Том Егеланд
Маската на Дявола (11)

6
Отмъстителят

I

Като замъка „Soria Moria“ старческият дом проблясваше в началото на гората. Мъглата се беше вдигнала. Спрях и погледнах пейзажа. Див и пуст. Естествено, че Ювдал беше част от цивилизацията. Просто не го усещах като такава.

Планините се извисяваха на север, мрачни и могъщи. Дебели пластове облаци скриваха някои от най-високите върхове. Гората се виеше синьо-зеленикава. Обичам гората, планината, природата. Някога се чудех дали един пейзаж сам по себе си може да се счита като жив организъм, дали взети заедно дърветата в гората, планинските върхове и всички малки езерца и блата, и реки, и животни се събират в по-голямо единство? Може ли гората да мисли? Знаят ли планините, в своето извисяващо се величие, че съществуват?

Трябва да призная: Не съм много добре с главата.

Стръмната пътека от хотела нагоре към старческия дом отне десет минути. Закръглена медицинска сестра ми се усмихна, когато влязох на рецепцията и й обясних за какво съм дошъл; бях там, за да говоря със Сесилие Фелдберг, вдовицата на капелан Понтиус Фелдберг. Много ме бяха предупредили: Госпожа Фелдберг не е достоверен свидетел, що се отнася до минало, настояще или когато и да било.

— Опасявам се, че няма да успеете да получите много информация — каза сестрата.

— Чух, че имала деменция.

— Понякога има проблясъци и мисълта й е ясна. Но днес не се чувства особено добре.

Заведе ме нагоре по едно стълбище, а след това минахме през застлан с балатум коридор. Спряхме пред стая 222. Медицинската сестра почука на вратата, почака малко и я отвори.

— Госпожо Фелдберг — каза тя, — имате посетител.

Сесилие Фелдберг седеше, напълно облечена, в леглото. В ръцете си държеше плетиво. Слабите й изкривени пръсти движеха куките с бързина и техника, която ми на/ вяваше мисълта, че пръстите помнеха това, което мозъкът беше забравил. Беше дребничка и слаба и напомняше на горска нимфа. Въпреки че лицето й беше набръчкано, можех да видя колко красива е била като млада.

Стаята беше подредена като умален вариант на нейния собствен дом. Легло, диван, холна масичка от тиково дърво и бюро. Разпятие на стената над леглото. Библия на нощното шкафче.

Пристъпих вътре. Сесилие Фелдберг си сложи очилата, хвърли ми един поглед, остави плетивото и легна назад в леглото.

Усмихнах й се успокоително.

— Госпожо Фелдберг, казвам се Бьорн…

Тя изхлипа.

— Белтьо. Професор съм…

— Вървете си!

— Но…

— Вървете си!

Напълно неочаквано тя започна да плаче.

Гледах я неразбиращо.

— Госпожо Фелдберг, аз…

— Махнете се от мен, дявол такъв!

— Но госпожо Фелдберг! — прекъсна я сестрата. Тя се извърна към мен с извинителна усмивка и кимна с глава, давайки ми да разбера, че беше най-добре да изчакам в коридора.

— Отмъстителят! — изхлипа тя.

Отстъпих назад и излязох от стаята.

— О, мили Боже мой! — чух я да ридае.

Дявол? Отмъстител?

Едва сега ми се изясни. Спомен от детството ми се прокрадна в съзнанието ми. Знам, че изглеждам различно. Повечето се опитват да се преструват, че няма нищо. Но едва ли госпожа Фелдберг е виждала много албиноси.

Сигурно е помислила, че съм демон.

II

Наричаха ме Мие, когато бях дете.

Други ми казваха просто Бледия. Момчето с бялата кожа. Възможно е и да са ме наричали Онзи със светлата коса или Момчето с червените очи. Някои ми казваха Исбьорн^[1]. Бледоликия. Ако бях момиче, щяха вероятно да ме наричат Снежанка.

Научих се да живея с това. Да не обръщам внимание на прякорите, смеха, погледите.

Почти никой не ме наричаше Бьорн. Дори и мама. За нея винаги бях Малкия Бьорн.

III

— Деменцията е. Прави я нестабилна.

Той стоеше зад мен в коридора. Висок старец, слаб и костелив, с изпито лице и гърбав нос. Рехавата му коса приличаше на пух. Приведен, той се подпираше на кафяв бастун.

— Някои дни е с ясна мисъл — продължи старецът. — Други пъти е… ами такава. — Закашля се. — Но боли да я виждам така, трябва да призная. Да, боли.

Погледът му беше буден и жив, сякаш очите на младо момче живееха в стогодишен старец.

Протегна ръка.

— Коре Борг. — След това добави: — Сесилие е дъщеря ми.

Няколко секунди изминаха, преди да разбера кой всъщност беше той. Коре Борг бил пастор по времето, когато Понтиус Фелдберг бил капелан в началото на 60-те.

— Професоре — каза той с целия респект, който стар академик можеше да отдаде на друг.

Стиснах кокалестата му ръка и се представих, заеквайки, въпреки факта, че той със сигурност знаеше кой бях. Все още бях стъписан от реакцията на Сесилие и не по-малко от това, че баща й седеше пред мен от плът и кръв. В проучването, което бях направил за Ювдал, бях чел за него, но никога не съм предполагал, че е все още жив. Трябва да е разбрал какво си мисля.

— Ставам на 95 години следващия месец — каза той.

— Надявах се да успея да си поговоря с дъщеря Ви.

— Не е толкова просто.

— За това, което се е случило през 1963 година.

— Съжалявам. Можеше да си спестите пътя. Днес няма никой там. Утре може и да помни нещо. И в сряда ще е празно отново.

— Разбирам.

— Разболя се, когато наближи седемдесетгодишна възраст. Едва забелязах. Всичко се случи толкова постепенно. Лекуват я, но се съмнявам, че има някакъв ефект.

— Говореше ли много за — търсех думи, които да не звучат прекалено агресивни — смъртта на съпруга си?

— Никога.

— Никога?

— Елате, елате.

Сграбчи ме за ръката и ме поведе към стаята си. Стая 224 беше до тази на дъщеря му. Седнахме, той на ръба на леглото, аз на кресло в стил Рококо, със седалка в лилав плюш.

Когато си тръгнахме от старата църква по-рано през деня, Симон Фелдберг ми беше разказал за дядо си, Коре Борг, пастора на Ювдал, който вдъхвал страхопочитание у хората. Но в крехкото лице на Борг беше трудно да открия този властен свещеник, който е ръководел Ювдал толкова много години.

— Когато Понтиус умря, сякаш цяла стена се срути в света на Сесилие — каза той. — Понтиус беше опората в живота й. Никога не се омъжи повторно. Не откри и любовта. Нищо. За нея съществуваше само Понтиус. Когато той почина, тя съсредоточи цялото си внимание върху момчетата. Симон. И след това Петер, който се появи на бял свят покрай Коледа. Грижеше се за тях и ги отгледа по най-добрия възможен начин в памет на Понтиус. Струва ми се, че откриваше утеха в това да вижда частици от съпруга си в тях.

Той затвори очи. Поседя така известно време. Изглеждаше сякаш се опитва да задържи емоциите си. След това срещна погледа ми.

— Но скъпи професор Белтьо. Не трябва да идвате тук и да я обезпокоявате.

Гтасът му беше сериозен.

— Нямам никакво намерение да я обезпокоявам.

— Тя няма какво да Ви разкаже.

На стената беше окачен стар часовник. Проследих с поглед махалото, напред и назад, напред и назад. Коре Борг се изкашля.

— Бил сте шеф на Понтиус? — попитах.

— Бях пастор по това време, да.

— Какво мислете за това, че дъщеря Ви се е омъжила за него?

— Сесилие беше изключително млада, момиче на двайсет години. Но Понтиус беше добър мъж. Добър избор. Той беше с чиста душа. Разбира се, че тя получи моята благословия. Без нея никога не би се омъжила.

— Бяха ли щастливи?

— Сложен израз. Щастливи. Думата съдържа толкова повече от повърхностната и изкуствена представа за нея. Но да. Щом питаш. Мисля, че бяха щастливи. Доста щастливи. Боготворяха се един друг. — Той отново затвори очи. — Да. Така правеха.

— Лятото на 1963 година…

— Лятото на лудостта. — Той поклати глава. —        Хората имаха видения. Чисто и просто лудост. Работа на дявола, ако питате мен. И Понтиус…

Погледът му блуждаеше.

— Да?

— Понтиус беше същият. Като всички останали. Не беше на себе си.

— Какво, мислите, се е случило в деня, в който е умрял?

— Какво се е случило… Какво ли се е случило?

Потъна в спомените. Когато започна отново да говори, беше, сякаш властният свещеник се беше пробудил отново. Изправи се и заговори с висок, ясен глас.

— Епископът беше на визита. Прекрасна неделя. Спомням си, че беше малко студено. Ясно и хладно. Но красиво време. Каква работа е имал Понтиус горе в кулата, никога и не успях да разбера. Нямаше никаква работа там. Абсолютно никаква.

— Възможно ли е някой да го е принудил?

— Кой може да е бил? И защо? Оскар го срещнал, докато излизал от стаята под камбанарията. Той беше клисар по това време. Нямало никой нито в кулата, нито в стаята под нея. Оскар беше убеден. И Понтиус заключил след себе си. По необясними причини. Защо е заключил? Не мога да разбера. Искал е да заключи сам себе си вътре? Или да остави някого отвън?

— Значи сте убеден, че е бил сам в камбанарията?

— Това е единственото, в което има някаква логика.

— Мислите ли, че е скочил?

Погледът му се прикова в моя.

— Не! Това не беше нещо, което Понтиус би направил. Самоубийство. Не. Не беше такъв тип човек.

— В такъв случай какво, мислите, е станало?

Той поклати глава.

— Ако никой не го е избутал — продължих аз — и не е скочил по собствена воля…

— Не знам!

Избухването му дойде изневиделица и беше толкова яростно, че аз самият се стреснах.

— Извинете. Извинете. — Коре Борг вдигна и двете си ръце. — Нямах намерение… Но скъпи професор Белтьо. Размишлявал съм над този същия въпрос през всичките петдесет години. И все още нямам отговор.

— Говорило се за… да, демони и подобни същества?

Нещо проблесна в погледа му.

— Какво знаят хората за лукавите слуги на дявола? Какво? Какво знаят те? Нищо. Те си представят гадни малки същества, които ни се пречкат в краката, със змийска кожа и дяволска опашка. Но можете ли да ми кажете какво точно е демон?

Млъкна, докато чакаше отговора, над който аз никога не бях мислил.

— Сила! Демонът е сила, професор Белтьо. Не е никакво зло същество с кожа и коса, остри зъби и нокти, а сила, чувате ли ме?

Чух.

Отпусна двете си ръце на бастуна.

— Така че какво е правил Понтиус в кулата на църквата? — каза той по-ниско, по-контролирано. — В Библията четем за нечистите души, които поемат контрол над нас. Марко и Лука пишат за мъжа в синагогата, който бил обсебен от зъл дух. — Гласът му започна да звучи проповеднически: — Иисус го заплашил и казал: Замълчи и напусни тялото му. И злият дух повалил мъжа и избягал от него, без да го нарани. Да, такава сила имал Христос над демоните. Марко разказва за мъж, който живял в гробовете. Ден и нощ седял той там в гробовете и по планините, и крещял, и бичувал сам себе си с камъни. И когато видял Иисус в далечината, се втурнал и паднал пред него. Иисус му казал: Напусни мъжа, ти, зъл дух! И Иисус попитал: Как ти е името? И духът отговорил: Легион ми е името; защото сме мнозина. За такива сили говорим, професор Белтьо. Не сили от този свят, не сили от Божието царство и благодатта небесна, а сили на Сатаната и ада. И ако Понтиус е бил обладан от такъв зъл дух, то именно той го е принудил да се хвърли от прозореца на кулата. Нечист дух. Сила. Толкова зла сила, че никой човек не може да й се противопостави.

— Мислиш, че Понтиус е бил обладан? — попитах аз.

— Нещо се промени в него лятото преди да умре. Това е сигурно и ясно. Не беше същият. Виждаше неща. Неща, които не съществуват. Мъртви. Демони. Личността му се промени. Изгуби вярата си. Водеше разговори с дявола. Този Понтиус, който падна от кулата през септември, не беше същият Понтиус, за когото моята Сесилие се омъжи няколко години преди това. Не ме питайте какво се е случило с него. — Засмя се сам на себе си. — Разбирам, професор Белтьо, че Вие сте мъж, който трудно възприема феномен като обладаване. Че търсите Вашите отговори в психиатрията. Но за един вярващ — за един, който приема съществуването на Господ — е еднакво нормално да приеме и противоположните на Божите сили. Злите. И по същия начин, както духът на Бог може да ни изпълва, така и нечисти сили може да обладаят тялото и душата ни.

Имаше право. Живеехме в два различни свята, Коре Борг и аз. Моят свят беше логическият, рационалният, осезаемият. Неговият беше изпълнен със скрити сили. Но разбрах аргумента му. Вярваш ли в Господ, няма никаква причина да не вярваш в Сатаната. Както вярваш в ангели, така може да вярваш и в демони.

Трябваше малко да се размърдам. Докато той продължаваше да говори, аз се изправих и отидох до прозореца.

— По това време нищо не се написа за смъртта на Понтиус — каза той. — Разбира се, „Ювдалски вестник“ публикува за случая. Той все пак беше почитан свещеник. Но столичните вестници не писаха почти нищо. Един анонс в Aftenposten^[2]. По две колонки във VG^[3] и Dagbladet^[4]. И това беше. А сега медиите предават директно от тук — въпреки че нямат какво ново да разкажат. Вестници пишат за случая всеки един ден. И тези, как се казват, онлайн вестниците!, обновяват информацията на всеки час. Защо? Не е станало нищо ново все пак.

Не отговорих. Зрял мъж в черен суитчър слизаше от старческия дом надолу към Ювдал. От прозореца на стая 224 го виждах доста бегло. В гръб изглеждаше като горски трол, който беше облечен в мъжки дрехи. Бях убеден, че беше съшият този, който ме беше проследил по „Стургата“.

Антракт (I)

Рим

Понеделник, 12 октомври 2015

От облепената с теракота тераса — с осемте мраморни статуи и всички керамични делви, засадени с храсти и малки маслинови дръвчета — се разкриваше гледка над голяма част от Рим. На дневна светлина той можеше да види купола на „Св. Петър“ и върха на ужасния паметник на Виктор Емануил, прохладните корони на Палатинския хълм и кулата на Капитолийския. Ако застанеше на ръба на железния парапет и се наведеше напред, можеше да зърне и най-горната част от руините на Римския форум.

Сега здрачът беше на път да обгърне всички известни забележителности и да предаде Рим на мрака.

Отпи голяма глътка от кристалната чаша, пълна с коняк. Cuvee Léonie от 1858. Беше платил над 150 хиляди долара за бутилката на аукцион в Ню Йорк.

Чу се дискретно покашляне. Икономът седеше на вратата на терасата.

— Да, Марчело? Какво има?

— Извинете за притеснението, милорд. Сеньор Силвио Пасалакуа моли да бъде приет.

Сърцето му прескочи. Силвио? Сега?

— Толкова късно? И без предупреждение?

— Извинете ме. Казах му, че господарят не желае да бъде притесняван, но той настоя. Каза, че идвал с… изразът, който използва беше: интересна новина.

— Изпрати го тук.

Икономът изчезна на секундата.

Силвио… Неговият лоялен контакт с Ватикана. Силвио не идваше често, но всеки път той предаваше най-грандиозните новини от най-вътрешните кръгове на Ватикана. Частица от Божия кръст. Трън от трънения венец. Кост на някой от апостолите. Един от златните ангели от кивота. По правило обаче всичко беше или слух, или недоразумение, фалшификат, грешна информация. Да речем, той дори не знаеше дали светите вериги на апостол Павел са истински, но все пак беше платил над един милион евро за тях, когато Силвио му беше съобщил през 2004 г. Веригата била открита в манастир в Умбрия, в ковчег, който бил запечатан и скрит още преди 1543 години.

Какво, помисли си той въодушевен, можеше да бъде този път?