Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (13)

Дванадесета глава
Рен

Както куп други неща в живота ми, и сънят ми се изплъзва.

Слушам песента на вятъра навън. Огънят почти е угаснал, но не си правя труда да го разпаля. Студът подхожда на настроението ми.

Утрото едва ли е далеч, но все още цари пълен мрак.

Почти не мигнах цяла нощ. Иска ми се да обвиня бучките по дюшека или грубите вълнени завивки, но истината е, че думите на Коул не ми дават мира.

Пет години молим за помощ, но няма кой да ни чуе. Народът гладува, а роднините ни измират един по един.

Вече не мога да се преструвам, че съм в неведение. Въпреки че през всичкото това време се криех в двореца, добре знаех какво преживяват хората.

Вината е изцяло моя.

Не спирам да мисля за мъжете, които подпалиха къщата. Този има емблема на дрехите си, каза тогава Грей. За пръв път виждаше подобна. Прилично оръжие. Май не са просто разбойници.

Петима мъже. С определена мисия — да опожарят къщата. Умът ми не побира защо им е да го правят, освен ако Фрея не лъже. Но…

Пропъждам тези мисли от главата си. Напълно безплодни са. Изпратих войниците си на границата преди години и не остана никой, който да налага спазването на очевидно отдавна забравени закони. Пет години, каза съдържателят. Истинско чудо е, че поданиците ми все още коленичат пред мен.

Вятърът затръшва кепенците на прозореца и аз подскачам в леглото.

Излишно е да се опитвам да заспя. Трябва да се поразсея.

Нахлузвам ботушите и закопчавам жакета си, но оставям сабята и колана си на стола. Стремейки се да съм възможно най-безшумен, за да не събудя домакините, отварям вратата и се оглеждам за Грей.

От него няма и следа.

Озадачен, отварям вратата на дневната. Гвардейският ми командир седи пред камината и играе карти с Харпър.

Веднага ме забелязва и се изправя. Изражението му не издава вина, но това не ме изненадва.

Не мога да си обясня чувството, което ненадейно се надига в мен. Не е точно гняв, не е и огорчение. Тези усещания са ми до болка познати.

— Какво правиш? — питам аз.

— Играем карти — обажда се Харпър. — По-тихо.

— Не говорех на теб.

— Не ми пука. Хората спят.

Грей тръгва към мен.

— Простете, господарю. С какво мога да бъда полезен?

Гласът му е равен и отработен. Говори така, когато не е сигурен как ще реагирам.

— Обезопасена ли е странноприемницата? — обръщам се към него. — Или си твърде зает да провериш?

Той дори не трепва.

— Проверил съм вече.

— А конете?

— Не исках да излизам, докато спите.

— Буден съм. Върви да ги нагледаш.

Грей кимва, завърта се на пети и се отправя към вратата. Набързо взима пелерината си от закачалката и потъва в снежната виелица навън. Суровият вятър профучава през отворената врата и разлюлява пламъците в камината. Побиват ме ледени тръпки.

Прекосявам разстоянието и заемам мястото на Грей до огнището. Шест карти го чакат на масата.

— Прекъсна ни играта — казва Харпър.

— Забелязах. — Оглеждам подредбата на картите и взимам тези на Грей. — „Откуп за краля“?

— Грей ме научи да играя.

Тя мята картите си на купчинката, обляга се назад и се завива с одеялото.

Събирам картите и ги разбърквам. Спори ми се, макар да не знам защо.

— Не ти ли се играе вече?

— Нали току-що изпрати опонента ми в снега.

— Грей си има задължения.

— Не се и съмнявам.

Ръцете ми застиват върху картите. Светлината от камината танцува по чертите й, карайки очите й да блещукат. Харпър винаги намира начин да ми опъне нервите.

Поглеждам я право в очите.

— Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го без заобикалки.

— Не мисля, че е необходимо.

Когато Грей се завръща, ние двамата все още седим и се гледаме кръвнишки.

Даже да е забелязал нажежената атмосфера, решава да си затвори очите.

— Конете са добре. Никъде не видях следи.

— Хубаво.

Не се обръщам към него обаче. Не искам Харпър да го приеме като проява на слабост.

Още щом ме осенява тази мисъл, се чувствам дребнав и наивен. Така се почувствах и когато наредих на Грей да излезе на студа.

Харпър извръща поглед, но не защото се е предала. По-скоро й е все тая.

— Приключи ли в спалнята, принц Рен?

Както обикновено, изговаря името ми като обидна дума.

— Защо?

— Защото бих искала да поспя малко на място, различно от това кресло.

Премята одеялото през ръката си и закуцуква към стълбите.

Походката й ме изненадва всеки път. Движенията й не отговарят на силната й воля и увереност. Разбирам защо на Евалин веднага й е минал през ум брак за скрепяване на отношенията между воюващи нации. Харпър говори по начин, който не оставя място за неуважение. Като владетел, а не поданик.

Явно е схваната и всичко я боли, защото накуцва повече отпреди, вкопчила се е в перилата и тежко се изкачва нагоре. Чак когато затваря вратата на спалнята, усещам, че Грей е застанал от лявата ми страна.

Свеждам поглед към картите и ги разбърквам.

— Сядай, командире. Да поиграем.

Той сяда. Аз раздавам. Играем мълчаливо.

Обичам да играя на карти. Обичам игрите въобще, особено игри като тази: простички наглед, в които истинската стратегия се състои в това да разучиш противника си. Това е един от малкото ми хубави спомени с баща ми. Още като малък ме научи, че в играта на карти не е важно какви карти държа или каква е цифрата на зарчето, а възможността да надникна в мислите на опонента си.

Грей винаги играе така, както се сражава: без капка колебание. Добър играч е, но никога не планира ходовете си предварително, а ги решава на момента.

Чудя се що за играч е Харпър.

Част от мен завижда на Грей за това, че вече знае отговора.

— Как я накара да играе с теб? — нарушавам най-после мълчанието.

Той поставя карта върху купчинката.

— Просто я попитах.

Сбърчвам чело, сещайки се с колко уговорки я накарах да се приближи със сантиметър до мен на коня.

— Няма да се получи. Тя ми няма доверие. По-лошо — ненавижда ме.

Грей поема дълбоко въздух, сякаш се кани да каже нещо, но просто хвърля карта на купчината.

— Кажи го — подканвам го аз. — Каквото и да е, Грей. Кажи го.

— Моите уважения, милорд, но смятам, че вие самият ненавиждате себе си.

Стон на безсилна ярост се изтръгва от гърдите ми.

— Това момиче е загубена кауза. Ще ни навлече куп неприятности. Не го ли усещаш? Не спечелим ли доверието й сега, няма да ни се удаде друг шанс.

Грей не обелва и думичка, а чака да изиграя хода си.

С въздишка поставям карта на масата.

— Знам, че имаш мнение по въпроса, командире.

— Да, така е.

— Да го чуя тогава.

Чак сега благоволява да ме погледне.

— Умеете да предугаждате ходовете ми. Понякога ми се струва, че знаете преди мен каква карта ще дам.

Да го вземат мътните.

— Не за картите. — Захвърлям ги, приключих с играта. — Кажи ми какво мислиш за момичето.

— Това и правя. Говорите за печелене на доверие. За неприятностите в бъдеще. Мислите ви, както обикновено, са двайсет хода напред.

Гледам го изумено.

Грей изпуфтява и събира картите.

— Попитахте ме как съм я накарал да играе с мен, като че ли се изискват специални умения. Милорд, не съм я карал. Просто я попитах.