Том Егеланд
Маската на Дявола (10)

1708
Януари — март

Quod scripsi, scripsi.

Това, което съм написал, съм го писал аз.

Евангелието на Йоан

Съществува, дори и в бездънната пропаст, частица от присъствието на Всемогъщия Господ.

Върхът на перото драскаше грубата хартия. Вдигаш ръката, която трепери, и четеш думите, които току-що си написал. Присъствието на Всемогъщия Господ — да, мислиш си, да!, така е — дори и в бездънната пропаст. Треперенето става по-зле с годините. Личи във всяка една буква. Не си във форма. Нещо не е наред с тялото ти. Усещаш го. Вече си над седемдесетгодишен и знаеш, че Господ може да те прибере при себе си всеки момент. Не се страхуваш да умреш. От дълги години чакаш смъртта. Всеки изгрев е дар от Създателя. За теб. От Него. Хвала на Бога. Ти си Негов послушен слуга и Той е добър към теб. Но първо имаш задача, която трябва да изпълниш. Трябва да кажеш истината. Трябва да опишеш истината със свои собствени думи.

* * *

Изминаха петдесет години. Да, наистина… Петдесет години. Как отминаха само? Петдесет години, откакто пратеникът на дявола Конрад Кремср се появи тук в Ювдал през 1708 г., точно като блуден син, пфу!; демон в човешки облик беше той. Демон! Каква работа имашетук? Защо не се задържа там, откъдето беше? Там, долу в… гледаш в нищото, докато се опитваш да откриеш името в мрачните лабиринти на паметта си… Хайделберг. Да, Хайделберг беше. Хайделберг, там, долу в Свещената римска империя на германската нация. Sacrum Imperium Romanum Nationis Germanicae, се наричаха те. О, толкова хубаво. Как беше нарекъл родината си великодушният Кремер? Heiliges Rymisches Reich Deutscher Nation. Усмихваш се. Със сигурност нещо доста по-различно от Датско-норвежкото кралство.

* * *

Петдесет години. Времето лети. Гледаш пожълтелите листа от онова време. Мастилото е избледняло. Думите са твои, но звучат толкова чужди сега. Различен си бил тогава, когато за първи път си писал доклад за Конрад Кремер и времето му в Ювдал. По-различен от сега. Бил си млад мъж, на почти двайсет, невинен и изпълнен с надежди.

Тогава си записал всичко, което си знаел за дългите години на Конрад Кремер в Ювдал. Почти двадесет сбито изписани листа.

Сега искаш да напишеш историята още веднъж, формулирана от теб като възрастен мъж, но все пак базирана на петдесетгодишния текст, който си създал онзи ден през 1708 г. Когато си готов с преразказа на събитията, така, както ги помниш, и така, както си си отбелязвал преди толкова много време, ще изпратиш доклада на епископа на Кристиансан. Ще разкажеш всичко, както е било, така че епископът да може да прочете истината за тази година, когато Конрад Кремер е дошъл в Ювдал, водейки ада със себе си.

 

 

1708. Мислиш си за миналото. Опитваш се да си спомниш първия път, в който Конрад Кремер е бил в Ювдал, но не успяваш. В документите, които си писал тогава, прочиташ, че той говори норвежки, но тонът му е напевен и чужд. Все още си спомняш мелодичния начин, по който говореше.

Не се сещаш кой пръв ти разказа за него. Може да е бил свещеникът, може и някой от съседните стопанства. Немец, бяха казали. Магьосник, твърдяха някои. Божи човек. Не — отговаряха други, — човек на мрака. Не трябва да му се доверяваме. Че хората от селото бяха любопитни, не беше учудващо. Ти самият беше любопитен. Кой беше той? Каква работа имаше тук? Какво искаше?

Когато го срещна за първи път, вече бяха изминали няколко седмици, откакто Кремер беше дошъл в Ювдал. Чувал беше да се говори за този мистичен, немски проповедник и потърси мястото, където той беше поканил хората от селото да поговорят за живота и вечността.

Беше поразително красив мъж. Красотата му не се изразяваше само в правилните черти на лицето му, но и в погледа му, който проблясваше, независимо дали се смееше, или се караше. И ти видя начина, по който жените се взираха в него, свенливо навеждаха поглед и се изчервяваха. Дори и жената на полицейския началник прехапа устни, когато забеляза чужденеца.

В годината, в която той дойде в Ювдал, ти беше на двайсет. Не помниш дали беше Колелата на 1707 г. или около Нова година, но си спомняш снежната буря и изумлението, че той е преминал невредим нагоре по платата, а после надолу през долината в това жестоко време. Бил си купил кон и каруца долу в Кристиансан и пътувал през Отрудал и Сетесдал, преди да пресече платата. Със себе си бил взел младо момче, помощник, казвало се Волфганг; никога не ти стана ясно дали Волфганг е негов син, или случаен калфа, също от Хайделберг. В един или друг момент Волфганг изчезна от Ювдал и нищо повече не се чу за него. Според Кремер той се бил върнал в Хайделберг. Имаше и някои, които смятаха, че Конрад Кремер е принесъл момчето в жертва на Сатаната.

* * *

Животът… Смъртта. Вечността. Богове и дяволи. За подобни неща говореше той, Кремер. А не за нещо незначително. Любопитството на свещеника ставаше все по-голямо. Той беше и този, който те помоли да отидеш на срещата с немеца. Ти помагаше в църквата и беше на негово разположение срещу няколко монети годишно.

Свещеникът разказваше, че дядото на Конрад Кремер бил от този край и се озовал в Хайделберг след много години по море. Някои от по-възрастните в селото го помнели. Казвал се Кнут и бил син на земеделец горе на склона. Кнут бил неконтролируем и много жени забременявали от него. Когато навършил 15 години, заминал от Ювдал и нито липсвал на някого, нито бил видян повече.

 

 

Конрад Кремер организира първата си среща в края на януари. Свещеникът те помоли да отидеш. Ти се опита да се отървеш, но беше важно някой от църквата да държи под око това, с което той се занимава. Така каза свещеникът. Аз самият не мога все още да го опозная, посочи той. Да, да. Беше ти ясно. Разбира се. Така че отиде.

Някой от църквата…

Първата среща на Кремер беше в голямата зала в стопанството на вдовицата на търговеца Лиен. Конрад Кремер и неговият помощник Волфганг се бяха подслонили при нея, наемайки стая. Говореше се, че вдовицата гледала с добро око на чужденеца.

Преброи общо 34 човека. Веднага след срещата ти записа всички имена, които беше запомнил. Свещеникът искаше да бъде в течение на нещата.

Атмосферата беше напрегната. Някои шепнеха. Повечето седяха притихнали. Други се разхождаха изнервени. Вратата се отвори и Конрад Кремер се появи, изпълвайки стаята. Спря. Остави погледа си да се плъзне към всеки един. Кимаше, сякаш ви е познавал през всичките тези години. След това обиколи и се здрависа с всички. Поздрави ви. Представи се с цялото си име. Конрад Кремер. Наблягаше странно на р-то. Когато пусна ръката ти, ти усети нещо в нея. Монета. Силует на глава на коза и текстът „ХАЙДЕЛБЕРГ 1703 ГОДИНА СЛЕД ХРИСТА“ бяха изгравирани върху нея. От другата страна: звезда с пет лъча и думите „CIVITAS DIABOLI“. По-късно, когато ти показа монетата на свещеника, той преведе: Градът на дявола. Рече, че козята глава представяла Сатаната и че звездата била дяволски символ. Но нищо от това ти не знаеше, докато стоеше там с монетата в ръка. Така да кажем, най-вече се чудеше колко може да струва.

Конрад Кремер започна да ви говори. Гласът му беше дълбок и приятен. Говореше накъсано, но отчетливо. Въпреки това голяма част от казаното ти не разбра. Трябваше да си го признаеш пред свещеника, когато той те накара да преразкажеш случилото се на срещата. Кремер говореше за силите на Вселената и вечността. Цитираше богове, сякаш имаше повече от един. Господ, разбра ти, бил просто един от многото. Сатаната бил противоположната сила, но в никакъв случай не управлявал ада. Трудно беше за разбиране. Ангели и демони… Светлина и тъмнина… Вселената на Кремер не беше библейската Вселена. Той говореше за баланс. За сили и такива, които им противодействат. Твърдеше, че ние, хората имаме влияние. Да, да управляваме. Мъртвите, както боговете, ангелите и демоните, били всички заедно част от тази Вселена, този баланс. Както и хората. Следователно няма причина да не можем да говорим с тях.

 

 

Според Кремер съществувал печат, който ти дава сила над всичко, с изключение на Господ и архангелите. Той го наричаше Sigillum Dei^[1]. Печатът на Господ. Магическа диаграма.

— Имам — каза той остро на следващата среща през февруари — рисунка на печата.

Извади пергамент. Ти успя да видиш кръгове, звезди, пентаграми, седмоъгълници и причудливи символи. Прочете и повечето имена на Господ. Ел. Елохим. Тетраграматон. Йехова. Яхве. Елоах. Адонай. И имената на много от неговите ангели.

— Sigillum Dei — прошепна Конрад Кремер. — Познат от ръкописи като Liber Juratus („Клетвената книга“)^[2] и Clavicula Salomonis Regis („Ключът на Соломон“)^[3]. Връзка с Господ. Инструмент за контролиране на всички Божии създания — да, с изключение на архангелите.

През всички ни премина тръпка.

— Всички ние носим способността в себе си — каза Кремер. — Способността да говорим с тези, които вече не са с нас тук, на земята.

— Как? — попита възрастна жена.

— Печатът на Господ е само един от ключовете. Съществуват и други. В мое притежание се намира и маска — маска, която хиляди години е осъществявала връзката с отвъдното. Тези от вас, които решат да се присъединят, ще се възползват от този тип сили.

Да се присъединим? Значи той беше странстващ проповедник, който искаше да подчинява души на своята секта. Ето това свещеникът нямаше да хареса.

* * *

В последвалите седмици ти присъства на повечето събирания на Кремер. Все още свещеникът беше този, който те молеше да ходиш. Ти се чувстваше като таен пратеник на църквата. Всеки път му докладваше казаното от Кремер и кой е бил на срещата. Свещеникът съставяше списък.

Сектата на немския проповедник нарастваше бавно. Разпространяваха се слухове, касаещи неговите способности и обещания. Много от лицата, които ти виждаше на срещите му, след това срещаше и в църквата всяка неделя. Свещеникът разменяше писма с теолози в Кристиансан, Кристиания и Германия, за да намери повече за Sigillum Dei и Конрад Кремер. Но никога не ти разказа дали е открил нещо. А и ти не беше геологически образован, за да разбереш подобни въпроси.

На седмата среща Кремер те дръпна настрани и те попита дали ти харесва да го слушаш. Ти разбра, че той знае, че си свързан с църквата и най-вероятно си пратеник на свещеника. Излъга го право в лицето и каза, че идеите му разширявали собствената ти вяра в Господ, Иисус и християнството. Отговорът ти го изненада. Не отвърна с нищо. Но го видя, че разсъждава над казаното.

* * *

Когато една неделя той се появи на службата в дома Господен, както свещеникът, така и цялото паство бяха изненадани. Свещеникът, който никога не беше виждал Конрад Кремер със собствените си очи, не разбра неспокойствието от мястото, от което отслужваше на амвона, докато хората гледаха тревожно Кремер и мърмореха помежду си. Когато ти отиде отпред и шепнешком осведоми свещеника, че Конрад Кремер се намира в църквата, духовникът слезе от амвона.

— Чувам, че големият дракон е посетил Господната църква! — извика той.

Силна тръпка премина през цялото паство.

Свещеникът прекоси бавно църквата, огледа всички един по един. Накрая се спря пред единствения непознат.

— Конрад Кремер?

— На Вашите заповеди, уважаеми свещенико.

— Каква работа имате тук?

— Дойдох да слушам Божието слово.

Момент на мълчание.

— Знам къде живееш — изкрещя свещеникът. — Там, където е тронът на Сатаната. Махни се оттук, змийо такава. Вън! Вън оттук!

Свещеникът сграбчи разпятието, което висеше на врата му, и го вдигна толкова високо, че верижката се скъса.

— Вън! Махни се!

Говореше се, според свидетелите, стояли най-близко, че Конрад Кремер пребледнял и се разтреперил. Само на теб ти се стори, че видя иронична усмивка на лицето му. Свещеникът го сграбчи и го изхвърли навън.

И по този начин веднъж завинаги свещеникът на Ювдал отлъчи мъжа, който по-късно получи прякора Пратеник на дявола.

 

 

До март паството на Конрад Кремер наброяваше повече от сто души. Проповедите му за Господ и вечността също имаха много последователи, ниците му смятаха, че думите му вдъхват по-голяма надежда от тези на свещеника. Кремер тълкуваше Библията и думите Божии по начин, по който те ги разбираха.

Ти самият не казваше нищо. Наблюдаваше, записваше си, докладваше. Не разбираше всичко.

Всички, които се обръщаха към Кремер, получаваха и монетата му. Нея свещеникът беше нарекъл сатанинска монета. Свещена монета, твърдеше от своя страна Кремер. Колко свещена беше всъщност, ти не знаеше. Беше все пак само една монета. Никой търговец в Ювдал не искаше да я приеме като заплащане.

Един път, по средата на месеца, ти събра кураж и попита: „Защо дойде в Ювдал, Кремер?“ Въпросът ти събуди смеха му. Той ти разказа за неспокойствието и безредиците в родния му край Хайделберг, за проблемите с французите и крал Лудвиг XIV, но ти знаеше, че имаше и друга причина, конфликт, нещо, което той не искаше да разкрие. Разказа ти, че имал норвежки корени, че дядо му бил от Ювдал, да, да, това ти вече знаеше, но след това той каза и нещо плашещо: Искаше да основе паство в селото на Лилит. Паство? В селото на Лилит? Уличницата Лилит, женския демон ли имаше предвид? Кремер нетърпеливо те попита дали знаеш, че старата църква се наричала така разговорно? Напротив, знаеше, църквата на Хел беше наричана тя. А коя беше Хел? Господарката на подземното царство. Хел, каза Конрад Кремер, е дъщеря на Лилит и демона на име Декарабия. Не разбра нищо от казаното. Никога не беше чувал за Декарабия. Но и честно казано, не беше чувал и за особено много демони. Знаеше само, че съществуват. Конрад Кремер твърдеше, че може да говори с тях. Ти не знаеше на какво да вярваш. Да говори с тях? С демоните? Не ти звучеше да е в унисон с Божията вяра. Те не са опасни, каза Кремер, не са зли. Просто са прокудени от Господ. Да, добре. Какво можеше да се каже повече? Прокудени от Бог… Говореше само за себе си, нали?

Хел беше част от скандинавската митология. Езическата вяра. Така че как беше възможно на Лилит и Декарабия да им се роди дъщеря, която да принадлежи към различна от тяхната религия? Не можеше да разбереш. Не, въобще не можеше да схванеш. Конрад Кремер каза, че съществува само една религия. Християнството, юдаизмът, мохамеданството, будизмът, хиндуизмът — всичко е интерпретация и вариация на единствената, истинската вяра.

Свещеникът се разяри, когато ти се опита да му предадеш посланието от Кремер. „Ерес!“ — извика той. Библията прославя Божието слово, и Иисус е Божи син. Точка. Нямало какво повече да се каже по тази тема.

 

 

Късно през март Конрад Кремер покани всички на среща, на която обеща, че някои избрани ще се срещнат с мъртвите си роднини. Свещеникът отново те помоли да присъстваш. Ти не желаеше. Страхуваше се. Да се срещнеш с мъртвите? Не, ти в никакъв случай не желаеше. Но свещеникът настоя.

Беше сред последните дошли и си намери място правостоящ в ъгъла в голямата зала на вдовицата. Тръгнаха слухове, че тя и Кремер били станали двойка. Слугите в имението казваха, че спял почти всяка вечер при нея.

Залата беше мрачна. Само няколко лоени свещи бяха запалени. Дървените трупи в стената обрисуваха хоризонтални линии в тъмнината. Слаб, сладникав мирис на тамян. Единият от ъглите беше преграден; там ти зърна и немеца Волфганг, младия помощник на Кремер, да се моли. Бегло го познаваше. В другия край на дългата масата хората бяха насядали нагъсто заедно. Други стояха прави посредата на стаята. Къде беше той? Защо не идваше? — помисли си ти.

Изведнъж се появи между вас. Конрад Кремер. Трябва да е бил там през цялото време, скрит, изключително неподвижен и неразпознаваем. Въздишка премина сред събралите се, когато го видяха. Ти вече беше свикнал с чуждото му произношение. Така че бе по-лесно да го разбереш. Повика боговете. Да, боговете. В множествено число. Богове и души. Елате при нас, призова той. Ти вероятно не беше единственият, който се страхуваше. Разбра го от настроението, от усещането за тревожност. Ами ако имаше право? Ами ако боговете дойдеха? Тук? Вътре в тази стая? Или мъртвите? Не беше по-добрият вариант със сигурност. Усети, че устата ти е пресъхнала. Огледа се. Но ти беше трудно да видиш лицата на другите в тъмното. След това се случи нещо, което предизвика последвалото ахване на събралите се. Под тавана, там при отделения ъгъл, ти видя лице. Ангелско лице. Или такова на демон? Не можеше да бъде ангел. Изглеждаше прекалено зловещо. През цялото време ти се взираше в тази точка под тавана, но когато пламъкът на една от лоените свещи трепна и хвърли отблясък към мястото, лицето беше изчезнало. Разбира се. Не е възможно въобще да е било там. Трябва да е било илюзия. Баща ти винаги ти е казвал, че лесно си въобразяваш неща. Лесно се и плашиш. Суеверен. Разбира се, имаше право. Винаги е имал. Липсва ти. Бяхте навън в гората да сечете дърва, когато злополуката стана. Едно от тях падна накриво. Върху баща ти.

Извърна поглед към Конрад Кремер. Седеше в средата на стаята. Очите му бяха затворени. Главата му се поклащаше от едната страна на другата. От време на време получаваше спазми по лицето. След дълго време най-сетне промълви:

— Кой си ти?

Измина известно време, преди да разбереш, че той не говореше на някого в стаята.

Провикна се високо:

— Има ли някой тук, който се казва Йон?

Преглътна. Ти се казваше Йон. Но имаше и други, които се казваха така. Един от тях промълви „да“ с треперещ глас.

Кремер каза:

— Търся Йон, който е на двадесет години и е загубил баща си преди три години.

Тълпата се обърна към теб. Плахо ти вдигна ръка.

Малко под тавана страшното лице се появи отново. Студена тръпка премина през теб. Страх. Чист, неподправен страх.

Конрад Кремер каза:

— Йон. Твоят баща иска да говори с теб.