Том Егеланд
Маската на Дявола (46)

33
Признанието (1)

I

Изгубено насекомо в паяжината на съдбата. Така се чувствах. Безсилен. Безпомощен. Можех само да си представя какво й е на Мария.

Погледна ме измъчено, сериозно, когато отворих вратата на залата за разпит.

— Бьорн — единствено промълви тя.

Пребледняла и отчаяна.

Заобиколих масата и я прегърнах. Дълго не ме пусна.

Млад полицай донесе две чаши вода.

Издърпах стола от масата. Краката му изскърцаха върху линолеума.

— Защо искаш да говориш с мен, а не с полицията, Мария? — попитах.

— О, ами знаеш.

Очаквах нещо повече. Но тя не каза нищо.

— Мария?

— Знам, че ми вярваш. Струва ми се, че ме харесваш. Аз също ти вярвам и те харесвам. Това приема ли се за отговор?

— Всъщност не.

— Това е единственото, което ще чуеш.

— Мария, полицията и твоят защитник ме помолиха да ти кажа, че това не е разпит. Както полицията, така и адвокатът ти се вълнуват от спазването на формалностите. Но естествено, че ще е така. Работата им е да съблюдават точно такива неща.

— Разбира се.

— Така че това е неофициален разговор.

— Наричайте го, както искате.

— И полицията, и адвокатът ти ни чуват.

— Разбирам.

— Не си длъжна да даваш, каквито и да било обяснения.

— Знам. Какво е това в ухото ти?

— Слушалка. Полицията и адвокатът искат да имат възможността да се включат с някакви въпроси.

— Извади я.

Направих, както каза.

Тя седна на стола и въздъхна. И тогава призна:

— Аз убих Даниел Люке.

II

Седях и се взирах в нея. Правилно ли бях чул?

— Какво каза? — заекнах.

— Аз убих Даниел.

Наведох се напред към нея и взех дланите й в моите.

— Но Мария…

По-скоро като рефлекс тя се отдръпна от мен и отпи от водата.

— Защо? — попитах.

Тя махна с ръка и не отговори на въпроса ми.

— Защо… — само повтори и потъна в мислите си.

— Уби ли Даниел, Мария? Защо? Не мога да ти повярвам.

— Защо? Всички се интересуват защо. Толкова ли е важно? Защо, защо, защо? Не е ли достатъчно признанието? Убих го, нали ви казвам. Аз!

— Лошо ли се е отнасял към теб?

— Даниел? — Името му беше последвано от необяснима физиономия.

— Заплашвал ли те е?

— Заплашвал? Какво имаш предвид?

— Филмите? Старите филми? Заплашвал ли те е с тях?

Видях го. Нещо в Мария Крагх Фелдберг се пречупи. Едва сега осъзнах, че полицията не й беше съобщила за откритите порнофилми.

С огромно усилие се изправи в стола.

— Аз…

— Полицията не ти е казала за тях — казах тихо.

Тя поклати глава.

Измина минута или две, преди да успее да каже нещо.

— Толкова много се срамувам.

— Било е отдавна, Мария.

— Не можеш да си представиш колко само ме е срам.

— Била си млада.

— Глупава…

— Хората ще разберат.

— Значи на това вярваш?

— Всички сме правили глупави неща.

Отново замълча.

— Не знам защо не сложих край.

Отпи от водата.

— Ще можеш ли да ми разкажеш? — попитах.

ІІІ

Тя затвори очи и пое дълбоко въздух. Остана така известно време, преди да започне да говори:

— Всички сме правили неща, за които съжаляваме. Докато сме били ученици. Студенти. Неща, които сме вършили, докато животът е бил безгрижен и изпълнен със забавления. — Поклати глава. — Учех в Копенхаген. Беше страхотно. Чувствах се зряла. Независима. Можех да зарежа всичко. Да, просто така. Да не ми пука. И точно така и сторих. Живеех си живота. Див живот. За някой от Ювдал Копенхаген беше мегаполис на изобилието и радостта от живота. Голям, безгрижен град. Зелен и буен. Щастливи хора.

Тя млъкна.

— Учила си? — попитах, най-вече за да я накарам да продължи.

— История. Във Факултета по хуманитарни науки при Копенхагенския университет.

Кръстосах ръце и я погледнах.

— Станахме гаджета с едно момче. Фотограф на свободна практика. Бени. Беше 10 години по-голям от мен. С опит. Очарователен. Първият ми сериозен приятел. Ходихме къде ли не. И никога нямахме достатъчно пари. Бени познаваше някой, който имал филмова къща, финансираща филми с по-… да, мръсен характер. Знаеш какво искам да кажа. Не се гордея с това. Но плащаха добре, а светът не беше такъв, какъвто е сега. Нямаше интернет. Мислех си, че тези филми щяха да се гледат от германци на средна възраст, които имат видео в мазето. Дори не ми е хрумвало, че някой в Норвегия може да се добере до касетите. Но тогава Даниел открил филмите в интернет страница, която се специализирала в стари филми.

— Познал те е?

— Да.

— И те е заплашил?

Дълго търси думите.

— Знам, че вероятно изглеждам изключително наивна.

— Принудил ли те е да имате връзка?

— Не знам как да го обясня. Представях си всевъзможни неща. Че ще изпрати филмите на семейството ми. Че ще пише за това в местния вестник.

— Заплашвал ли е с това?

— Не. Не и директно. Не и по този начин. Но Даниел беше толкова хитър. Манипулатор. Нямаше нужда да казва неща, които ти така или иначе ще разбереш. Освен това… Още от десетгодишен ме харесваше. Знаеш ги. Мислят си, че са неустоими.

— Свалял ли те е?

— Само на шега. Или поне така си мислех. Флиртувахме чрез имейли и съобщения. Само глупости. Но и двамата смятахме, че е забавно. Нищо повече. Не сме влагали нещо друго. При всички случаи не и аз. Не и преди това да изникне.

— Филмите?

— Даниел ми каза какво е открил… Не, никога не ме е заплашвал. Не и директно. Но не беше трудно да се досетя какво щеше да стане, ако не се бях подчинила. Разбираш ли ме, Бьорн? Така го почувствах. Че нямам избор.

Кимнах.

— Не беше нещо, което искам. А нещо, което трябваше да направя. Не само за да запазя собственото си име. Мислех за Петер. За Якоб и Сара. Ако разберат… Така че, да. Подчиних се. — Тя сведе поглед. — Единственото, което имаше значение, беше това никога, никога, никога да не излиза на бял свят. Петер не трябва да научава. Нито Якоб и Сара. Нито татко. Никога! Връзката ми с Даниел беше достатъчно грешна. Да не говорим за убийството. Но филмите… това, което направих… това, в което участвах… Никога, чуваш ли!

Тя наклони глава.

— Мария. Все още единствено полицията и защитникът ти знаят за филмите. Но когато процесът започне…

— Да?

— Скъпа, разбираш, че филмите ще бъдат счетени като доказателства в прокуратурата.

Мария седя дълго и се взираше в мен. Опита се да каже нещо.

— Наистина ли си се надявала, че никой няма да научи? — попитах.

Вопъл. Стон.

Вратата се отвори. Началникът и адвокатът влязоха.

— Това беше достатъчно — каза Дален.

Мария гледаше ту него, ту мен.

И тогава започна да крещи.

Беше писък, който съдържаше в себе си най-дълбоките емоции. Опитахме се да я успокоим. Да я утешим. Но не успяхме. Двама следователи влетяха и се наложи да я носят обратно до килията й.

Прекалено много ли бях казал? Не трябваше ли да изричам последното? Наистина ли вярваше, че миналото й ще остане тайна? Останах парализиран, вцепенен на стола и слушах стоновете и риданията й, които се просмукваха през офиса на началника, достигайки до всяка една клетка в тялото ми.