Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (51)

Петдесета глава
Харпър

В двореца цари почти непрогледен мрак — кепенците на всички прозорци са спуснати. Свещи горят из клаустрофобичните притихнали коридори. Двама от войниците отведоха Грей в лазарета, а Джеймисън лично ни съпровожда до спалнята ми.

Стражите в дъното на коридора ме оглеждат подозрително, но Фрея тутакси се спуска да ме прегърне.

— О, милейди! — казва тихичко тя, за да не събуди останалите. — Така се притесних. Наслушах се на какви ли не ужасни неща. Как е майка ви?

Толкова е топла и мека. Ухае на вкъщи. Не осъзнавах колко отчаяно се нуждая от прегръдка, докато Фрея не ме пое в обятията си. Искам да остана там завинаги.

— Почина. За малко да не успея да се сбогувам с нея.

— Ох, колко тъжно! — Милва гърба ми с ръка. — Толкова съжалявам!

После виждам Зо. Моят страж. Моята приятелка. Не знам дали ще го понеса, ако и тя ме погледне с недоверие.

Зо се мята на врата ми с такъв устрем, че едва не ме събаря на пода.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Страшно ми липсваше.

— Мислех си, че никога повече няма да те видя — възкликва тя. — Даже попитах командира дали може да те потърся.

Джейк прочиства гърло и казва:

— Ъм, Харп?

Тонът му не е груб, но ме връща в реалността.

— Извинявай. — Изпъвам гръб. — Зо, Фрея, това е брат ми Джейкъб. — Правя всичко възможно думите ми да прозвучат убедително, но не ми е никак лесно да въвлека брат си и приятеля му в тази измислица. — Принцът на Диси. И Ноа, личният лечител на краля.

— О! — Фрея веднага прави реверанс. — Ваше височество. Милорд.

— Добре дошли! — казва Зо.

Джейк и Ноа безмълвно се взират в тях. И двамата продължават да изглеждат напълно шашнати.

— Чудовището изпотроши каретата ни — казвам. — Ще си отдъхнем в покоите ми, докато Джеймисън намери стаи за Джейкъб и Ноа.

— Да — отговаря Фрея. — Да, разбира се. Ще ви донеса храна.

Зо внимателно ни оглежда и тримата.

— Предполагам, ще са ви нужни и дрехи? — Поколебава се за секунда. Нотка на любопитство се прокрадва в думите й. — След като сте загубили вещите си?

Фрея сляпо се доверява на всички, но Зо е доста по-схватлива. Определено усеща, че я баламосваме. Иска ми се да й кажа истината, но не мога да отнема единствената надежда на хората на Ембърфол.

— Да — отвръщам. — Благодаря ти.

Тя отново хвърля бърз поглед на брат ми и Ноа.

— Да, милейди.

Когато си тръгва, въвеждам Джейк и Ноа в стаята си и затварям вратата. В камината с пукот играят пламъци и всички свещи по стените са запалени.

— Не вярвам на очите си — казва Ноа. — Ощипи ме да се събудя.

— И ти мен — отговаря Джейк.

Ноа го поглежда унило.

— На теб поне ти се падна ролята на принца. А аз съм един нищо и никакъв лечител.

— Да се разменим тогава, все ми е тая. Не държа да съм фалшив принц. — Джейк кръстосва ръце пред гърдите си. — Кога ще ни върне у дома твоят приятел?

Тонът му ме изнервя.

— Където преди малко се опитаха да ни застрелят? Няма да е лошо да почакаме малко.

Той се сепва и извръща поглед.

— Не можем да останем тук, Харпър.

— Е, аз не мога да ви отведа вкъщи, а на Грей му е нужна почивка.

Ноа се е изправил пред камината. Прокарва ръка по полицата над нея.

— В миналото ли сме? — Набърчва чело и поклаща глава. — Това е нелеп въпрос. Невъзможно е. Но и това тук е невъзможно…

— Наричат го другата страна — опитвам да обясня аз. — Или по-скоро нашата страна е другата страна. Световете ни някак съществуват паралелно.

Незабавно трябва да разбера какви слухове са плъзнали из кралството. В какво състояние е армията ни. Какви ги е наговорила Карис Луран. Едва се върнах тук, а вече се чувствам изтощена.

Преравям дрешника на Арабела за панталоните от еленова кожа и плетените пуловери, които свикнах да нося, когато се дуелирам с войниците.

— Добре, слушайте — провиквам се през леко открехнатата врата. — След малко Фрея ще донесе храна и дрехи. Облечете ги, за да не биете толкова на очи. Хапнете, ако сте гладни. Полегнете си. Намерете си някакво занимание. Само не се бъркайте в неща, които не разбирате.

— Ти какво ще правиш през това време?

Гласът на Джейк звучи скептично.

— Ще се опитам да разбера къде е чудовището. Заедно с войниците на Рен трябва да измислим как да предпазим хората.

— Така ли било?

Слагам жилетка върху блузата си и я закопчавам.

— Да. Точно така. Няма кой друг да поведе тези хора.

— И смяташ, че ти можеш?

Не. Нямам представа.

— Да — заявявам. Измъквам колана с камата от шкафа под роклите и го усуквам два пъти около кръста си. — Голяма трудност ли ще ти представлява да не се забъркваш в неприятности, докато ме няма?

— Харп… ама ти за коя се вземаш? — изпуфтява Джейк.

— Принцеса Харпър — казвам. — А ти си брат ми, принцът на Диси, така че започни да се държиш като такъв.

— Как да се държа като принц? Даже не знам къде съм!

— Намираш се в Ембърфол. Да се държиш като принц, означава да си арогантен всезнайко, а на теб това ти идва отвътре.

* * *

Дворецът гъмжи от хора, избягали от създанието. Войниците на Карис Луран са се изнесли на изток от планината, преграждайки пътя към прохода. Всички, дръзнали да се сражават с тях, са посечени. Веднъж дневно между градовете се разпращат съобщения — вестоносците пътуват в групи по трима. Много от тях не се завръщат. Все повече хора вярват, че Рен е мъртъв, че кралят на Ембърфол е мъртъв. Мнозина от тях смятаха и мен за мъртва.

Дочух слуховете, че Рен не е истинският престолонаследник, че армиите на Сил Шалоу ще опустошат Ембърфол, че след завръщането на звяра бягството е невъзможно.

Казвам им, че моето кралство също е било нападнато от създанието и едва не сме загинали по пътя насам. За щастие, водя със себе си добър лечител — фактът, че Грей все още е сред живите, е достатъчно доказателство за това.

Не можем да избягаме, защото рискуваме да ни разкъса чудовището. Не можем и да останем тук, защото армията на Карис Луран ще ни нападне всеки момент.

Хората ни са изтощени и уплашени, нуждаят се някой да им покаже пътя. Дори най-опитните войници чакат да получат заповед.

Всяка следваща история за чудовището е по-ужасяваща от предишната. Не зная къде свършва истината и заговаря страхът. Мога само да слушам. Да успокоявам.

И да се тревожа.

Когато се завръщам в спалнята си, установявам, че е минал не час, а цели четири. Джейк и Ноа са задрямали на леглото ми. Не си спомням кога за последно съм спала. Напук на пулсиращата болка в крака, излизам от стаята и се запътвам към лазарета.

Вътре заварвам само Грей. Спи на тясно легло в далечния ъгъл, завит с тънко муселиново одеяло. Мека утринна светлина нахлува през прозорците на приземната стаичка.

Внимателно придърпвам стол до леглото му. Дървото лекичко изстъргва по камъка — достатъчно да го събуди.

— Извинявай — прошепвам. — Опитвах се да съм тиха.

Той замижава и плъзва ръка по лицето си. Тъмна брада е набола по челюстта му. С мъка се повдига и сяда. Гол е от кръста нагоре, но превръзките на Ноа все още опасват гърдите и предмишницата му.

— Нямаше нужда да ставаш — казвам. — Дойдох само набързо да те погледна.

Очите му се спират върху лицето ми.

— Струва ми се, че ти имаш по-належаща нужда от сън от мен.

— Може и така да е. — Не е сега моментът да спя. Не и когато животът на всички в двореца е заложен на карта. — Нали каза, че Карис Луран е дала на Рен една седмица да изведе хората си от Ембърфол? Минали са три дни. Рен имаше ли план как да я победи? Как възнамеряваше да постъпи?

Грей поклаща глава.

— Бихме обрекли войниците си на сигурна смърт, ако ги изпратим срещу нейните. Последната му заповед бе генералите да евакуират хората. Да ги качат на кораби и да ги отведат към южните брегове.

Можел е да спаси хората си единствено като се предаде. Познавайки Рен, добре знам какво му е коствало да вземе подобно решение.

— Ако пробваме да го направим сега, чудовището ще ни нападне.

— Или войниците на Карис Луран.

— Дали ще нападне и тях?

— Може би… но ще убие и много от нашите. Обикновено не подбира плячката си. Успях да го раня. Това може да ни спечели малко време, но няма как да сме сигурни. — Вдига очи към мен. — Поговори ли вече с някого?

— Разбира се. Говорих с всички. Ще се срещнем с генералите по обяд.

Смесица от изненада и тъга се изписва по лицето му.

— Какво? — питам. — Какво има?

— Нищо — тихичко отвръща той. — Радвам се, че те срещнах, милейди. Наистина.

Страните ми пламват.

— Благодаря ти, Грей.

— Не бях сигурен дали ще дойдеш с мен, когато узнаеш истината. — Пауза. — Но и сега не виждам изход от ситуацията.

Усмихвам се вяло.

— Тайно се надявах да имаш план за действие.

И по неговите устни се плъзва тъжна усмивка.

— Принцът е този, който съставя плановете. Аз просто изпълнявам заповедите му.

— Какво би сторил Рен? — питам.

— Най-вероятно би наредил на войниците да убият създанието. Или поне да го отведат надалеч от „Айрън роуз“. Каузата е изгубена и в двата случая. Ако не от чудовището, хората ще бъдат погубени от войските на Карис Луран.

Изгубена кауза. Досущ като скока на Рен от крепостната стена.

— Аз ще го направя. Ще взема Воля. Бърз и издръжлив е. Ти изведи хората оттук.

Грей ококорва недоумяващо очи.

— Нямах това предвид…

— Не се тревожи. — Поемам глътка въздух. — Седмици наред уверявам хората, че ще им помогна. Време е да им докажа, че това не са били просто празни приказки. Изборът си е мой.

— Ще дойда с теб.

— Не! Грей…

— Това пък е моят избор — категорично отсича Грей. — Най-напред ще погне мен. Мисля, че ме разпознава дори преобразен.

— Ранен си. Мога да ти заповядам да останеш тук.

— Всъщност не можеш. Принц Рен ме освободи от клетвата ми. Вече не служа на никого.

— Наистина ли?

— Да.

Въпреки всичко е останал. Върна се за мен.

В този момент пред мен не стои командир Грей, верният до гроб страж на принца на Ембърфол. Няма я униформата му, оръжията, подчинените му гвардейци. Той е просто Грей и аз съм просто Харпър.

Тъмните му настойчиви очи не се отклоняват и за миг от моите.

— Мислиш ли, че все още има шанс проклятието да бъде развалено? — прошепвам.

— Трябва да зададеш този въпрос на себе си.

Рен е чудовище. Щом е готов да нападне дори Грей, значи от него не е останало нищо. Възможно ли е да се влюбя в един спомен?

— Не знам.

В изражението му се чете примирение.

— Тогава не ни остава голям избор.