Том Егеланд
Маската на Дявола (8)

4
Монетите на Сатаната

I

Есен в Ювдал. Широколистните дървета се простираха оголени. Студът беше започнал. В гората малките езера и рекички бяха вече замръзнали. Долу в селото повечето хора бяха със зимни облекла. Никога не се знаеше кога ще падне сняг тук, високо в отдалечената долина, толкова далеч от всичко и всички.

Заедно със свещеника ни беше позволено да се качим със Сири Шау горе в часовниковата кула. Полицейските светлосини калцуни се накъсваха от дървените стълби.

Помещението не беше голямо. Четири огромни камбани висяха малко под покрива. Най-старата от тях беше от дървената църква.

— Лъжливи руни — каза Симон Фелдберг и посочи рунските надписи, които се извиваха в долната част на камбаната.

Много норвежки църковни камбани са украсени с тях. Някои от тях са написани отзад напред като заклинания.

— Какво означават? — попитах.

— Преведено на съвременен норвежки: Тази камбана даде възможност на свещеник Борд да служи в името Божие. — С кокалчетата на пръстите си почука по средната камбана, която издаде глух звук. — Днес биенето на камбаните е моторизирано. Но по времето на моя баща клисарят е трябвало да дърпа въжетата на ръка. Тежка работа.

Огледах се. На всяка от четирите стени имаше по един-два метра висок на метър широк прозорец. Под прозорците разстоянието между перваза и пода беше едва около 20–30 сантиметра. Когато камбанният звън трябвало да се носи възможно най-дълго, клисарят отварял всички капаци.

— Искаш ли да видиш гледката? — попита Симон и отвори два от тях. Закачи ги от вътрешната страна с кукички.

Оттук видях колко потресаващо високо е и колко далеч долу е земята. Но гледката не беше кой знае какво. Мъглата се беше разстлала плътно над Ювдал. Дори не можех да различа каменната ограда, която ограждаше гробището на новата църква.

Симон се изкашля, съжали за мъглата, пречеща на гледката, и затвори прозорците.

— До каква степен се интересуваше баща ти от Конрад Кремер? — попитах го.

— Ами… — Симон поклати глава. — Този, който всъщност е експерт по тези неща, е снаха ми Мария. Напориста жена. Ръководи както Ювдалския музей, така и Съюза на историците, но и за моя радост е член на енорийския съвет. Ако има човек, с когото трябва да разговаряш, то това е тя.

II

Ювдалският музей беше на първия етаж в стара административна сграда на несъществуващата вече компания „Ювдал Грюбе“ А/С. Когато отворих вратата, камбанка звънна бодро. Беше сякаш влязох в миналото.

Зад билетната каса седеше Мария Крагх Фелдберг. Погледна ме и се усмихна.

Безспорен факт е, че времето не може спре. Знам го. Но понякога може да се усеща по такъв начин. Според научните теории ВРЕМЕТО е относително понятие. Според философите „времето“ е това, което пречи всичко да се случва едновременно, докато „пространството“ пречи всичко да се случва на едно място. Знам, емпирично и най-вече субективно, че времето — както сега — най-малкото може да се забави.

Мария се изправи, висока и стройна, и остави настрана купчина документи. Шапка. Конска опашка. Зелени, проблясващи очи.

— Бьорн Белтьо! — установи тя развълнувана.

Усмихвайки се и с леко наклонена глава, тя ме посрещна. Тесни дънки. Синя блуза. Беше висока колкото мен. Красива.

— Добре дошли! Казвам се Мария Крагх Фелдберг. — Тя протегна ръка. Дълги, тъмночервени нокти. — Толкова е хубаво. Прочетох в „Ювдалски вестник“ за Вашето посещение. И се надявах да наминете и от тук.

Лека усмивка. Не ме изтърваше от поглед.

— Е, ето ме — измърморих нерешително.

— Толкова е прекрасно!

— Разбрах, че трябва да говоря с Вас относно историята на селцето.

Лицето й светна.

— Да, толкова е хубаво!

— Колко струва един билет?

— О, глупости. Толкова важно посещение не се заплаща. Би трябвало аз да Ви платя!

И отново онзи поглед.

ІІІ

Първата зала на музея беше изпълнена със стари снимки и репродукции на картини. Мария Крагх Фелдберг направи едно кратко въведение в историята на Ювдал. На един от плакатите прочетох: Над осемстотин години Ювдал е лежал скрит, обгърнат от отдалечената долина. Според народния фолклор селцето е основано около 1200 г. Около 1349 г. то приютило много бедни хора и такива, бягащи от чумата. Черната смърт оставила някои от големите стопанства да опустеят, но селцето било спасено.

— И Конрад Кремер решил да се премести тук? — попитах.

— Да, можеш ли предположиш каква работа е имал тук? Никой не знае. По онова време французите опустошавали Хайделберг. Оттам той започнал своето пътуване. Може би е избягал? Но защо тук? На това самотно и откъснато място.

На една от стените в следващата зала беше окачена репродукция на портрет.

— Конрад Кремер — каза Мария.

Катраненочерна коса, остър нос, сериозен поглед.

— Кремер е бил доста по-красив в действителност — поясни тя. С кокетен смях добави: — Казва се, че привличал жените на селото.

Около врата на Кремер имаше верижка с пентаграм, а в ръката си държеше четири монети. Мария ме отведе до една витрина, където имаше три купчинки с подобни монети.

— Всички, които са били част от паството на Конрад Кремер — или, да кажем, секта, — са получавали подобна монета като подарък — обясни тя. — Той твърдял, че монетите били талисмани, които защитавали притежателите им от тъмни сили.

Приближих се напред. От едната страна на монетите имаше пентаграм, а от другата — очертания на глава на коза. Под главата на козата беше гравирано: ХАЙДЕЛБЕРГ 1703 ГОДИНА СЛЕД ХРИСТА. Под пентаграма беше написано CIVITAS DIABOLI.

Градът на дявола.

— Заради надписите, пентаграма и козата монетите били описани като сатанински — каза Мария. — Тези купчинки — тя посочи към стъклото на витрината — са всичко, което е останало от колекциите на Кремер. Но до ден днешен има още много сатанински монети, които лежат в чекмеджета и шкафове из стопанствата в Ювдал.

— Такива ли бяха монетите, открити в дома на Даниел Люке? — попитах.

Шумна въздишка.

— Предполагам.

— Познаваше ли го?

— Даниел? Разбира се.

— Какъв тип човек беше той?

Тя се поколеба.

— Красив и очарователен. Но и коварен.

— Коварен — как?

— Винаги получаваше това, което иска. Използваше външния си вид и чар за всевъзможни неща.

— Същото съм чувал и от други.

— Не ме учудва.

Огледах се.

— Когато свещеникът ми разказа за Кремер, спомена и стара маска. Не каква да е, а дяволска. Тук ли е?

Тя се засмя тихо.

— Да, Симон се интересува от тази маска. За съжаление не знаем къде е. Изчезнала е.

— Кога?

— През 1963 година.

— В годината на смъртта на Понтиус Фелдберг.

— Едва ли е съвпадение, ако питаш мен. Тук можеш да видиш рисунка на маската.

Хвана ме леко за ръката и ме поведе към витрина с четири „черни“ книги.

Черната книга, прочетох на табелката на витрината, е била наричана още Cyprianus и гримоар^[1]. Тя съдържа окултни магии, медицински съвети и магически заклинания, които даряват на собственика на книгата сила над хората, дяволите и демоните.

Една от черните книги беше отворена така, че да видя цялостна рисунка на маската. Изображение на лице както с човешки, така и с демонични черти.

За да накара Сатаната, демоните и душите на нашите прадеди да проговорят, той покрил лицето си с маска, оттам и Портретът на дявола, прочетох надписа.

Направих няколко снимки с телефона си.

— Кремер е донесъл маската от Хайделберг — каза тя.

— Знаеш ли нещо повече за нея?

— Не съм се занимавала особено дълго с историята й. Винаги съм мислела, че представя Сатаната.

— Как я е използвал?

— Нямам идея. Говорело се, че с нейна помощ общувал с души и демони. Но как? — Засмя се и прошепна шеговито: — Освен това не всички вярват, че духовете и демоните съществуват.

— Според свещеника музеят съхранява документи от процеса срещу Кремер?

— Да, ето там. — Тя ме упъти към витрина, пълна с пожълтели, разпаднали се писма. — Много от документите от тогава се намират в Държавния архив в Кристиансан. Но за щастие, успяхме да заемем някои. Ето тук — тя потупа стъклото — са отговорите от епископа на постоянните запитвания от страна на свещеника на Ювдал.

Хартията беше дебела и разкъсана, почеркът — сложен, пълен с драсканици, завъртулки и разкривени инициали. Прави, подредени линии. Най-отдолу: изсъхналият восъчен печат на епископа.

Епископът на Кристиансан разпорежда комисия, която да се отправи към Ювдал, за да разследва какво може да е причинило отклонението на хората от истинското слово Божие.

Няколко пъти прочетох архаичния език, който завършваше с уверението, че епископът ще стори гореспоменатото.

— И след това Кремер умрял — заключих. — Удобно!

— Нали? Смъртта решила проблема както на епископа, така и на свещеника.

— Някои предполагат, че случаят „Кремер“ може да има връзка с това, което е станало с твоя свекър?

Вдиша дълбоко, сякаш за да събере достатъчно въздух за всичко, което имаше да каже. В крайна сметка не беше чак толкова много.

— О, ами не знам. Случило се е доста преди моето време и разбира се, далеч преди да се запозная с Петер, мъжа ми. — Плаха усмивка. — Понтиус е умрял единайсет години преди да се родя. Но е бил добър човек. Също като Петер.

— Тоест не мислиш, че има връзка между трите случая?

— Връзка? Каква би била тя? Хората са били суеверни тогава. Както и сега. Твърдели, че виждали призраци. Феи. Демони. Таласъми. Троловс. — Хвърли ми преувеличен, страдалчески поглед. — Представяш си картинката, нали? Дори и в днешно време твърдят, че виждат неща.

Прекалено глупаво е. Но слуховете се разпространяват. Знаеш как е. Един видял Конрад Кремер горе при старата църква. Други видели Понтиус да седи на прозореца на камбанарията посред нощ. Двама ученика твърдели, че имало демон в мазето на училището, когато трябвало да слязат и да вземат книги. Оказало се, че бил пазачът. Когато подобни слухове започнат да се разпространяват, не можеш да спреш хората да си представят всевъзможни неща.

— Имаш ли теория относно случилото се с твоя свекър?

— Мисля същото като повечето хора. Бил е убит.

— Звучиш убедена?

— Каква е алтернативата? Самоубийство? Точно след службата? Пред очите на цялото паство и собственото му семейство? Малко вероятно.

— Някои смятат, че е бил изхвърлен от демон? Или от духа на Конрад Кремер?

— Истината е, че никога не откриха виновния. Следователно подозрението, че виновният е дяволът, започна да расте. — Тя изсумтя. — Не, защо ще му е на демон или на един дух — ако такива съществуват — да изхвърля някого от камбанария?

— Тогава кой мислиш го е убил?

— Някои заподозрели клисаря, който бил и последният, разговарял с Понтиус. Други имали подозрения спрямо органиста на църквата — вероятно защото бил американец, с дълга коса и пословичен донжуан. В крайна сметка татко се отказа от случая.

Татко?

След това си спомних: Мария Крагх Фелдберг беше дъщеря на предишния началник на полицията. Йорген Крагх разследвал съдбата на Понтиус Фелдберг, но след това се отказал, изправяйки се пред задънена улица.