Том Егеланд
Маската на Дявола (51)

38
Криптата

І

Камерата на Даниел Люке беше изчезнала. По тази причина никога не беше станала главна тема в разследването на полицията. Спомням си, че началникът беше изказал предположение, че убиецът вероятно я е взел със себе си. Това, което се подразбира: Ако Даниел беше снимал собствения си убиец, то е нормално той да се отърве от уличаващите доказателства.

Това, че Даниел Люке е умрял в криптата, а не под кулата, променяше всичко.

Разбира се, и в този случай убиецът може да е взел камерата. Но е по-вероятно Даниел да е умрял още докато тя е висяла на врата му или е била в ръката му. Ако убийството е станало под влияние на афект, то не е сигурно дали извършителят е бил в кондиция да се върне и да я потърси. Най-вероятно е тръгнал няколко минути преди Мария да дойде и да открие Даниел мъртъв.

Звъннах на Сири Шау, която потвърди, че не са откривали никаква камера. Не под кулата. Не и в църквата.

— Проверихте ли криптата? — попитах.

— Криптата? Защо да проверяваме там?

— Направихте ли го?

— Знам, че главното помещение е било обстойно огледано — между пейките, олтара и амвона, галерията и абсолютно всичко друго — както и кулата, и стаята под нея, разбира се.

Но долу в криптата? Мисля, че е заключена? Защо питаш?

— Имам една теория…

— Още една теория ли, Бьорн? — изсмя се тя. — Добре, добре. Нека погледна.

Няколко минути по-късно ми звънна.

— Говорих със следователя, който е бил долу в криптата. Казва, че е било проверено за следи, но съвсем повърхностно и бегло. Не е открил нищо интересно. Каза ми, че си личало, че криптата не била използвана в последните четирийсет-петдесет години.

Надеждата за успех накара сърцето ми да забие по-бързо. Ако камерата беше в криптата, това означаваше, че полицията е направила пропуск. Естествено, щяха да я видят, ако е била някъде на пода или стълбите. Но ако е паднала на някое трудно видимо място? Логиката беше проста: Следователят е мислел, че няма какво да открие долу в тъмната, заключена крипта — и затова и не я е открил.

— Още един въпрос: Търсихте ли ключа за църквата?

— Да. Според Мария Крагх Фелдберг вратата на църквата била отворена, когато отишла. Но после, когато Даниел беше открит, тя беше заключена, а ключът липсваше.

— Но говорим за един ключ?

— Да? Ключа за църквата.

— Бил е повече от един ключ. Била е цяла връзка. И така са заключили не само вратата на църквата, но и тази към кулата. — Благодарих за помощта и затворих, преди да започне да любопитства.

 

 

Имам доста особености на характера. В някои отношения съм много дребнав. Обичам например да тържествувам над тези, които някога са ме унижили.

Милион пъти началникът беше повтарял колко малко съм добре дошъл. Колко нежелан съм в разследващия екип. Колко глупави бяха теориите ми.

А след това ми се бяха смели.

Сега заслужавах аз да се смея последен.

За мен разрешението беше просто. Трябваше сам да проверя криптата. И да открия камерата. Ако Даниел Люке беше правил снимки преди да умре, те щяха да разкрият убиеца му.

II

Да усещат опасност, е качество, което различава животните от хората. Животните предвиждат риска още преди той да стане видим. Понякога усещат миризмата му. Друг път тълкуват раздвижване на хоризонта като заплаха. Далечен и неясен звук може да ги накара да тичат през глава. При нас, хората, тази способност е сведена до една интуиция, която рядко ни спасява.

Седях пред църквата и чаках, когато видях извисяващата се фигура на свещеник Симон Фелдберг между надгробните плочи. Проследих го с поглед. Тежестта на тялото го принуждаваше да се движи по по-особен начин, сякаш носеше по един речен камък във всяка ръка. Отдалеч напомняше за горски трол, който се промъква из мъглата.

Спря пред мен. Наклони глава.

— И така, за какво става дума?

Тонът му беше остър. Може би бях прекъснал почивката му. Може би се занимаваше с подготовката за погребението на майка си. Или това на Мария. Когато 10 минути по-рано му бях звъннал и го попитах дали има възможност да се видим в църквата, му обясних, че има нещо, което трябва да проверя, и че е спешно.

— Криптата — отговорих.

— Какво за нея?

— Има нещо, което трябва да проверя.

— В криптата? — Отново този предпазлив поглед.

— Ела. След това ще ти обясня.

Отключи вратата на църквата.

— Имам теория — обясних, докато вървяхме между редовете с пейки.

— Да? — повтори той, когато спряхме пред вратата към криптата.

— Ще отнеме известно време. Първо: Защо криптата е била затворена толкова много години?

— Силно казано затворена. Просто не е използвана от отдавна. Нямаме работа там. Първоначално било заради поръчението от Инспекцията по труда, които наложили подсигуряването на стълбите с парапет. Както сам ще видиш, те са доста стръмни, тесни и опасни. Това се случило доста преди аз да стана свещеник — доколкото си спомням някъде през седемдесетте години. Енорийският съвет нямал достатъчен бюджет, с който да извърши ремонта. Освен това таванът е прекалено нисък, за да може да използваме помещението за нещо полезно. Всъщност дори и да не беше така, пак нямаше да можем, защото криптата е място за вечен покой на някои от видните личности от селото. Така на практика тя беше затворена и забравена… Каква е теорията ти?

— Че камерата е някъде вътре.

— Каква камера?

— Тази на Даниел Люке.

— Полицията не каза ли, че убиецът я е взел със себе си.

— Да, това е тяхната теория. Но според мен тя се намира в криптата.

— Защо?

— Защото именно там Даниел е умрял.

— В криптата?

— Не под камбанарията? — Гледаше ме неразбиращо. — Каква работа е имал в криптата?

— Дълга история. По-късно ще ти разкажа.

— Но мислиш, че камерата му е все още долу?

— Да. Поради факта, че полицията смяташе, че Даниел е умрял на мястото, на което беше открит, криптата така и не е била старателно претърсена от криминалистите. Един следовател бил изпратен да провери, но нямало особен резултат.

Спряхме пред вратата на криптата. Симон извади връзката с ключове, постави ключа и завъртя. Трябваше да натисне малко по-силно, за да я отвори. Изскърца като във филм на ужасите.

— Дал си ключовете си на Даниел през онази вечер — казах. — Това друга връзка ли е?

— Разбира се, че е друга. Тази, която заех на Даниел, не беше открита.

— Спомена ли за това пред полицията?

— Разказах им, че Даниел е взел от мен ключа за църквата.

— Коя дума използва: „връзка“ или „ключа за църквата“?

Опита се да си спомни.

— Най-вероятно съм казал „ключа за църквата“. Не си спомням точно. Защо?

— Защото мисля, че полицията си е представила само един ключ. Тоест ключа за входната врата. Ако са знаели, че е взел цялата връзка, може би щяха да предположат, че… Ох, зарежи. Просто някакво хрумване. Сега сме тук.

— Да — повтори Симон Фелдберг — сега сме тук.

III

Слизайки надолу по стълбите, търсех следи от кръв, кичури коса или нещо друго, което може да е останало от Даниел, докато е падал. Нищо. Ако въобще е имало някакви следи от Даниел, Якоб е успял да ги заличи.

Симон Фелдберг чакаше горе на стълбите.

Джобното ми фенерче осветяваше свода на тавана. Потръпнах при спомена за демона в ъгъла. И въпреки че знаех, че е бил Якоб с една обикновена гумена маска, студени тръпки полазиха по гърба ми.

Лъчът от фенерчето премина по каменните стени, гредите и старите ковчези на южната страна.

Гласът на Симон:

— Откриваш ли нещо?

— Все още не.

Представих си полицая, който е насочвал фенерчето си към пода и стените, и тавана, и който е констатирал, че криптата отдавна е потънала в прах и че времето в нея е застинало от много десетилетия.

Даниел Люке беше паднал назад. Може би в падането се беше опитал да се обърне, за да може да се хване някъде. Ако е държал фотоапарата в едната ръка, то тя със сигурност е отслабила захвата още при първия удар в каменния под. Следователно камерата е паднала и се е търкулнала на пода. Но едва ли много далеч.

Насочих светлината към пода.

В него бяха захванати дървени греди и каменни колони, които придържаха пода на църквата отгоре.

И именно там, до една от наклонените колони, видях камерата на Даниел, която явно се е търкулнала и скрила там. Разбирах защо полицаят не я беше видял. Калъфът беше черен и почти незабележим. Беше обърната с обектива нагоре. Най-външната леща се беше пукнала при удара.

Дали работеше? Ако не — полицията щеше да извади снимките от паметта.

Занесох апарата до масата с празното дървено ковчеже, там, където дяволската маска се е намирала някога във времето, и го оставих, за да мога да го огледам по-обстойно с фенерчето.

— Бьорн? Какво става? — провикна се Симон.

Присвих очи към апарата. Когато натиснах бутона ON/OFF, големият екран светна.

Работеше.

Поиграх си с бутоните, за да разбера как точно да отворя папката със снимки.

— Само момент — отговорих.

— Какво точно ще правиш с тази камера?

Ще открия доказателство, помислих си аз.

IV

Аз съм технологичен инвалид. Дай ми чисто нов мобилен телефон и ще видиш някой, който успява да го накара да не работи. Който връща заводските настройки, отменя покупката, изтрива шестстотин и дванадесет контакти и две хиляди сто четиридесет и пет снимки само с едно натискане.

Погледът ми препускаше по менюто и опциите на камерата. ON/OFF. MENU. DISP. WB. SET. ISO. AF. Какво означаваха тези неща? Всички символи изглеждаха сякаш са взети от таблото на космически кораб.

Чух тежките стълби на Симон Фелдберг.

— Откри ли я?

Тук долу в затвореното подземие гласът му звучеше остър, суров и студен. Над нас обаче, в голямото, отворено главно помещение на църквата, гласът на свещеника винаги ехтеше като топъл повей.

Имаше право: Беше прекалено едър за криптата. Беше толкова ниско, че трябваше да върви наведен.

— Внимавай с главата — казах, докато нервно и ядосано натисках копчетата на фотоапарата.

Редица миниатюрни снимки изпълниха екрана на задната страна на камерата. Но бяха прекалено малки, за да ги видя ясно.

— Виждаш ли нещо? — попита той.

Най-накрая една от снимките се появи в по-голям размер.

Видях фигура, седяща пред отворената врата към криптата. В ръцете, сякаш триумфално, държеше дяволската маска на Конрад Кремер.

Фигурата не беше на Мария. Нито на Петер или на някой от другите заподозрени.

Нито дори на Симон.

Последният, на когото Даниел Люке беше направил снимка, беше предишният свещеник на Ювдал, Коре Борг.