Том Егеланд
Маската на Дявола (29)

19
Гробът на Понтиус

І

Някъде бях чел, че астрономите към университета в Хавай били открили огромна празна дупка в съзвездието Еридàн в южното небесно полукълбо. Простирайки се на 1,8 милиарда светлинни години, то е най-голямата позната структура във Вселената.

И аз имам няколко подобни дупки в мозъка си.

Опитвах се да схвана, да открия връзки между малки и големи въпроси. Но ставаше точно обратното. Колкото по-надълбоко ровех, толкова повече се обърквах. Всеки въпрос пораждаше нови. Всяка нова информация беше като билярдна топка, която удря друга в черепа ми.

Ако маската е изчезнала някъде между март и септември 1963 г., не беше необичайно да го свържа с убийството на Понтиус Фелдберг. Сега осъзнавах, че маската — ако въобще е имала нещо общо с убийството — вероятно се намира в гроба на Понтиус.

Мисълта не ми хареса. Значи не стигаше да отворим гроба на Конрад Кремер. Трябваше да отворим и този на Понтиус Фелдберг.

II

— Защо?

Свещеник Симон Фелдберг ме погледна тъжно, въпросително.

Защо? Какво трябваше да отговоря? Наречи го интуиция. Но чувствах все по-голямо убеждение, че маската трябва да е в ковчега. Да, там е била. И затова е изчезнала. Някой я е положил в ковчега на Понтиус, преди да бъде затворен.

Бях отишъл в църквата, за да обясня по възможно най-добрия начин теорията си на Симон. Не се справях много добре. Но не можеше да е съвпадение, че маската е изчезнала заедно с баща му. Следователно не беше напълно изключено тя да е в гроба с него.

— Не е напълно изключено? — извика той. — Това достатъчно основание ли е?

— Симон… Откриването на маската е важно от културно-историческа гледна точка. Но също ще отвори нови вратички за разследването. Не само за убийството на баща ти, но и за това на Даниел Люке.

— Как?

— Ако маската е в ковчега, то трябва някой да я е сложил там. И в такъв случай ще успеем да стесним значително кръга от заподозрени. И ако Даниел Люке е успял да разбере къде е тя, имаме вероятен мотив за убийството му.

Въздъхна дълбоко и продължително.

— Последното място на покой на човек е нещо повече от дупка в земята — каза той. — Църковната земя е свята. Гробът — също.

— Наясно съм, Симон. Но е важно.

— В края на краищата всичко зависи от енорийския съвет, а не от мен.

— Енорийският съвет е некомпетентен. При положение че полицейският началник е ръководител, съветът не може да вземе решение за нещо, засягащо разследването.

— Тоест зависи от нас, опечалените?

— Не. Вие, разбира се, ще си кажете мнението. Ако откажете, ще бъде отнесено към окръжния съд. Но за мен е важно да разберете. И да дадете съгласието си. Не ми е никак лесно да ви моля за това.

— Не мога да проумея какво ще прави маската в гроба на баща ми? — Симон остана замислен. И след това каза категорично. — Не! Един гроб не трябва да се разравя.

— Важно е за случая.

— По-важно от задгробния покой?

— Маската е културно-историческо съкровище, струващо милиони. Ако е в ковчега на баща ти, тя не само ще помогне за разкриването на случилото се през 1963 г., но и ще обясни защо някой е искал толкова много да попречи на Даниел Люке да стигне до дъното на нещата.

— И все още не разбирам защо или как.

Честно казано, нямах смислен отговор. Просто усещане.

— Не мога да одобря отварянето на гроба на баща ми — каза той най-накрая. — Съжалявам, но казвам не.

— В такъв случай сега всичко зависи от съда.

— Разбирам. Но ще се случи без моето одобрение.

— Трябва да говоря и с брат ти. И с майка ти. Може би искаш да дойдеш с мен до старческия дом? Ще направя нов опит да поговоря с нея.

— Отново ли ще я притесняваш?

— Обещавам да не го правя.

— Не е ли достатъчно всичко, което е понесла?

— Искаш ли да дойдеш? Вероятно ще се чувства по-спокойна, ако си там?

Каза, че щял да си помисли.

III

По време на следобедната среща в началническия си кабинет Айлерт Дален ни запозна с показанията на Мария Крагх Фелдберг и разследването от последното денонощие. След неговия преглед и този на Сири Шау, както и по-общите открития от ръководителите на техническия екип, аз взех думата, за да попитам за резултатите от ДНК-анализа на фалангата на Конрад Кремер. Отклонявайки темата, началникът каза, че подобни неща отнемали време, при положение че случаят не е приоритетен.

С други думи не беше направил нищо.

— За да бъда честен — каза той, — се съмнявам от колко голямо значение би била една връзка между Конрад Кремер и потенциален заподозрян в наше време.

— Малко вероятно е ДНК на стотици години да ни изведе напред в разследването — допълни Сири.

Повечето от полицаите кимнаха одобрително.

Тъй като вече бях привлякъл вниманието на разследващия екип, се възползвах от случая да попитам защо никой от тях не беше говорил с Бертхолд Ауне.

— Кой? — попитаха Дален и Шау почти в хор.

— Професор Ауне. Теологът. Той е помагал на Понтиус Фелдберг и Йорген Крагх в изучаването на демони.

Началникът не се сдържа и изсумтя.

— Даниел Люке се е свързал с него преди няколко месеца — казах.

— Това със сигурност се е разбрало от мобилната активност — каза той.

Погледна въпросително към Сири Шау, която каза:

— Възможно е. Не съм обърнала внимание на името. Но все още не сме успели да звъннем и проверим всички, с които Даниел Люке е говорил през последните месеци.

— С какво Ауне може да помогне? — попита Дален.

— Мислех, че сте говорили с всички значими свидетели. Разследването на демоните може все пак да свърже трите случая.

— И точно по тази причина ти си в екипа — отбеляза Дален. — Какво каза теологът?

Накратко представих информацията, която Бертхолд Ауне имаше за Декарабия, Лилит и най-релевантните препратки към „Хитростите на демоните“ и „Ключът на Соломон“. Погледите на полицаите доказваха, че беше добре, че точно аз, а не някой от тях, беше говорил с професора. Продължих, представяйки писмото от курфюста Йохан Вилхелм II до папа Климент XI, след това Sigillum Dei и Liber Juratus и разбира се, монетите, свързани с дванайсетте маски.

Бях едва на половината, когато осъзнах, че не ме слушат. Благодарих за вниманието и се отдръпнах назад, сядайки на единия от первазите на прозорците. Колективна въздишка на облекчение премина през стаята.

През прозореца две учителки от детската градина бяха опънали ластик, на който група деца скачаха. Изглеждаше, сякаш ловяха риба, а децата бяха стръвта. Пред Spar^[1] беше паркирал бус със спусната платформа, върху която имаше нестабилен палет със зеленчуци. Група ученици прекарваха свободния си час пред Mix^[2].

И тогава получих нов имейл от Декарабия:

От: Декарабия <[email protected]

До: Бьорн Белтьо <[email protected]

Тема: Слепи глупци!

Дата: Сряда, 14 октомври 2015 г.

 

И ще ходиш пипнешком по пладне, както слепец ходи пипнешком в тъмнина, пише Мойсей. И очите на слепите ще прогледнат из мрака и тъмнината, пише Исая. Слепи глупци!, пише Матей. Още преди хиляди години Библията е предсказала вашата грешка. Мъчите невинните, а оставяте виновните на свобода. Хващате непровинените и сте слепи за истината. Пуснете почтените от изгнилите килии. Обърнете поглед към истината.

Аве Сатана!

След срещата дръпнах Айлерт Дален и Сири Шау настрана и им показах имейла.

— Още един? Упорит демон е този! — отбеляза начал никът.

— Разбира се, казах на Дален за предишния имейл — обясни Сири.

— Няма за какво да се притесняваш — каза той, когато го прочете. — Написалият го не е наясно с различна информация от тази, която е в медиите. Когато Microsoft ни дадат IP-адреса, ще се докаже, че това е писано от някой шегаджия в Хоксун^[3] или Вадьо^[4]. От напълно друг край на страната.

— Така и така сме застанали тук, има и нещо друго, което искам да ви споделя — казах.

Началникът и Сири размениха погледи.

— Искам да отворя гроба на Понтиус Фелдберг — казах.

— Искаш какво? — възкликна Айлерт Дален.

Повторих най-важните аргументи, но той беше скептичен.

— Ако полицията не помоли за това гроба да бъде отворен — казах, — аз лично ще помоля Дирекцията за културно наследство за съдействие.

Началникът поклати глава.

— Отварянето на един гроб е чист бюрократичен ад — каза той.

— Не е нужно да е толкова трудно — каза Сири. — Според правилника за погребения църковното настоятелство дава право на местния енорийски съвет да позволява или не изравянето на труп.

— И аз ръководя енорийския съвет — каза Дален.

— И Мария Крагх Фелдберг като член — добави Сири.

— Значи случаят трябва да бъде отнесен до окръжния съд. Те ще кажат дали отварянето на гроба е значимо за разследването.

IV

Сесилие Фелдберг седеше в салона заедно с баща си, Коре Борг, когато Симон Фелдберг и аз влязохме в старческия дом на Ювдал късно следобед. Тя плетеше, а старият свещеник пиеше кафе. Когато видя сина си, цялата засия. И после видя мен.

Не се уплаши.

— А, това не е ли онова момче! — възкликна тя, сякаш нищо не беше станало последния път, когато я посетих. Очевидно беше забравила, че бях демон. Опитах се да се усмихна по възможно най-човешки начин. И тя ми се усмихна. Сякаш бях нейният блуден син, който най-накрая се е завърнал от далечно странстване.

Коре Борг се изправи бавно и се здрависа първо с внук си, а след това с мен.

Придърпах един стол до Сесилие Фелдберг и седнах на известно разстояние, наблюдавайки я как плете.

— Сесилие, искам да поговоря с теб.

— 34-35-36… бримки.

— Става въпрос за Понтиус.

Пъргавите й пръсти спряха. Остана така, с ръце, замръзнали по средата на движението.

— Понтиус? — попита Коре Борг.

— Трябва да отворим гроба му.

Изминаха няколко дълги секунди.

— Сесилие, съгласна ли си? — попитах.

Не беше в състояние да ми даде разрешение, но почувствах, че е правилно да я попитам.

— Защо, за Бога, ще отваряте гроба на Понтиус? — попита Коре Борг. И силата, и властта се бяха завърнали в гласа му.

Опитах се да обясня възможно най-добре. Коре Борг издаде няколко сърдити звука.

— Майко? — каза Симон. — Той пита дали си съгласна? И после добави по посока на Коре Борг: — Аз отказах, дядо. Един гроб е свято място.

Коре Борг го потупа одобрително по рамото.

— Въпреки това ще бъде отнесено към окръжния съд — обясних. — Нито полицията, нито близките имат последната дума.

Сесилие Фелдберг се взираше някъде напред.

— Понтиус вижда толкова странни неща.

Пауза.

— Какво вижда? — попитах.

— Майко? — обади се Симон.

Тя изплете осем-девет бримки.

— Дяволи. Демони. Това виждаше. Общо казано. — Отчаяние се изписа върху лицето й. — Дяволи и демони — повтори тя на себе си. — Общо казано.

Коре Борг потръпна.

— Ето, започва се!

— Понтиус е виждал дяволи и демони? — попитах, най-вече за да поддържам разговора. Въпреки че вчерашният ден беше обгърнат в мъгла, беше възможно тя да си спомня нещо от далечното минало.

— Точно, както Лорънс каза. Дяволи и демони — каза тя.

— О, този непрокопсаник! — викна Коре Борг. Нещо в него се подпали, гняв, толкова силен, че видях проблясъците в погледа му.

— Какво каза Лорънс? — попитах Сесилие.

— Че Понтиус отишъл да ги види! — Очите й се напълниха със сълзи. — Горкият Понтиус. Горкичкият, горкичкият Понтиус. — Продължи да плете. По движенията на устните й разбрах, че брои бримките на ум. Изведнъж тя срещна погледа ми. — Познавам ли те? Да не би да си болен, толкова си блед?

— Казвам се Бьорн Белтьо. Бях тук вчера.

— Така ли? Много хубаво.

— Опитва се да разбере какво се е случило с татко — каза Симон.

— Дошъл е чак от Америка — каза тя. — Само си помисли. Америка.

— Говориш за Лорънс, нали? — попитах аз. — Лорънс Голдуотър?

— Ах. Той ги доведе със себе си. — Тя погледна нагоре. Първо баща си, после сина си. — Не вярвате ли, че беше така?

— Кого е довел, майко? — попита Симон.

— Тези… демони.

Погледът й беше изпълнен със страх.

— Дяволът е в музиката, казваше Понтиус. Музиката е езикът на дявола. Да, казах му го. — Езика на дявола, да!

— Какво каза — на кого? — попитах.

— На младия мъж, който беше тук. Който търсеше Понтиус. Но Понтиус не е тук. Той е в църквата. Работи над неделната проповед. Обича да работи в църквата.

— Млад мъж е бил тук?

— Няколко пъти. Красив, млад мъж. — Тя кимна.

— За Даниел Люке ли говориш?

— Понтиус никога не беше тук, когато той идваше.

— За Даниел Люке ли говори? — попитах Коре Борг.

— Възможно е. Идва няколко пъти да ни интервюира.

— Сесилие — казах в опит да я насоча към нова следа. — Спомняш ли си нещо за една маска? Дървена маска. Така наречената дяволска маска.

Отново спря рязко. Предпазливостта се изписа върху лицето й.

— Казах на Понтиус — прошепна тя. — Трябваше да бъде внимателен.

— Внимателен?

— Тази маска… — Тя поклати глава. — Лорънс така и не осъзна каква сила има тя.

— Значи си спомняш маската?

— Уф! — извика Коре Борг. — Мисля, че това е достатъчно.

Сесилие Фелдберг понижи глас.

— Беше опасна тази маска. Дяволът живееше в нея.

Коре Борг:

— Сесилие! Достатъчно!

Тя се престори, че не чува баща си.

— Конрад Кремер я е донесъл тук в Ювдал. Зъл човек е бил.

— Сесилие!

— Понтиус го видя няколко пъти.

— Видял е Кремер? — попитах.

— Горкият, добричък Понтиус.

— Затова искаме да отворим гроба — казах. — Възможно ли е маската да е сложена в ковчега му?

— Мъртъв ли е Лорънс?

— Говоря за гроба на Понтиус.

— Добрият, мил Понтиус.

Симон хвана дланите на майка си в своите. Нейните бяха толкова малки, толкова крехки, а неговите — огромни.

— Майко. Той иска да отвори гроба на татко.

— Това няма да се хареса на Понтиус.

— Имаш ли нещо против? — попитах.

— Трябва да питаш Понтиус. Негова работа си е.

V

Нищо не е просто. Симон Фелдберг се противопоставяше на отварянето на гроба на баща си. Брат му, Петер, смяташе, че е благоразумно. Вдовицата Сесилие беше лишена от глас заради деменцията. А енорийският съвет беше некомпетентен. Коре Борг отказа. Така че за да заеме правилната позиция, прокурорът изиска съгласието на окръжния съд. Въпреки че съдът щеше да претупа случая, не искахме ние да сме тези, които ще вземат крайното решение.

— В най-добрия случай, утре следобед — каза Сири.

Седяхме в малката кухня в управлението. Сири беше сипала две чаши кафе, които имаха вкус на размит пясък.

— Не разбирам защо вярваш, че ще откриеш маската в гроба — каза тя.

— Открихме сатанински монети в гроба на Конрад Кремер.

— Това не означава, че маската се намира в ковчега на Понтиус Фелдберг.

— И въпреки това вярвам. Изчезнала е при смъртта на Понтиус.

— Е, и?

— Ако някой е сложил маската в ковчега на Понтиус, това ще ни даде нов поглед над случая.

— Над този стар случай, да. Но не и над убийството на Даниел.

— И продължавате да не се интересувате от това, което ви казвам.

— Не е вярно.

— Просто питай началника.

— Ти! На твоя страна съм!

— О, така ли?

— Бьорн, да ти кажа ли нещо?

Погледнах я въпросително.

— Не си ли се чудил защо си повикан като експерт само след едноседмично разследване?

— Не?

— Трябва да обещаеш, че няма да издадеш на никого това, което ще ти кажа.

— Добре.

— Аз помолих да бъдеш повикан като исторически експерт.

— Ти?

— Разследването изпадна в застой още същия уикенд след убийството на Даниел Люке. Когато дойдох миналия понеделник, разбрах, че проблемите на Дален идваха от контрола. Никога не е водил толкова голямо разследване. И е, както си забелязал, доста упорит и инатлив. Лоша комбинация. Изключено беше да счете двете исторически събития като важни за убийството на Даниел Люке.

— Какво общо има това с мен?

— Осъзнах, че този случай е доста необикновен. Въпреки че има много качества, началник Дален не се интересува ни най-малко от по-странните гледни точки. Самият ти знаеш колко е скептичен относно връзката с другите два случая. Вероятно е свързано и с отношенията му със стария началник Крагх. Дален смята, че Крагх е съсипал разследването заради грешно приоритизиране. Не се разбират Дален и Крагх. По тази причина той е особено бдителен и стои настрана от всичко, свързано с окултизъм, демони и подобни неща. Заради това и не му допада фактът, че задълбаваш в историческото и мистичното.

— Тоест си искала да дойда, за да избегнеш караницата с Дален?

— Не ме е страх от конфликти. Но по-скоро исках да използвам авторитета на Крипос, за да го принудя да разследва и по-окултните страни на случая. Въпреки че аз самата не вярвам в духове или демони, смятам, че е важно да се прецени как тези елементи — или вярата в тях — може да са повлияли на случилото се. Предложих те като исторически експерт едва когато го съгласувах с моя шеф в Крипос. Той се свърза с директора на полицията, който от своя страна потърси епископа — общ фронт, който Дален трудно можеше да победи. Естествено, за нас беше важно началникът да не мисли, че минаваме през него и властта му.

— Е, той го прави.

Сири се засмя.

— Не слуша и мен — казах.

— Може би така изглежда. Но повярвай ми. Слуша те. Чрез самото ти присъствие и твоята — тя сдържа усмивката си — твоята настоятелност, ти го караш да обръща внимание на неща, които преди това би отхвърлил.

Отпихме по малко кафе. Сири направи гримаса.

— Ако някой е търсил активно дяволската маска, то имаме възможен мотив — казах.

— Защото има антикварна стойност?

— Антикварна. Финансова. Историческа. Религиозна. Какво знам аз? Не звучи чак толкова невероятно някой да стигне далеч, за да се добере до маската.

— Толкова далеч, че чак и да убие?

— Може ли да предположим, че Даниел Люке е намерил следа, водеща до маската, и че убиецът е искал да го изпревари?

— Чудя се нещо, Бьорн. Маската почти не се споменава в книгата на Даниел Люке. Не изглежда да й е обръщал особено внимание.

— Може би не е искал да привлича внимание към нея?

Теорията ми разсмя Сири.

— Този американски органист, Лорънс, предизвиква интереса ми — казах. — Изниква в най-различни връзки. И сега последно, когато говорих със Сесилие. Голдуотър е имал връзка с едно от момичетата. Звучи ми като типична злоупотреба с малолетна.

— Стара информация. И далеч не толкова важна за нашия случай.

— Ами ако Лорънс Голдуотър е имал нещо общо с убийството на Понтиус Фелдберг?

— Беше отписан още на ранен етап. Знаеш. Алиби.

Сетих се, че бях прочел нещо за органиста в книгата на Даниел Люке. Извадих папката с принтираната чернова. Трябваше да разлистя доста страници, преди да открия препратката.

Лорънс Голдуотър е бил популярен мъж в Ювдал. Младите жени в селото смятали, че е прекрасно да има органист от САЩ. През есента на 1963 г. той се преместил обратно в Калифорния и основал рок бандата Foxx, която постигнала успех в края на 60-те.

— Ами ако се е върнал? — казах.

— Тук? Какво искаш да кажеш?

— В Ювдал! Ами ако Даниел Люке е открил информация, която е накарала Лорънс тайно да се върне обратно в Ювдал?

— За да убие Даниел Люке? — Сири се усмихна добродушно. — Скъпи ми Бьорн. За какви ни мислиш? Вече проверихме самолетните компании. Проверихме и паспортния контрол. Както в САЩ, така и в Норвегия. Подобни неща прави полицията. Лорънс Голдуотър не е бил в Норвегия от петдесет години. И ако мога да добавя, е нямал работа тук. Ако Понтиус Фелдберг е бил убит, то давността на престъплението е изтекла през 1988 г. Голдуотър е доста възрастен, Бьорн. Защо му е да убива някой в чужда страна, за да скрие нещо, за което вече не може да бъде съден? Отписали сме го от случая.

Имаше право. Теорията ми куцаше и беше нелогична. И въпреки това не успявах да се отърся от подозрението, че Лорънс Голдуотър — въпреки времето и разстоянието — имаше нещо общо с убийството.

VI

— Видях, че умря. Със собствените си две очи.

Дъждовните капки, стичащи се по прозореца зад редактор Курт Люке, обрисуваха криволичещи пътечки. Лицето му беше сиво и изпито. Бащата на Даниел Люке не говореше за смъртта на сина си, а седеше пред мен като свидетел по случилото се с Понтиус Фелдберг.

Кабинетът му в редакцията на „Ювдалски вестник“ приличаше по-скоро на склад. Купчини с вестници. Документи и папки. Високи камари с книги. До стената: колело. Беше заключил вратата към шумната редакционна стая. Гласовете на журналистите звучаха като постоянно, далечно бръмчене. Първите страници от броя от миналата седмица все още висяха по стените на редакцията.

— Бях на 13 тогава. Майка и татко бяха изключително набожни. Седяхме отвън в двора на църквата, майка и татко говореха с шефа на банката, когато звук или раздвижване горе в кулата привлече вниманието ни.

Не казах нищо. Взираше се в някаква точка над главата ми.

— Понтиус Фелдберг не скочи. Това мога да кажа със сигурност. Не седеше на ръба на прозореца, чудейки се и преценявайки дали ще се осмели да се хвърли в нищото. Не. Той полетя с тласък, навън, сякаш някой с огромна сила го беше избутал.

— Видя ли някой друг освен него?

— Не. Никого. Просто изглеждаше сякаш е бутнат.

— Мислил ли си кой може да е бил?

— Разбира се. Кой не го е правил? Не е голяма тайна. Лорънс Голдуотър. Органистът.

— Смяташ, че Лорънс Голдуотър е убил Понтиус Фелдберг?

— Началникът твърди, че имал алиби. Сесилие и няколко други били вътре в църквата заедно с него, когато се рлучило. Не мога да оспорвам фактите. Но ти ме попита дали имам подозрения. И затова аз отговарям Лорънс Голдуотър.

— Някои смятат, че бил клисарят?

— Оскар? Не. Той беше просто един стар нещастник. Вдовец. Обичащ да се занимава с малки момичета. Трябва да говориш с Вибеке Грандал. Тя беше една от любимките му.

— Вече говорих с нея.

— Малък свят е тук. Ювдал. Прозрачен. Всички знаят всичко за всички.

— Може ли да попитам — какво, мислиш, се е случило с Даниел?

Той гледаше право напред. От главната редакция отвън се процеждаха звуци от звънящи телефони, тракащи клавиатури и приглушени разговори. Опасявах се, че съм задал оскърбителен въпрос, че съм се осмелил да разровя болезнена, отворена рана.

— Разказахме всичко на полицията, жена ми и аз. За Даниел. За капризите му. Но не знам доколко са ни изслушали. Ако искаш да говорим, си добре дошъл вкъщи на вечеря. Довечера. Утре вечер. Когато е удобно. Не е лесно да седя тук и да говоря за това.

— Нямам планове довечера, с удоволствие ще намина.

След разговора ни той ме упъти към архива в мазето, където пазеха старите броеве.

Да разгърна вестник от 1963 г. беше сякаш да чета роман на ужасите. С най-голяма сериозност „Ювдалски вестник“ описваше как хората в селото виждали демони и духове. Ново видение на демон, гласеше едно от заглавията. Призрак в двора на църквата, гласеше друг. Психолог: Масова психоза върлува в Ювдал. Заглавието на изданието от понеделник, 16 септември 1963 г., беше изключително отрезвяващо:

Свещеник Фелдберг загинал след трагично падане от камбанарията