Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (38)

Тридесет и седма глава
Харпър

Рен винаги се събужда първи — и обикновено се изнизва от стаята още преди слънцето да се е показало на хоризонта. Докато се облека и закуся, той вече е провел няколко срещи с новите си генерали или е направил сутрешна проверка на армията. Всяка седмица ме запознава с аристократи, дошли да посетят двореца, а аз дори не мога да запомня хората, които живеят тук.

Рен, разбира се, ги познава до един. Някои от тях са приближени на семейството му, но други явно надушват нещо гнило, защото се опитват да изкопчат информация за баща му и ме разпитват за Диси. След случката в Хътчинс Фордж Рен е по-предпазлив. Когато аз се запъна, винаги знае какво точно да каже, за да спаси положението.

Ако нощем не лежеше до мен в леглото, бих предположила, че никога не спи. Не мога да повярвам, че в началото го сметнах за мързелив и арогантен.

Тази вечер Рен е на вечеря с Мика Ренелс, който навремето е бил търговски съветник на баща му. Смятах да го придружа, но той ми препоръча да си намеря по-приятно занимание от това да слушам фалшиви ласкателства и любезности.

Вслушах се в съвета му. Двете със Зо размахваме саби под зоркия поглед на Грей.

Така де, Зо размахва сабя. Аз само се потя и бързо осъзнавам, че не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани — също като балета. Просто не съм достатъчно бърза.

След около час се отказвам, защото в противен случай рискувам да повърна.

— Бъди честна — обръщам се към Зо. — Никак не ме бива, нали?

Тя се усмихва.

— Да пробваме пак утре.

Подава ми юмрук.

Аз се ухилвам до уши и го тупвам с моя.

— Занеси сабите в оръжейната — нарежда й Грей. — След това смени Дъстан в коридора. Аз ще отведа принцесата до спалнята й.

— Да, командире.

Тя му козирува, сетне се заема да събира оръжията.

Грей ми налива чаша вода. Аз я пресушавам на един дъх.

Поглежда ме дяволито и вдига юмрук.

Изчервявам се и го чуквам леко със своя.

— Такъв е обичаят в Диси.

— Разбирам. — Той пълни отново чашата. — Виждам, че двете със Зо сте станали приятелки.

— Така е.

Приемам Фрея като втора майка, но Зо се превърна в приятелка, за каквато вечно съм мечтала. Понякога късно вечер, когато Рен спи дълбоко и тя е на пост пред вратата ми, се измъквам в коридора и двете клюкарстваме за смешните стойки на стражите или пък за фриволните молби на благородничките към Рен. Разказва ми как майка й я принудила да чиракува на Музикалния маестро в Силвърмуун, за да изплати стар дълг, и доста сполучливо имитира ругатните на учителя си. А имитацията й на Грей бе толкова реалистична, че избухнахме в смях и събудихме децата на Фрея. Обикновено се кискаме в шепите си, защото не искам Рен да ни чуе и да сложи някой скучен страж пред вратата ми. Подозирам обаче, че отдавна ни е чул, но просто не го е грижа.

Грей не спира да ми налива вода, сякаш е мой слуга, затова вдигам каната и сипвам чаша и на него.

— Доволен ли си как вървят нещата? — питам. — Мисля, че Рен не очакваше чак такъв отзвук.

— Радвам се, че успя да откриеш утеха и приятелство. Радвам се, че хората ни са сплотени и единни. — Той се поколебава за миг. — Не ме радва фактът, че времето ни изтича.

Понеже Рен все още не е развалил проклятието.

— Съжалявам, Грей — прошепвам.

Тежка въздишка.

— Не дължиш извинение на никого. Доведохме те тук против волята ти. Направи повече за нас от всеки друг.

— О, да — обажда се женски глас от сенките. — Принцеса Харпър е същински дар Божи за хората на Ембърфол.

Ледени тръпки пролазват по гърба ми, но напук на себе си се обръщам към Лилит. Тази вечер е в червена рокля, копринен водопад от дипли се разлива зад гърба й. Рубини блещукат като капчици кръв по полите й.

— Какво искаш? — сопвам се аз.

— Чудех се дали все още изгаряш от нетърпение да се прибереш вкъщи — отговаря чародейката. — Защото ти нося вест.

— Не съм толкова глупава да се пазаря с теб след онова, което причини на Рен.

— Което му причиних ли? — Смехът й пронизва тъпанчетата ми като стоманен шиш. — Мило момиче, аз просто му показах окаяното състояние на хората му.

— Ужасна си — озъбвам се насреща й. — Жалка си.

На Лилит дори не й мигва окото. Застава пред мен с устни, разкривени в лукава усмивка.

— Знаеш ли какво намирам за жалко? — казва. — Принц, който разполага с прекрасната възможност да развали проклятието, но така и не се възползва от нея. Можеше да сложи край на всичко това още на първия ден, ако просто бе погледнал по-далеч от носа си.

— Рен никога няма да те обикне.

— Може би вече не. — Лилит посяга към белега на бузата ми. — Знаеше ли, че подкупих Грей, за да ме пусне в покоите на принца?

Избутвам ръката й. Не вярвам на нито една нейна думичка.

— Не смей да ме докосваш.

Замахва да ме зашлеви. Не ми остава време да реагирам.

Точно тогава Грей я сграбчва за китката. Опрял е кама в корема й.

— Няма да позволя да удариш принцесата.

Тя го поглежда свирепо.

— Ако дори ме одраскаш с това острие, ще те накарам да си платиш.

— Това ли е най-голямата ти заплаха? — пита Грей. — Защото вече няма какво да ми отнемеш.

Ножът се впива в плътта й.

Лилит се превива на две, но той не пуска ръката й. Кръвта избликва и се слива с рубините по роклята й.

— Убий я — заповядвам му аз.

— Опитвал съм се — отвръща Грей. — Не мога.

— Ами ако я обезглавиш?

Тонът му е мрачен.

— Главата отново ще се съедини с тялото.

Магьосницата се усмихва — злокобна кървава усмивка. Изважда камата от корема си и кръвта шурва с пълна сила.

— Не можеш да ме убиеш с обикновена стомана. — Захвърля окървавения нож на земята. — Не и в този свят, глупаво момиченце. Магията може да бъде надвита само с магия. Кога ще го проумееш?

Не мога да преценя дали по-смущаваща е неуязвимостта й, или леещата се по роклята й кръв.

— Ще намеря начин да те убия — казвам. — Каквото и да ми коства това.

Тя избухва в смях. Притиска стомаха си с ръка и кашля кръв. Във въздуха се разнася метален мирис.

— Ти ли? Наивно сакато момиче! Та ти дори не ме чу преди малко. Не попита каква вест ти нося.

— За какво говориш?

— Майка ти. Брат ти. Колко тъжно!

Майка ти. Брат ти.

Колко тъжно!

Сякаш и в моя стомах се врязва острие.

— Какво се е случило?

Лилит вдига кървавата си длан и я долепя до белязаната от нея буза.

Арената изчезва. Озовавам се у дома, във всекидневната. И Джейк е там. Коленичил е и е сключил пръсти на тила си. Белег разполовява веждата му и изглежда по-едър отпреди, като че ли е тренирал, или е качил килограми.

Непознат мъж е опрял пистолет в главата му.

— Дадох ти достатъчно време.

Мъжът дръпва петлето.

— Майка ми може да не преживее нощта. — Думите на Джейк ме изпълват едновременно с облекчение и ужас. — От месеци насам се опитвам да ти обясня, че не знам къде е баща ми.

— Тогава се постарай да го откриеш.

— Моля те — казва Джейк. — Майка ми е в спалнята. Не искам да чува това. Не може ли да…

— Глух ли си, момче? Знаеш какво следва. Достатъчно дълго те чакахме. Имаме заповеди.

Дочува се немощен гласец.

— Джейк? Джейк, какво… какво става?

— Всичко е наред, мамо! — Лицето на Джейк се изкривява в болезнена гримаса. — Умолявам те. Дай ми още един ден. Заради майка ми. Моля те. Дължиш ми го, Бари. Знаеш, че е така.

Бари поема дълбоко въздух и бавно го изпуска.

— Давам ти време до девет сутринта. Не мога да ти дам повече. — Прави пауза и тонът му става съмнително любезен. — Ако не намериш парите дотогава, не ми оставяш друг избор.

— Банките вече са затворени! — разбеснява се Джейк. — Не знам къде е баща ми! Как очакваш да…

— Ама ти да не би да смяташе да теглиш кредит? Това е, хлапе. Друго не мога да ти предложа. Вземи си сбогом с майка си. Ще се върна.

Лилит сваля ръка от бузата ми. Видението се стопява.

— Семейна трагедия — казва. — Ама че жалко!

Задушаваща ярост кипи в гърдите ми.

— Грей, намушкай я отново.

За моя изненада той се подчинява. Острието проблясва като мълния и се забива в рамото й. Едва доловим звук се изтръгва от устните й.

По лицето й е изписана не болка, а нещо по-близко до екстаз.

— С удоволствие бих те посетила довечера, Грей, но ми хрумна по-добра идея.

Тя е същинско олицетворение на злото. Мислите ми се лутат във всички посоки.

— Какво искаш? Какво трябва да направя, за да ме изпратиш у дома?

— От теб ли? Нищо. Знаеш ли защо дадох на Грей способността да преминава във вашия свят?

— Какво? Не зная… не. Нямам представа.

— Проклятието ми не тегне върху него. Може да си тръгне, когато пожелае, но не го прави. Даже и да му дам основателна причина.

— Продължавам да не разбирам.

— Командир Грей не се предава — казва Лилит. — Дори и след като му описах в подробности как ще умре семейството му.

Изражението му е сковано като в лед. Не казва нито дума.

— Не ги избих всичките — изсъсква чародейката. — Имаше толкова много братя и сестри. Най-вероятно направих услуга на развратната ти майка.

Всеки път, щом си помисля, че Лилит няма как да стане по-противна, тя намира начин да ме опровергае.

— Грей — прошепвам. — Страшно съжалявам.

— Сам се отрекох от семейството си — отговаря мрачно той.

Казвал ми го е и преди. Тогава не осъзнавах какво означава.

— Само и единствено предаността на Грей го задържа тук — продължава Лилит. Усмихва му се. — Наистина те подцених, командире.

— Грешката е твоя.

— Никаква грешка не е. Верността ти ще ми е от полза.

Нищичко не разбирам. Толкова съм разтърсена от сцената с майка ми и брат ми, че не мога да се съсредоточа върху думите й.

Тогава тя казва:

— Ще позволя на Грей да прекосява границата между световете ни, когато пожелае. Ще може да те отведе вкъщи по всяко време, принцесо.

— К… какво?

— Той е този, който има силата да те отведе у дома. Вече няма нужда да се пазариш с мен.

След това просто изчезва.

Цялата треперя. Знаех, че майка ми умира, много преди да попадна в Ембърфол. Но сега и животът на Джейк е заложен на карта.

Вдигам очи към Грей.

— Моля те — казвам.

— Върна ли те вкъщи, проклятието никога няма да бъде развалено.

Слагам ръце на гърдите му.

— Моля ти се, Грей. Брат ми си няма никого.

— Това е последният ни сезон. Последният ни шанс.

Прав е. Знам, че е прав. Куп човешки животи зависят от нас. От мен. Ала не мога да залича видяното от главата си.

— Моля те, Грей. Умолявам те.

Той извръща поглед. Директен отказ.

— И преди си нарушавал клетвата си — отчаяно изтъквам аз. — Лилит каза, че си приел подкуп…

Грей завърта рязко глава, ярост пламти в очите му.

— Жена, която знаех, че е привлякла интереса му, набута монета в шепата ми. Беше глупаво. Лекомислено. Стотици други гвардейци са го правили. Бях млад, уморен и отегчен. Така че, да. Приех монетата и й позволих да го изчака в покоите му. Той прекара нощта с нея. Ако си мислиш, че не съжалявам за това си решение от сутрин до вечер, значи жестоко се лъжеш.

— Моля те — прошепвам.

— Не.

Вратата в далечния край на арената се отваря с трясък. Рен влетява вътре, останал без дъх.

— Харпър! Имам добри новини! Дойде вестоносец… — Оптимизмът внезапно се изцежда от лицето му. — Какво се е случило?

Отварям уста да му кажа. Вместо това избухвам в плач.

Рен застава пред мен.

— Милейди, моля те…

Избутвам го настрана. Заслепена от сълзи, побягвам от арената.