Том Егеланд
Маската на Дявола (15)

1708
Април-май-юни

И зверове пустинни ще се срещат с диви котки там, и демони ще си подвикват един другиму; да, там Лилит ще отдъхва и ще намира своя покой.

Исая

— Баща ти иска да говори с теб.

Конрад Кремер си беше проправил път сред тълпата в стаята и седеше точно пред теб.

Погледът му беше празен, сякаш мъртъв, като че ли се взираше в друга реалност.

Тези думи ти чу преди петдесет години. Баща ти иска да говори с теб. Въпреки това си спомняш много добре какво си мислеше. Но татко е мъртъв, мислеше си ти.

Глътваш накриво и се закашляш. Когато кашлицата спира, ти продължаваш да пишеш. Поглеждаш надолу към върха на перото, който пробива хартията и извайва думи от мастило след себе си. Не ти е нужно да четеш текста, който си писал тогава, защото помниш всяка дума. Потапяш перото в мастилото…

 

 

— Да — каза Кремер. Сякаш беше разбрал какво си мислиш. — Баща ти се е казвал Халвур.

— Да.

— Казва, че му липсваш.

Не знаеше какво да отговориш.

— Пита дали все още ходиш на лов горе по хълмовете, както сте правили заедно?

Кръвта се оттече от тялото ти.

— И дали си поправил дупката на покрива на обора?

Дишаш тежко. Баща ти беше мъртъв. Как тогава Конрад Кремер седеше тук и говореше тези неща?

Той постави ръка на рамото ти и те прегърна внимателно. Тихо, толкова тихо, че само ти да го чуеш, каза:

— Това е ръката на баща ти. Баща ти те прегръща.

Бяха изминали три години, откакто беше починал. И въпреки това — все едно се беше случило вчера. Викът му — хей! — когато разбра, че дървото пада в грешната посока. Грохотът, когато то го удари. Трудното му дишане. Кашлицата му, примесена с кръв. Промяната в лицето. Страхът в очите. Осъзнаването, че краят му е настъпил. И след това: погледът, когато всичко приключи. Когато душата напусна тялото и потърси мястото си в Небесното царство при Господ, оставяйки го осакатено в ръцете ти. Започна да викаш. Така направи, да. Извика и избута тялото му от себе си. Все още те е срам от това, но не можа да понесеш да го държиш, твоят баща, мъртъв, убит от едно дърво.

— Няма нищо — каза Конрад Кремер. — Той разбира.

Как можеше да знае? Не беше промълвил и думичка. Как можеше да знае?

Погледите ви се приковаха един в друг за кратко. Смяташе, че си видял някъде дълбоко в очите на Кремер тези на баша ти.

Малко под тавана едно лице беше осветено, но в следващия момент вече го нямаше.

* * *

Петдесет години… Четеш думите, които си писал като млад. Толкова добре си спомняш чувствата, които те изпълваха. Страхът, неспокойствието. Потапяш перото в мастилото, нагласяш нов чист лист и продължаваш да пишеш своя доклад за Конрад Кремер.

 

 

Слуховете се разпространиха. Че не единствено вдовицата е била очарована от Конрад Кремер. Че повечето момичета в селото, няколко неомъжени млади дами и най-малко пет или шест омъжени имали връзка с немския проповедник. Не знаеше дали да им вярваш. Но много бащи и отчаяни рогоносци бяха заплашили, че ще пребият немеца и ще го хвърлят в реката. Иначе почтена жена в средата на трийсетте изостави мъжа си и четирите си деца и се премести при Кремер и вдовицата. Селото не знаеше какво да мисли. Малко след това друго момиче на 14 години избяга и се прислони при него. Зли езици започнаха да наричат стопанството Харема на Кремер.

 

 

През април видя маската за пръв път.

Не знаеше точно на какво да я оприличиш. Дявол? Имаше нещо безкрайно неприятно в нея, нещо, което ти не успяваше да дефинираш, нещо, което просто усещаше. Сякаш беше от време далеч преди ти да се появиш на този свят, време, в което всички сме били души, чакащи да изпълним неродено дете.

Конрад Кремер не ви позволи да говорите с мъртвите. Или демоните. Все още не. Ти беше щастлив. Видът на маската те беше изплашил и изпълнил с разяждащо неспокойствие, но и увереност, че този Конрад Кремер е опасен човек. Може би дори зъл.

Ти предаде докладите си на свещеника, който само поклати глава и ти благодари. Това те направи щастлив. За него делото ти беше от значение. Въпреки че най-много от всичко искаше да не участваш.

* * *

Към края на месеца Конрад Кремер беше повикан на разговор при свещеника.

Кремер се беше облякъл с най-хубавите си дрехи. Поклони се дълбоко и уважително. Свещеникът го покани в ризницата, където му предложи чаша вино.

— Трябва да поговорим, Вие и аз.

— Така ли?

— Вярвате ли в Господ, господин Кремер?

— Но, разбира се! Какво си мислите за мен, скъпи свещенико, естествено, че вярвам.

— Говори се, че осъществявате контакт с — да, с мъртвите. С демони. С…

— Господин свещеник! И двамата вярваме в едно небе и в ада на Сатаната. Не осъществявам каквато и да било връзка с ангели или демони.

— Говори се…

— Господин свещеник. Вие сте добре образован, начетен човек. Не трябва да слушате интерпретациите и тълкуванията на моите дела от наивни души.

— Не?

— Вярвате в пророците, нали?

— Разбира се!

— Господ говори с пророците.

— И? Да не би да се наричате пророк?

— Ни най-малко. Но пророците ни показват, че съществуват канали между духовните сфери и земните души.

— Да?

— Няма нищо безбожно в това да се опитваме да осъществяваме контакт с невидимото. Вие Самият го правите!

— Аз?

— В молитва. Не е ли молитвата разговор с Бог?

— Да. В известен смисъл. Но не е разговор. Трябва да помним: Бог не отговаря.

— Не отговаря ли? Тогава защо се молите?

— За да възхваля Господ. Да помоля за милостта му. И защото знам, че Той слуша. Дори и да не отговаря, Той чува.

— Разговор с други думи.

— Е…

— Аз самият никога не разговарям с Господ. Но пък така се случва, че осъществявам контакт с мъртвите. Тези, които са продължили.

— Но… Но не може да го правите.

— Скъпи господине, драги свещенико, какво знаем ние за смъртта? Нашето земно тяло умира, но душата — нашето божествено Аз — продължава да съществува. Това, предполагам, го знаете като духовен човек!

— Да, разбира се.

— Не можем да видим границата между земното и небесното — или, да кажем, диаболичното, — защото такива граници просто не съществуват. Ние всички, както живи, така и мъртви, сме част от Вселената.

— Добре, но…

— Моята дарба, дадена ми от Господ, е да отварям малки пространства между тези две сфери. Между нас хората и мъртвите.

— Господин Кремер, чух да се говори и за маска.

— Маска… — А, маската.

— Позволявам си да отбележа, че тя носи лика на дявола.

— Ха. Само защото изглежда екзотично, не означава, че е сатанинска. Напротив. Евреите я смятат за свещена.

— Евреите?

— Дълги години е била съхранявана в храма в Йерусалим. Но е дори по-стара.

— Храма?

— Като теолог би трябвало да сте запознат с гръцкия термин theophaneia?

— Теофания. Да. Разбира се. Явление. Да видиш Господ.

— За евреите тази маска била свещена. Тя правела Богоявлението възможно. Средство да видиш и мъничко от най-свещеното. — Той се поколеба. — И да срещнеш мъртвите.

Свещеникът потрепери и се прекръсти.

— Безбожник!

— Mal’akh YHWH! Ангел Господен. Разговарял съм с него.

Свещеникът зяпна.

— Явявал се е на много хора, господин свещеник. Научил ме е как да го откривам, как да го чувам.

— Господин Кремер, мисля, че е време да сложим край на този разговор.

— Разбира се, господин свещеник. Оценявам това, че искахте да ме изслушате.

* * *

След разговора с Конрад Кремер свещеникът писа до епископа на Кристиансан. Дълго време обмисля как да се изрази, защото знаеше, че епископът трудно се ангажираше с нещо подобно. С тази маска, писа той, Кремер може да се свързва със Сатаната и демоните и да говори с мъртвите ни прадеди. Докладва и че много членове на епархията твърдели, че са виждали демони в църквата през нощта. Не получи отговор. Свещеникът беше огорчен от безразличието от страна на епископа. От сборник със закони на Кристиян V той ти прочете високо на глас един от 1683 г.:

Ако се намира магьосник или магьосница, които да са се отрекли от Бог и своята вяра, и които да са се предали на дявола, то те трябва незабавно да се хвърлят на огъня и да се изгорят.

 

 

Пролетта дойде в Ювдал, ръсейки златна светлина и красиви цветове. Пчелите се събуждаха.

Ти се занимаваше със своите си работи. Няколко седмици не се чуваше нищо за Конрад Кремер. Беше идеално за теб. Свещеникът чакаше нетърпеливо отговор от епископа. А сега щом напрежението беше изчезнало, ти помагаше и в църквата. В дърводелската работилница се говореше за последните завоевания на Кремер. Какво имаше в този мъж?

В средата на май свещеникът ти сподели, че жена му е бременна. Щеше да бъде петото им дете. Ти го поздрави, но вътрешно си мислеше, че и той, и съпругата му бяха прекалено възрастни да имат дете.

* * *

В края на месеца Кремер организира нова среща. Свещеникът те помоли да отидеш. Ти възрази и му каза, че той вече знаел, че си пратен от църквата. За духовника обаче това нямаше значение.

Този път имаше още повече последователи. Това те изненада. Мислеше си, че слуховете около Кремер ще изплашат хората. Но не. Голямата зала беше препълнена. Млади и стари. Мъже и жени. Съпрузи. Той раздаде монетите си. Благослови новодошлите, докосвайки ги с длан по главите.

Прозорците бяха покрити със завеси и стаята беше потънала в мрак. Лоените свещи проблясваха. Изведнъж Конрад Кремер започна да мърмори нещо на чужд език. Първо си помисли, че е немски. Но не след дълго разбра, че това не е език от този свят. Мислеше си за делата на апостолите и за това как всички били изпълнени от Светия дух и започнали да говорят на други езици. Но с какво беше изпълнен Конрад Кремер? Невъзможно беше да е Господ. Опитваше се да различиш думите и звуковете, които излизаха от устата му, но те просто нямаха никакъв смисъл. Когато накрая млъкна, лицето, горе под тавана, отново беше осветено. Една мисъл мина през съзнанието ти: Да не би да е старата маска? Възможно беше обаче просто да си приличаха, защото времето, през което ти го видя, не беше достатъчно за да определиш. Кремер извика име. Не твоето. За щастие, не твоето. Не, този път беше името на жена, която наскоро беше изгубила съпруга и сина си. Удавили се бяха горе в Моршьо. Сега и двамата искаха да говорят с нея.

* * *

Какво е смъртта? Размишляваш много над това. Опитваш се да си обясниш какво точно означава да си мъртъв. Особено след като баща ти издъхна в ръцете ти. Да си при Господ? Човек винаги може да се надява. Или да очаква нещо напълно различно в царството на смъртта, нали? Трудно е да се каже. Опитвал си се да питаш свещеника, но той говори единствено за милостта на Бога и за Небесното царство. Звучи ти прекалено далечно. Нереално. Ами ако смъртта е нещо съвсем друго?

 

 

И настана лято. Животът продължаваше. Сякаш огнен купол беше надвиснал над селото. Хората се оплакваха. Толкова топло не е било, откакто се помнят. Ти имаше достатъчно занимания. Когато не помагаше в църквата, почистваше обраслите поляни зад нея.

През един късен следобед срещна Конрад Кремер долу в селото. Опита се да се престориш, че не си го видял, но когато той ти извика, се наложи да срещнеш погледа му. Здрависахте се и те попита как си. Благодаря, добре. А свещеникът? — искаше да разбере той. Отговори, че според теб всичко е наред. Попита те дали имаш някаква работа, а ти отвърна, че не е нещо важно. И тогава, когато той те покани вкъщи на по питие, ти нямаше извинение да откажеш.

Беше ясно, че иска да те разпита относно това, което свещеникът мисли. Питаше и подпитваше. Ти отговаряше с общи приказки. Той поведе разговора към Господ и вярата. Далеч след четвъртата чашка, той попита:

— Знаеш ли коя е била първата жена на Адам?

— Разбира се — измънка ти. Не беше свикнал с такъв алкохол. — Ева.

Усмивката му дойде някъде далеч отвътре. Ликьорът беше оказал влияние, защото усмивката на Кремер накара сърцето ти да затупти. Сега разбра за първи път защо жените хлътваха по този мъж.

— Грешка — каза Кремер. — Адам е имал друга жена преди Ева.

— Какво говориш?

— Казвала се е Лилит.

— Лилит? Демонът?

— Сукубус^[1]!

Кремер се изправи и доля чашата си. Твоята беше все още наполовина пълна. Изпи питието на екс и застана зад теб. Ти усети ръцете му върху раменете си. Масажираше те, сякаш знаеше, че мускулите ти те боляха всяка вечер. След известно време те пусна и седна на пода.

— Лилит означава нощ — каза той. — Да, нощ. Свързано е с всички страхове от нощта и с внезапната смърт, която може да покоен бебе в люлката.

— Чуй — изпелтечи ти, — в Библията е написано черно на бяло, че Господ е създал Адам и след него Ева от реброто му.

— Отново грешка. Не пише нищо за Ева. Пише: „Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде.“ Пише, че били голи. Както Адам, така и неговата жена. Но не се срамували.

Спря се до края на масата и се усмихна лукаво.

— Голи, Йон. Представяш ли си ги? Адам — с цялата си мъжественост и сила. Ева — с женската си нежност, с меките си гърди и топлата си утроба.

Задави се. Да, да, представи си ги.

— Едва в края на третата част на Петокнижието се дава име на Ева — продължи Кремер. — Написано е: И Адам нарече жена си Ева. Но тогава отдавна вече е бил разделен с Лилит.

— Разделен?

— Разделен.

— Откъде знаеш всичко това?

Отново онази усмивка. Сякаш знаеше толкова повече от останалите. Но всъщност така и беше.

— Според старата вяра първата жена на Адам била Лилит. В Библията, при Исая, просто е споменато поименно. И зверове пустинни ще се срещат с диви котки там, пише Исая, и демони ще си подвикват един другиму; да, там Лилит ще отдъхва и ще намира своя покой. Чувал ли си за „Книга Премъдрост на Исуса, Син Сирахов“, която е написана двеста години преди Иисус да се появи на този свят?

Ти поклати глава.

— Книга на мъдростите, която никога не намира място в Стария завет. Петстотин години по-късно е написана още една книга, вдъхновена от Син Сирахов. Казва се „Азбуката на Бен-Сира“ и е най-популярна с препратките, които прави към Лилит. Ето там е написано: „Когато Господ създаде Адам, който беше сам, Той каза: Не е хубаво хората да са сами; искам да му създам другар по негово подобие. И така създал жената, от земята създал я Той, така, както е създал Адам, и я нарекъл Лилит“. Написано е: „Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде.“ — Не Адам и Ева. А Адам и Лилит.

— Защо тя не е спомената в Свещената книга?

— По-удобно им е било да не я споменават, хората, писали Библейските текстове.

— Защо не?

— Много неща са пропуснати в Библията, млади Йон. Много.

— Какво се е случило с Адам и Лилит?

— Веднага започнали да се карат и бият. Лилит била вироглава. Не искала да се подчинява на Адам. Искала да бъде равна с мъжа.

Спомняш си как Кремер понижи глас, усмихвайки се:

— В леглото искала да бъде отгоре. Над Адам.

Представи си го толкова ясно, голата Лилит върху Адам, който лежи потънал в дебрите на удоволствието.

— Изпитвал ли си тази сладост, млади Йон? Да лежиш под жена и да й позволяваш да прави, каквото иска с теб?

Ти поклати глава. Не беше целувал кой знае колко жени.

Кремер се изсмя.

— Да лежи под жена си, хах!, това Адам не желаел. Искал да бъде отгоре. Искал да изпълва Лилит с мъжествеността и шитата си. Тогава Лилит казала на Адам: „И двамата сме равни. Създадени сме от една земя.“

Не намираше думи.

Кремер продължи:

— Името на Бог било свещено и не трябвало никога да се произнася. Но Лилит нарушила забраната. И това й дало магически сили. Литнала далеч от Едемската градина и се оставила да бъде опетнена от демоните на Сатаната. Развратна била тя — той се изсмя, — като повечето жени. — Потупа те по рамото. — Могат да бъдат толкова добродетелни и благородни, колкото само те поискат. Но в замяна всяка една ще очаква същото от теб.

Ти се изчерви, когато разбра какво има предвид.

Кремер се засмя.

— Лилит имала много деца от демони. Адам, горкият мъж, се оплакал на Бог. Жена ми избяга, казал той. Тогава Господ изпратил три ангела да търсят Лилит. Казвали се Сеной, Сансеной и Семангелов. Умолявали я да се върне обратно при Адам. Но тя не ги слушала. В гнева си Господ наредил нейните демонични деца да бъдат убити. И така самата Лилит получила способността да убива момченца, преди да са навършили осем дни. Осем дни, знаеш ли, е времето, през което евреите чакат, преди да обрежат момченцата. Но Лилит доверила на трите ангела, че ако произнесяла на глас имената им, щяла да изгуби способността си да убива бебета. По тази причина много евреи пишат свещените три имена — Сеной, Сансеной и Семангелов — над вратата на детската стая. За да ги защитят от смъртоносните сили на Лилит.

— Ами Ева?

— За да утеши Адам след загубата на Лилит, Господ взел едно ребро от него и създал друга жена. Този път: Ева. Но тя не била първата съпруга на Адам. Ева била втората.

 

 

Вдигаш перото от хартията, за да видиш какво си написал днес. Какво ще си помисли епископът за това? Да мисли, каквото иска. Ти предаваш истината. Истината така, както си я изживял и както я помниш.