолясва на земята. Всеки миг ще се изправи и пак ще ни се нахвърли. Мъча се да докопам юздите.

Нищичко не виждам…

Не мога да подкарам коня…

Не мога да…

Всичко се случва прекалено бързо…

Джейк улавя юздите на коня ни.

— Хайде! — провиква се. — Нали щяхме да го отвеждаме надалеч от двореца?

Пришпорва коня си и се изстрелваме напред.

Стъпките на чудовището отекват подире ни. Препускаме бясно през гората, юздите отново са в ръцете на Грей, а аз съм се вкопчила в бронята му.

— Тича — задъхано казва Грей. — Не може да лети между дърветата.

— Пак е дяволски бързо — отвръща Джейк.

Сграбчил е коня за гривата и краката му подскачат нагоре-надолу. Съвсем скоро ще се озове на земята.

Смразяващ кръвта крясък прозвучава зад гърбовете ни. Страхувам се да погледна. Конят на Грей се втурва още по-бързо напред.

— Ще ни настигне — казва Грей.

Прав е. Навеждам се и виждам белите криле на метри от нас.

— Измъкни я оттук — изревава Джейк.

Преди да съм успяла да кажа и дума, Джейк дръпва с всичка сила юздите и застава лице в лице с чудовището.

— Хайде! — чувам го да крещи. — Какво чакаш?

— Не! — Ще го убие. Рен ще убие брат ми. — Грей… не! Не можеш да…

Той не намалява дори за секунда.

— Моля те — не спирам да крещя аз. Опитвам се да измъкна юздите от ръцете му. — Умолявам те, Грей…

Нещо остро се впива в бронята ми и ме издига нагоре.

Крещя с пълно гърло. Конят изчезва под краката ми. Вятърът свисти в ушите ми. Закривените нокти са като от стомана. Едно по-рязко движение и ще прережат бронята ми на две.

Оказа се, че Грей греши. Чудовището е ранено, но все пак може да лети.

— Моля те, Рен. Това съм аз.

Създанието надава крясък и се устремява нагоре. Виждам Грей да препуска под нас.

Изваждам камата. Не мога да достигна крилете, но пък меката кожа до ноктите е на една ръка разстояние.

— Не! — провиквам се.

Замахвам с острието.

Чудовището се снижава и заплясква трескаво с криле. Замахвам отново. Този път нокътят като че ли поотпуска бронята ми.

Сетне отново затяга хвата си. Едва си поемам въздух.

— По дяволите, Рен! Чуй гласа ми!

Изведнъж се устремяваме право към Джейк. Брат ми е извадил и двете си ками, готов да…

Забиваме се в него. Джейк и конят му се строполяват с трясък на земята.

Рен се понася по въздушното течение и отново се извисяваме. Светът под нас се превръща в размазано петно.

— Не! — изпищявам. Гласът ми е накъсан и пресипнал. Леденият вятър брули безпощадно бузите ми. — Не, Рен, моля те. Обичам те. Обичам те. Ще кажа каквото поискаш. Само престани, умолявам те.

Думите ми остават нечути. Отново политаме надолу.

— Спомни си! — продължавам аз. — Ти ме научи да стрелям с лък. Спаси живота ми в Силвърмуун. Научи ме да танцувам на ръба на онази скала.

Той дори не трепва. Запращаме Грей на земята. Чувам виковете му. Размахва ръце в опит да ме улови.

Безуспешно. Отново се понасям нагоре.

— Моля ти се, Рен. — Пак забивам камата точно над нокътя му. Надава болезнен вик, но не ме пуска. — Спомни си. Спомни си. Моля те! Помниш ли, когато нападнах Лилит, за да те защитя? А когато ти показах как танцуваме в моя свят?

Страхът засяда в гърлото ми.

Внезапно осъзнавам, че той само сплашва Джейк и Грей. Ако искаше да ги нападне, отдавна щяха да са мъртви.

И аз все още съм жива.

Преставам да го мушкам с ножа.

— Рен? — Гласът ми е задавен и накъсан. — Рен! Моля те!

За момент всичко утихва.

Точно тогава Джейк се обажда отдолу:

— Хей! Пусни сестра ми!

Рен се устремява с крясък към него и оголва зъби.

— Не! — отчаяно се провиквам аз.

Напразно. Политаме като снаряд към земята.

— Моля ти се! Каза, че никога не би ми отказал нищо. Моля те, спри. Моля те!

Рен подминава брат ми, без да го докосне.

Дъхът ми секва. Получи се. Получи се.

Отново прелитаме ниско, но не с предишната бясна скорост. Краката ми опират в земята.

Свободна съм.

Претъркулвам се като парцалена кукла. Имам чувството, че ноктите му все още са впити в бронята ми. Тъкмо когато се изправям, създанието се приземява до мен.

Страшно, но и прелестно същество. Отчасти дракон, отчасти кон, отчасти нещо, което не мога да назова. Само с един замах може да убие и трима ни. Нямам представа как да разваля проклятието. Нямам представа как да го спася.

С крайчеца на окото си долавям раздвижване. Джейк се задава с по една кама във всяка ръка.

Рен изглежда готов всеки момент да скочи отгоре му. Мекият бял пух под едното му крило е пропит с кръв.

— Не! — провиквам се. — Джейк! — Заставам пред Рен и вдигам ръце. — Спри, Рен, спри.

Той рие заплашително с крака. Драконовите му нокти оставят дълбоки бразди по земята.

— Всичко е наред — продължавам.

Гласът ми трепери. Прекрачвам напред.

Пронизителният му крясък ме кара да замръзна на място. Протягам ръка.

— Спокойно — прошепвам. — Аз съм, Рен. Спокойно.

Той прави провлачена крачка към мен. Грей следи внимателно всяко негово движение, готов да се намеси.

Зъбите на звяра са дълги колкото ръката ми. Главата му е колкото половината ми тяло.

— Рен — прошепвам.

Приближава се още повече. Вглеждам се в катранените очи на чудовището, но там не откривам и следа от Рен.

Но усещам присъствието му.

Бавно протягам ръка към него, сякаш е куче, и му давам да ме помирише.

Моля се наум да не отхапе китката ми.

Създанието навежда глава. Замръзвам. Спирам да дишам.

Притиска лице към гърдите ми. Усещам топлия му дъх върху коленете си.

Слагам ръка на бузата му. С другата поглаждам долната страна на челюстта му. Люспите са като от коприна.

— О, Рен.

Сълзи потичат по страните ми. Той е тук. Спомни си коя съм.

Но все още е чудовище.

Проклятието не е развалено.