Том Егеланд
Маската на Дявола (16)

9
Аве Сатана

I

— Маска! Проклета дяволска маска от гума!

Яростта е искрена емоция. За разлика от раздразнението и гневът, които често могат да се възпрат или прикрият, то яростта в своята плашеща искреност е вълна, която прогонва всичката учтивост, сдържаност, милост и възпитание, които са ти останали. Началник Айлерт Дален дори не опита да прикрие избухването си. Беше застанал зад бюрото, подпирайки стокилограмовото си тяло и целия си яд на двете си ръце. Лицето му беше огненочервено. Вените на челото му туптяха. Очите му бяха изцъклени като на дълбоководна риба, която е била извадена на сушата прекалено бързо.

— Защо Даниел Люке е бил с маска, когато е открит мъртъв? — попитах.

— Предлагам този въпрос да го зададеш на убиеца. — Той вдиша, за да овладее нервите си.

— Защо не ми беше казано за маската?

— Защото нямаш работа с нея!

— Бих подпомогнал разследването…

— Белтьо! Ще помагаш по историческата част. Колко трудно е да разбереш? Историческата! Исторически означава от старо време! Толкова ли е трудно? Старо време! Не се замесвай в разследването на убийството на Даниел Люке!

— Всичко съвпада…

— Но за Бога, Белтьо! Мисля, че казах точно и ясно, че ти не — не! — трябва да се месиш в разследването.

— Не разбираш ли колко важен е фактът, че Даниел Люке е бил открит с модерен вариант на дяволската маска? Всичко съвпада! Дяволската маска на Конрад Кремер от 1708 г., която е изчезнала през 1963 г. И сега откривате нова гумена маска, нахлузена на главата на Даниел? Трябва да разбереш, че подобна информация е абсолютно решаваща за схващането на връзката между трите случая!

— Мисля, че трябва да оставиш полицията да прецени кое е решаващо и кое не.

— Чуй ме, Дален, знам, че не ме искаш тук. И знам, че не вярваш на теориите, които старият началник Крагх е разследвал. Но нека ти напомня, че аз работя по нареждане на Дирекцията на полицията и Крипос.

— Принуждаваш ме да се обърна към шефа на полицията. Казах му! Не мога да си позволя около мен да има външни, които не са наясно със случая. Било то исторически експерт или не. Виж какво стана. Точно това, от което се страхувах. Месиш се. Объркваш работата.

— Аз? Ако ти не беше държал маската в тайна от мен, то нямаше да водим този разговор.

Той отвори една папка и хвърли една снимка към мен. Маската представляваше гротескна версия на лицето на Сатаната.

— Ето, видя я — каза той презрително. — Доволен? Вероятно е купена по интернет. Все още не можем да проследим откъде точно. Единствено убиецът, полицията и Фатима знаят за нея. Да, тя не предполага, че става въпрос за маска. Сега и ти. Някои пеша трябва да се знаят само от полицията. Знаеш как е.

— Да, да — измърморих. — Знам как е.

— Подобна информация държим умишлено настрана от медиите. По този начин можем да изключим хората, които твърдят, че са го убили. Лъжливи самопризнания.

— Това го разбирам. Но не мога да търся връзка с двата стари случая, ако не съм наясно с убийството, което всички ние се опитваме да разрешим.

— Полицията! Не ти. Полицията!

Почука се силно на вратата. Един от полицаите, който преглеждаше компютъра на Даниел Люке, повика началника. Излизайки, той насочи пръст към мен:

— Нито дума за това, Белтьо. Нито дума!

Усетих, че мобилният ми вибрира в калъфчето. Съобщение от Ребека:

Бьорн, трябва да говорим!

Но за какво? Не ми харесваше тонът й.

Била е тук с мен в Ювдал — в хижа, горе на склона — два пъти. Първия път все още не бяхме гаджета. Втория вече се любехме по няколко пъти в денонощието.

Представих си я. Леко кривоглед поглед. Тесни устни, въпросителна усмивка, остри нокти. Вълниста дълга коса.

От прозореца погледнах навън към ежедневието. Животът се състои, в края на краищата, най-много от делници. Делници и рутина, които ни карат да се оплакваме.

II

Когато телефонът извибрира още веднъж, си помислих, че е Ребека, която продължава да упорства. Но не. Беше имейл.

От демон.

От: Декарабия <[email protected]

До: Бьорн Белтьо <[email protected]

Тема: Аве Сатана!

Дата: Вторник 13 октомври 2015

Пази се, професор Белтьо! Пази гърба си. Внимавай и не заблуждавай хората. Не разпространявай неистини и слухове, както и злонамерени лъжи. Някои ще се откажат от вярата, пише апостол Павел, и ще се отдадат на измамни духове и демонични учения от лъжливи измамници с притъпена съвест. Послушай ме, професоре. Пази се от хитрите планове на демоните. Чуй думите ми: Не трябва да търсиш убиеца на Даниел Люке сред хората в Ювдал. Не трябва да ги притесняваш с инквизиторските си въпроси и завоалирани обвинения. Внимавай в думите си, внимавай в действията си. Ако ли не — ще ти се отрази зле — както се случи с Конрад Кремер и Понтиус Фелдберг. Мойсей и пророкът Еремия предупреждават за демоните Молок и Кемош, идоли на племената Амон и Моав. Учи се от библейския пророк, професор Белтьо. Внимавай. Всичко може много лесно да се обърка.

Аве Сатана!

Аве Сатана? Хвала на Сатаната. Наистина ли.

Трябваше да се усмихна. Въпреки че съдържанието звучеше доста сериозно, имейлът ми изглеждаше като един безуспешен опит да ме изплашат. Имам предвид: Демоните са зли и лоши. Служат в царството на мъртвите. Смърдят. Могат да те убият. Да те притесняват. Да ти изкарат акъла. Но едно е сигурно: малко вероятно е демоните да имат собствени имейл адреси.

С несигурна усмивка, отидох при Сири Шау и й показах съобщението. Докато четеше, дълбоки бръчки набраздиха челото й.

— Но за Бога — измърмори тя.

— Този, който се представя за Декарабия — казах аз, — предава едни доста объркващи библейски небивалици.

— Винаги получаваме подобни обръщения от странни хора по време на разследване на убийство. Но това тук с малко по-специално. Трудно е да се определи дали да го разбираме като предупреждение, заплаха или трик за отвличане на вниманието.

— Цитатът от Библията няма смисъл. И предупреждението да внимавам в действията си е нелогично, ако целта е да повярвам, че самият Декарабия, самият демон, го изпраща.

Сири ме заведе при ИТ-специалиста на Крипос, който имаше отговорността за компютъра и телефона на Даниел Люке. Той свърза кабел към телефона ми и на екрана му изникна серия от текстови полета.

— Имейла е изпратен от уеб поща в Outlook до твоя имейл на сървъра на университета и оттам е препратен на телефона ти — каза той. — Не е възможно да открия IP-адреса на изпращача нито на мобилния, нито на сървъра на Блиндерн. Ако случаят е високо приоритетен, можем да се обърнем към Microsoft в Калифорния, които да ни го дадат. Тогава ще можем да проследим този твой демон по интернет доставчика.

— Направй го! — каза Сири.

— А после? — попитах аз.

— Microsoft имат собствен екип адвокати, които разглеждат всяко запитване — обясни техникът. — Но ще отнеме време. Всеки ден получават стотици подобни заявки от цял свят. От опит знам, че отнема най-малко седмица, преди да отговорят. Ще изпратя заявление.

III

— Значи това е професорът, който е повикан да разреши мистерията, която аз никога не успях да разреша?

Седяхме в кухнята на предишния полицейски началник на Ювдал — Йорген Крагх — до маса, покрита с червена карирана мушама и пластмасова купа с пресни портокали и кафяв банан. В камината, в ъгъла, горяха няколко дървета.

— Ще дам най-доброто от себе си — отговорих аз.

— Най-доброто… Повече и не може да се очаква.

Изминалото време беше оставило своя отпечатък върху му, а срамът от неразрешените престъпления все още личеше. Бяха отминали 25 години, откакто Йорген Крагх беше оставил своите белезници и беше излязъл в пенсия. Но лицето му все още придобиваше болезнен вид при мисълта за стария случай. Неразрешен. Почти забравен. Разбирах, че това все още го тормози. Беше съвестен човек. Зад шеговития тон на въпроса му усетих леко негодувание. Неспокойствието от това, че може да е пропуснал нещо тогава през далечната 1963 г. Дали случаят е останал неразрешен заради неговата некомпетентност? Щях ли аз, професор от Осло, някакъв си археолог без ни най-малка представа от полицейска работа да се намеся и да свърша тази работа, която той е нямал ситата да завърши?

— С какви случаи се занимаваше, докато беше началник на полицията на Ювдал? — попитах, за да поддържам разговора.

Погледите ни се срещнаха. Видях го веднага. Нещо не беше наред с очите му. Бяха светлосини, но сякаш избелели, воднисти, без светлинка, без живот. Той беше болен, разбрах аз, нещо сериозно го мъчеше.

— Пожари. Катастрофи. Кражби. Банкови, наследствени дела. Да, да, такива неща. — Гласът му имаше този примирен тон на човек, който е осъзнал, че целият му живот е основан на пропуснатите възможности. — Нямаше големи драми. Докато не се случи това с Понтиус.

Йорген Крагх живееше все още в дома от детството си, 87 години след като е роден в спалнята на втория етаж, 20 години след като съпругата му е починала в тяхното легло. Къщата се намираше в покрайнините, под табернакъла на западния склон, по средата на голяма градина, която по онова време също трябва да е била величествена като парк, но която сега беше обрасла в бурени и занемарена.

— Хората виждат неща — каза той тихо. — До ден днешен. Доверяват ми се и ми разказват. В магазина. По телефона. Късно през нощта някой ми звънна. Видях Понтиус, каза ми възрастна жена, която иначе е със здрав разум. Била го зърнала до камбанарията. Точно, както в деня, в който умрял. — Поклати глава и прокара пръсти през рехавата си коса. — Лудост. Чиста лудост. Осъзнавам го. И все пак…

Той се изправи, взе кафеварката, която бълбукаше на котлона и сипа на двама ни кафе.

— Опитвал съм се да се обърна към началник Айлерт Дален, но той не ме взема на сериозно. Мисли, че аз съм причината разследването на убийството на Понтиус да изпадне в застой.

— Ти?

— Да. Аз. Дален смята, че съм изгубил фокуса, защото съм счел теориите за демони на Понтиус Фелдберг като следа в разследването си. Да, да. В пълното му право е да мисли, каквото иска. А може и да е прав.

— Крагх, защо Даниел Люке е искал да те снима в църквата?

— Искаше да използва моя снимка в книгата си. Но не. Не исках да бъда на която и да било снимка. И дума да не става!

— По тази причина ли е помолил дъщеря ти да отиде?

— Мария обича вниманието.

— А ти не?

— Не!… А и излиза много по-добре на снимки от мен.

Засмя се, но беше неискрено.

От джоба на карираната си риза извади пакетче тютюн и хартийки за цигари. С треперещи ръце започна да си свива една. Слабите му пръсти бяха изкривени от старческия артрит. Кожата беше дотолкова бледа, че вените и кръвта, пулсираща в тях, прозираше. Нацепени, жълти нокти.

— Кое беше централното в разследването? — попитах.

— Фактите, Белтьо! Фактите бяха централни в разследването.

Думите бяха гневни. Сякаш го бях обвинил в нещо. Седеше с наполовина свитата цигара в ръка и си личеше, че се опитва да се овладее.

— Трябва да разбереш… — Търсеше правилните думи. — Обстоятелствата около убийството засягаха всички в селото. Нямаше лесен начин за провеждане на разследването. Капелан Понтиус Фелдберг беше изхвърлен от кулата на новата църква същото лято, в което истинска истерия вилнееше из селото. Хората виждаха призраци и духове. Свещеникът твърдеше, че със собствените си очи е видял дяволската маска под тавана на старата църква. Говореше се, че немският проповедник се е появил отново. Нищо не беше както трябва през тази година в Ювдал.

С върха на езика си Йорген Крагх навлажни хартийката и сви цигарата.

— Имаш ли някаква теория? — попитах.

— Теория?

— Кой го е хвърлил от кулата?

Вдигна рамене. Сякаш разговорът му причиняваше физическа болка. Разклати клечката кибрит, сякаш да види дали има нещо в нея, а след това я запали.

— Кулата беше празна и заключена.

Запали цигарата и вдиша дима.

— И никой не е бил заедно с него?

— Не. И кулата, и стаята под нея бяха празни, когато влязохме.

— Въпреки това е бил изхвърлен с огромна сила.

— Да — отговори той, издишвайки пушека през носа.

— Как е възможно? Хората ли са допуснали грешка? Може ли да са били просто приказки?

— Имаше най-малко петдесет свидетели, които бяха в църквата през онази неделя. Да не говорим за епископа. Видели са какво се е случило със собствените си очи… „Просто приказки!“ — Той изплю думите.

— Ти току-що каза, че кулата била празна и заключена. Как е възможно тогава да е бил изхвърлен.

— Има някои, които твърдят, че самият дявол го е направил.

Погледите ни се срещнаха отново. Изглеждаше така, сякаш се шегува.

— Но не знам — продължи той замислено. — Дали просто убиецът не ни се измъкна?

Въпросът не беше отправен към мен, а към съдбата или към Бог, който въпреки всичко не искаше да отговори.

— Задавам си този въпрос всеки божи ден в продължение на повече от петдесет години, Белтьо. Дали убиецът не се измъкна. — Той остави цигарата между устните си и кръстоса ръце. Дръпна дълбоко, преди да я хване отново между пръстите си. — Човек убиец? — каза той, така в нищото. — Или демон?

Въпросът беше зададен с огромна болка. Аз си мислех своето: Въпреки че Библията говореше за зли духове, то трябваше да си част от фундаменталистката християнска вяра, за да вярваш, че демоните действително съществуват. За началник Йорген Крагх тези критични разсъждения се губеха из мъглата на недоумението. За него демони съществуваха. Те не бяха нито алегории, нито абстрактни понятия. Трудни за проследяване и откриване, но все пак реални и потенциално виновни.

— Вероятно мислиш, че съм суеверен, при положение че вярвам в тях?

— Да.

— Вярвам в демоните толкова силно, колкото вярвам и в Божите ангели. И щом архангел Гавраил е можал да се яви на Дева Мария и да я извести, че ще роди Божи син, то е възможно и демон да е хвърлил Понтиус от кулата.

— Да…

— Помниш ли историята за Исус, в която Той прогонил всички зли духове от Легион? Духовете побягнали от човека и обладали две хиляди прасета, които пасели в планината. Когато демоните се вселили в тях, те побягнали към морето и се издавили в него. Но каква би била причината, поради която Понтиус да бъде изхвърлен от кулата от зъл демон?

— А самоубийство, предизвикано от този демон?

— Не самоубийство. Грешна дума. Понтиус никога нямаше да отнеме собствения си живот. Познавах го много добре. Той обичаше Сесилие, обичаше Симон, така, както шеше да обича Петер. Да ги изостави — да потърси смъртта — беше немислимо за него. Абсолютно немислимо. Не, не се е самоубил. В това съм убеден. Но ако нечиста сила е бушувала в него, така както се описва в Библията, то той не е можел да отговаря за движенията на тялото си. Тогава той е бил под управлението и мощта на Сатаната.

Помислих си: Не е учудващо, че разследването е стигнало задънена улица.

— Понтиус му даде име — каза Крагх и тръсна цигарата в ръба на пепелника. — Името на демона беше Декарабия.

Съшият, когото началник Айлерт Даден беше споменал от черновата на книгата на Люке.

— Декарабия е един от падналите ангели на Бог — продължи Крагх. — Споменаван е в стари ръкописи, гримоари и списъци с демони. Той бил познат с връзката си с птиците, билките, скъпоценни камъни и магическия пентаграм.

Кимнах. Това беше информацията, до която повечето полицаи успяваха да се доберат.

— Тези обяснение отчасти открих в писмата, които Понтиус Фелдберг е изпращал до епископа — каза той. — Получих достъп до тях, докато разследвах убийството, а по-късно допълних с информация, която сам открих. Получих помощ от професор в Геологическия факултет.

— Спомняш ли си името му?

— Ауне. Бертхолд Ауне. Имаше добър поглед над демонологията. Но не ме разбирай погрешно. Не базирахме разследването на свръхестественото. Проследихме много теории. Убийство? Самоубийство?… Или, да, окултен акт, който изключваше каквото и да било разбиране от наша страна?

Стисна устни около цигарата и се изправи, клатушкайки се. С бавни движения се пресегна да вземе захарта от кухненския плот. Сипа по още малко кафе.

— Ако изключим Декарабия — опитах се да не звуча прекалено сърдито, — кой може да седи зад убийството на Понтиус?

— Имахме няколко заподозрени. Но не открихме уличаващи ги доказателства. За нито един от тях.

Сложи бучка захар в чашката, докато сипваше кафе, изливайки малко и отвън.

— Кой? — попитах.

Наблюдаваше как бучката захар се разтваря бавно, преди да отпие.

— Имаше нов органист в селото. Лорънс Голдуотър. Американец. Един — как го наричахме? Хипи! Хипстър! С дълга коса. Сещаш се за типа. Така и не успях да се доверя на този човек. Органист или не. Но… когато Понтиус се качил в кулата, Лорънс бил заедно със съпругата му Сесилие и малкия Симон и няколко други свидетели вътре в църквата. Така че, за щастие, Сесилие и детето не станали преки свидетели на случилото се. Въпреки че все пак излязла и видяла мъжа си… да, достатъчно за това.

— Други заподозрени?

— Клисарят. Оскар Скар. Той бил последният, който говорил с него, преди да умре.

— Защо го заподозря?

— Имаше слухове, че се е занимавал с малки момичета. Слухове, с които Понтиус беше наясно.

— Клисарят е бил последният, който е видял Понтиус жив?

— Последният, видял Понтиус жив, е убиецът му. — Погледът на стария началник проблесна хитро. — Но, да. Показанията на Оскар за случилото се онази неделя са малко странни. Твърдеше, че Понтиус се държал ирационално.

— Нещо по-конкретно каза ли?

— Според Оскар Понтиус си мрънкал нещо за смрадта на дявола. Самият клисар не усетил каквото и да е миризма, но видял, че Понтиус е видимо притеснен.

— И ти заподозря, че лъже?

— Трябва да призная, че дълго го смятах за главен заподозрян. Къде точно е бил, когато Понтиус е умрял? Това никога не научихме. Самият той казваше, че е бил в ризницата и се занимавал с нещо. Но е бил сам и никой не може да потвърди. Има обаче и други оневиняващи го доказателства. Как например е успял да заключи вратата към стаята под кулата, ако ключът е бил в ключалката от вътрешната страна?

Загаси цигарата в пепелника.

— Бил е взет за разпит, нали?

— Разбира се. След това така и не оправихме отношенията си. На млади години бяхме другари по риболов. Моето подозрение към него беше от професионална, а не лична гледна точка. Но това разруши приятелството ни.

— А днес? Жив ли е?

— Оскар почина през 1967 г.

— Естествена смърт?

— Доколкото е възможно да е естествена, когато човек се обеси.

— Обесил се е?

— Като разкайващ се Юда.

— Знаеш ли защо?

Йорген Крагх се закашля няколко пъти и поклати глава, така че човек да предположи, че размишлява и не знае какво точно да каже.

— Получил писмо два дни преди да се самоубие. Не беше подписано. Почеркът беше на младо момиче. Открих писмото, докато претърсвах нещата му. Въпреки че беше извършил самоубийство, трябваше да разследваме случая.

— Какво беше написано в него?

— Казваше се, че всички знаели защо Оскар е убил Понтиус. Ако той не дойдел при мен и не признаел, тя шяла да ми разкаже всичко.

— Но той не дойде при теб?

— Не. Вместо това се обеси.

— Вкъщи?

— Открихме го във Финдален, една от многото напречни долини на Ювдал. Оскар пъхнал главата си в примката и сложил край на земните си дни, провесвайки се от стар бор с изглед над гората и речните корита на Ювдал.

— Тази, която е написала писмото — дойде ли?

— Никога.

— Знаеш ли коя е била?

— Е, имах си подозренията.

Йорген Крагх се изправи рязко и излезе от стаята.

Върна се с картонена кутия, която постави на кухненската маса. Отвори заключалката с треперещи ръце и извади жълта папка.

— Официалните документи от разследването от 1963 г. са, естествено, строго секретни — каза той. — Но се занимавах с този случай дълго след работно време. И тези документи — той потупа папката — са мои лични записки. Да кажем, наблюдения. Едно и друго копие на протокол на разпит. Не беше нормално нито за мен, нито за други, да се води двойна документация по този начин. Но това и не беше нормален случай. Не съм ги показвал на никого. Никой не знае, че съществуват. Мои са.

Закашля си и дълго се взира в мен, преди да протегне ръка и да ми подаде папката със стари документи. Вътре имаше дебел куп А4-листи, някои напечатани на машина, други написани на ръка.

— Сега искам да предам папката на теб.

Взех я и измърморих едно „благодаря“, което не прозвуча много искрено. Но просто бях изумен от посоката, в която разговорът беше поел.

— Вероятно се чудиш защо? — попита той.

Всъщност не. Мислех си, че просто иска от мен да разреша мистерията.

— Изключително съм благодарен — казах.

Изминаха няколко секунди, преди той да продължи.

— Тумор.

— Моля?

— На черния дроб.

С ръката си потупа една точка в долната част на гърба, където предполагаше, че се намира черният дроб.

— Съжалявам! — казах. — Съжалявам да го чуя.

— Осем сантиметра. Проклето нещо.

— Ужасно!

— Не позволява да се отстрани.

Не знаех какво да отговоря.

— Лекарите ми дават шест месеца. Но са оптимисти. Не казвай нищо на Мария, моля те. Не знае. — Старият началник се закашля. — Професор Белтьо. Давам ти папката си с надеждата, че ще се завършиш това, което аз не успях…

Не продължи. Но неизказаните думи кънтяха около нас: да разреша този случай.

IV

От време на време се чудя как може скритото да спомогне за разкриването на очевидното. В разказа на Едгар Алън По „Откраднатото писмо“ авторът оставя своя главен детектив Ш. Огюст Дюпен да проследи важно, изчезнало писмо, достигайки до най-малко вероятното място, на което някой би потърсил — а именно между камарата с писма.

Възможно ли е дяволската маска да е скрита някъде, където никой не би я търсил — в дървената кутия, в криптата под новата църква?

Идеята ми беше хрумнала още в дома на стария началник. И тъй като имах няколко минутки преди срещата ми с Естер Скар, реших да отида в църквата и да проверя.

Есенното слънце проблясваше студено на фона на сивото небе. Малко по-надолу по пътя видях моите студенти. Бяха направили почивка от работата над гроба, за да си купят закуски и кафе. Видяха ме чак когато бях прекосил улицата, свивайки надясно по друга странична. Почувствах се глупаво. Но съм толкова безнадежден в кратките разговори. Особено с цяла група студенти. Всички тези клиширани отговори. Нетърпеливия начин да завършиш разговора.

Загърнах се в якето си. Въпреки че печеше, беше хладно. С изключение на някоя преминаваща кола улиците бяха почти празни. Къде бяха всички хора? Може би седяха зад отрупаните си с цветя первази на прозорци, пиейки по чаша кафе, чакайки зимата? Претичах през улицата, а после по кратката пътечка стигнах до църквата.

V

Беше празна. Погледът ми се плъзна из главното помещение, по полилея, спускащ се от тавана над хора, олтара, свещения купел за кръщене, орнаментирания амвон и Христос на кръста.

— Ехо? — извиках в тишината.

Открих свещеника зад писалището в ризницата. Расото висеше на закачалка под голямо сребърно разпятие на стената. Симон Фелдберг ми се усмихна криво, когато му казах, че искам да проверя дали маската на дявола не е в дървеното ковчеже долу в криптата.

— Защо да е там? — попита той.

— Перфектно място за укриване.

Симон взе големия ключ за криптата, който висеше на кукичка в стената. Даде ми фенерче и ме упъти през църквата. Отвори вратата за надолу.

— Ти идваш ли? — попитах.

— Не бих искал. Прекалено съм висок, а и имам доста работа. Ще откриеш ковчежето без проблем.

VI

Трябваше да се подпирам на студената каменна стена, докато слизах по тесните и стръмни стълби.

Светнах фенерчето.

Криптата беше голяма и тъмна. Предполагам, че минаваше под целия централен кораб на църквата. Нисък таван. Под и стени от камък, таван от дървени греди. По протежение на стените имаше наредени стари дървени ковчези, а на отсрещната, малко под тавана, видях и три малки прозорчета, като от единия влизаше хладен въздух. Криптата миришеше на пръст и изгнило. Огромен паяк се скри, когато фенерчето го освети.

В средата, на една маса между гредите, придържащи тавана, беше дървеният ковчег.

Отидох директно до него и оставих пръстите ми да се плъзнат по гравираните фигури.

Тук маската е лежала до 1963 г.

Чувствах някаква сигурност, че някой или нещо я беше върнал в ковчежето. Наречете го предположение. Или интуиция.

Но кой? И защо? Това вече не знаех.

Две метални куки прикрепяха украсения капак към масивната долна част. И двете бяха отключени. Някой беше бутал кутията, без да я заключи след това.

Внимателно я отворих и насочих фенерчето към нея.

Празна.

Няколко секунди седях така, изпълвайки се с все по-голямо разочарование. Празна? Бях сигурен. Всичко сочеше, че маската ще е обратно на мястото си в ковчежето.

Затворих го и прикрепих двете кукички към него, когато някакво движение прикова вниманието ми.

VII

Той седеше в най-тъмния ъгъл.

Виждах единствено очертанието му. Нещо плътно в мрака.

Мъж. Голям. Напълно неподвижен.

Не ме е страх от призраци. Не вярвам в тях. И въпреки това седях напълно замръзнал, онемял, парализиран.

Кой беше той? Откъде се взе? Защо бе тук?

— Ехо?

По-скоро изквичаване, отколкото въпрос.

През цялото време ли е бил тук? Заедно с мен? Без да се обади?

— Кой си ти?

Гласът ми звучеше тънък и плах.

Защо не казваше нищо? Беше ли реален?

Когато насочих фенерчето към него, той отстъпи настрани.

Движението и беглото зърване на лицето му накара коленете ми да поддадат.

Това не беше лице на човек.