Том Егеланд
Маската на Дявола (33)

22
Сатанинските монети

I

Един минибагер беше вдигнал мраморната надгробна плоча, полагайки я върху влажната, замръзнала земя. С изящен позлатен почерк беше изписано:

Капелан

ПОНТИУС ФЕЛДБЕРГ

1933-1963

Обичан съпруг, скъп баща

Почивай в мир

Смъртта настъпва в различни форми. Татко падна в планината. Майка ми беше бавно изядена от собственото си тяло и организъм. Повечето посрещат смъртта с тихо примирение. Не и аз. Когато смъртта ме потупва по рамото със студените си пръсти, искам веднага да се извърна, да я изритам и да избягам, крещейки, с напразната надежда, че тя, свила се от болка, ще си помисли: Този може да почака.

Още от сутринта студентите ми бяха в работен режим, опитвайки се да се скрият от суграшицата, чакащи търпеливо сигнал от окръжния съд в Кристиансан. Когато благосклонното решение на съда дойде, багерите се приготвиха за работа.

Приклекнах до надгробната плоча на Понтиус Фелдберг и махнах навалелия сняг. Внимателно плъзнах пръсти по позлатените букви. Обичан съпруг, скъп баща. Почивай в мир. Според Симон майка му успяла да постави надгробната плоча чак през пролетта на 1964 г., почти половин година след смъртта.

Млада вдовица с двама синове.

Никога не се омъжила отново, Сесилие Фелдберг. Това говори само за себе си.

II

Зад ограничителната лента в двора на църквата, леко встрани от останалите, седеше предишният свещеник на Ювдал, Коре Борг, отпуснал ръце върху бастуна си, сякаш искаше да види дали всичко върви по план. От шапката му капеше полуразтопил се сняг. Съчувствах му. За Коре Борг отварянето на гроба нямаше обяснение. Нито академично. Нито културно-историческо. Не, за него лично отварянето беше нарушение. Все пак изравяхме зет му. Добрият Понтиус. Колега. Съпруг на дъщеря му. Реших да сляза при него и да го викна при нас. Но когато погледнах, него вече го нямаше.

Греблото си проправяше път все по-надолу в почвата. От старите регистри стана ясно, че ковчегът се намира на метър и половина под повърхността. Аз седях и наблюдавах от работната палатка, която бяхме монтирали до гроба. Шестима професионални фотографи заснемаха изкопаването. Екип от TV2 дойде и си замина. В тълпата журналисти видях двамата италианци, пристигнали снощи. Повикаха ме при тях. Разказаха ми, че са изпратени от италианското списание L’espresso, за да направят репортаж за това, което те наричали Ювдалската мистерия. The Juvdal Mystery. Възможно ли, било да ми вземат интервю?

Лесно се лаская. Прекалено лесно. Когато споменаха някои от по-ранните ми подвизи (използваха точно тази дума) и моите противоречеви заключения за Исус и Мойсей, за Сатаната и Нострадамус, стана много лесно да ме убедят. Уговорихме се да се срещнем по-късно през деня в бара на хотела.

Мина час.

Когато греблото удари дървения капак на ковчега, студентите продължиха работата с метли и лопати. За да избегнем прекалено близките снимки във вестниците, преместихме палатката над отворения гроб. И последните остатъци от пръст бяха изчистени. Безкрайно внимателно вдигнахме ковчега и го поставихме на две дървени греди вътре в палатката.

III

Ковчегът на Понтиус Фелдберг беше в учудващо добро състояние. Сивобял. Матов, а не лъскав. Месингови дръжки и ключалка.

Студентите ме гледаха въпросително. Започнете, кимнах им.

Затрудниха се при вдигането на капака. Разнесе се остра миризма. Миризма на остаряло.

Никога не можеш да отвориш ковчег с леко сърце. Чувството е сякаш притесняваш мъртвия и прекъсваш вечния му сън. Но имах добро основание.

Маската на дявола.

Погледнах надолу към ковчега. Гледката беше поразителна. Скелетът на капелан Понтиус Фелдберг беше жълто-сив. Черепът му се набиваше в очите ми. Това беше останало от него — скелет, просто скелет, кичури коса и втвърдени остатъци от кожата. Матракът и вътрешната част на капака бяха потъмнели и одърпани.

Скелетът лежеше с длани върху гърдите. Някога пръстите му са били сключени, но сега се бяха отделили едни от други.

Скелет.

Но не и дяволска маска.

Седях и се взирах дълго така. Объркан и изненадан.

Разочарованието можеше да се докосне, усети. Стомахът ми се сви от притеснение.

Никаква маска?

А бях сигурен. Толкова сигурен. Бях убеден, че маската се намира в ковчега и че убийствата на Понтиус Фелдберг и Даниел Люке щяха по един или друг начин да се разрешат, ако я бяхме открили.

Не посмях да срещна погледите на студентите ми. И те като мен бяха убедени в същото.

— Професоре?

Линда. Моята любимка. Беше задъхана, леко притеснена. Седеше откъм главата на скелета.

— Да, Линда?

— Трябва да видите.

Посочи към скалпа. Пръстът й премина над черепа, без да го докосва. Беше леко деформиран. Големи, зеещи очни кухини. Неравна носна кост. Здрави, хубави зъби.

Когато погледнах вътре в самия череп, между очните кухини, видях това, което беше приковало вниманието на Линда.

Две монети.

Лежаха почти една върху друга, в най-вътрешната му част.

Някой ги беше сложил върху очите на свещеника, преди да бъде заровен.

Две от сатанинските монети на Конрад Кремер.

IV

Бяхме на път да приключим работата по гроба, когато Петер И. Фелдберг дойде към мен в инвалидната си количка. Седеше изключително изправен, с решително изражение на лицето си.

— Белтьо! — поздрави той и хвана колелата. Количката спря на няколко метра пред мен.

— Никаква маска. Сгреших. Съжалявам. — Не казах нищо за монетите. Просто защото така го почувствах.

Той кимна замислено.

— Определено не смятах, че маската ще се намира в ковчега. Но е добре, че провери.

— Благодаря.

— Белтьо, имам едно питане?

— Да?

— Може би ще прозвучи странно.

— За какво става въпрос?

— Възможно ли е да получа една от костите на баща ми?

Погледнах го въпросително.

— Не е нужно да е голяма.

— Мога ли да попитам защо?

— Никога не съм го срещал. Умрял е, преди да се родя. Може би звучи глупаво. Но искам да имам нещо, което да ми напомня за него. Да речем — реликва. В ковчеже. Където да го виждам. Мемориал вкъщи. Малък олтар. С негова снимка и една от костите му в отделна кутия. Знам, че сигурно звучи странно. Но ще го оценя изключително много. За прекалено много ли моля?

Беше с безизразен поглед.

Трябваше да го отпратя. Да вземеш дори и малка кост от един гроб е със сигурност забранено чрез един или друг закон.

И въпреки това не успях да му откажа. Аз самият се замислих за подобен малък мемориал на баща ми вкъщи, в апартамента в Грефсен^[1].

Една кост. Не беше кой знае какво. Влязох в палатката, взех една от пръстовите фаланги на Понтиус и я подадох тържествено на Петер Понтиус Фелдберг.

V

Сесилие Фелдберг беше в един от добрите си, ясни дни. Или просто кратък проблясък?

Видях го в момента, в който почуках на вратата й и влязох в малкия й свят в стая 222. Погледът й беше буден, въпросителен.

Отидох по три причини. За да й кажа, че гробът е бил отворен и отново затворен. За да се информирам относно сатанинските монети. И за да проверя втори път алибито на Лорънс Голдуотър.

— А, и това ако не е онова момче? — каза тя весело.

— Отворихме гроба.

— Да. Така сте направили.

— В момента го заравят отново. Мога да те уверя, че подходихме изключително уважително.

— Оценявам го.

— Просто исках да те осведомя.

— Открихте ли маската?

Значи си спомняше.

— Не. Не беше там.

— Мислих над това. Какво би правила тя там?

Не знаех как да подходя към въпроса със сатанинските монети.

— Госпожо Фелдберг, спомняш ли си деня, в който Понтиус е бил погребан?

— Ох. Дали си спомням? Ужасен ден. Предишната вечер бяхме организирали помен. Цялото село беше дошло. Лорънс свири на пианото. Хорът пя. — Започна да плаче. Тихичко, почти незабележимо. — Милият Понтиус — прошепна тя. — Защо трябваше всичко да свършва така?

Вратата се отвори. Коре Борг връхлетя в стаята, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Без да почука. Без да попита дали е удобно. Без да поздрави.

Сесилие Фелдберг почти не му обърна внимание.

Кимнах му. Той не отвърна.

Едва сега се сетих, че трябваше да предупредя Симон. Е, така и така бях дошъл…

— Сесилие… госпожо Фелдберг… Имам въпрос. Знаете ли за обичай, при който се поставят монети върху очите на мъртвия?

Тя поклати неразбиращо глава.

— Защо питаш за това? — попита Коре Борг рязко.

— Има връзка с разследването.

— Монети? — промърмори Сесилие Фелдберг.

— В гръцката митология съществува поверие, че мъртвият трябва да плати на лодкаря Харон една монета, за да бъде прекаран през реките Стикс и Ахерон — каза Коре Борг. — По тази причина се оставя монета под езика на мъртвия. Или върху очите му.

— Това популярен обичай ли е бил през 60-те години тук в Ювдал? — попитах.

Сесилие погледна неспокойно баща си.

— Разбира се, че не! — каза Коре Борг. — Не се занимавахме със суеверия.

Тогава защо някой беше поставил сатанинските монети върху очите на Понтиус Фелдберг? Не исках да ги притесня. Затова и не задълбах в темата.

— Последно нещо — казах. — Онзи ден, през който Понтиус е починал, точно тогава, когато е паднал от камбанарията, помниш ли кой беше с теб?

— На това няма да отговаряш, Сесилие! — каза Коре Борг.

Тя не го чу.

— Бях заедно с Лорънс.

— Сесилие!

— Бяхме вътре в църквата.

— Достатъчно.

— Заедно с госпожа Кристенсен и Сандберг. Симон беше в ръцете ми.

— Чуваш ли ме, Сесилие? Не отговаряй на въпросите му! Не ти мисли доброто!

— Татко — извика тя. — Време е да си тръгнеш!

Коре Борг се взира дръзко в нея. На своите 95 години, той определено не беше човек, свикнал да бъде поправян. Стисна зъби, извърна се рязко и излезе от стаята. Опита се да затръшне вратата, но тя имаше уплътнения и трясъкът не се чу.

— Винаги иска да е прав — каза Сесилие Фелдберг.

— Всичко е наред.

— Мислих си нещо.

— Да?

— Имам нещо за теб.

От бюрото в тъмен махагон тя извади синьо тефтерче. Подаде ми го.

Дневник 1962-1963

Отворих го. Принадлежало е на Понтиус Фелдберг.

Протегнах ръката си и я положих върху нейната.

— Благодаря… Госпожо Фелдберг, знам, че нямам правото да задавам подобен въпрос. Но какво според теб е станало в деня, в който Понтиус е умрял?

Тя срещна погледа ми. След това затвори очи. Дълго. Не ми отговори.

Помислих си: Тя знае.