Том Егеланд
Маската на Дявола (24)

1963
Юли-август

Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира.

Евангелието на Матей

В горещ ден в началото на юли Понтиус отключи вратата към криптата и слезе по тесните, стръмни стълби. Беше прохладно и тъмно. Вдиша леката миризма на влага и изгнило. Покрай стените имаше стари ковчези. Приведен, той отиде до ковчежето на масата между две от гредите, които придържаха пода на църквата. Отключи го.

Маската на дявола я нямаше.

Не знаеше защо дори се беше съмнявал. Определено не беше изненадан. Дяволската маска дошла в Ювдал с Конрад Кремер. След като умрял, задачата да я съхраняват преминала в ръцете на свещениците. Защо? За да я пазят? Да не попадне в погрешни ръце? Отговорът беше отдавна забравен. 200 години маската бе лежала в ковчега на дете, заключена под олтара на старата църква. Тук, смятали свещениците, тя била обгърната от Божията милост. В ръцете на Кремер била инструмент на дяволски сили, но вътре, между църковните стени, Господ отнел диаболичните й сили. Когато новата църква била построена преди 70 години, маската била преместена долу в криптата и поставена в ковчеже, което най-умелите дърводелци на селото изработили по заръка на енорийския съвет. Година след година свещениците пазеха маската. Но с времето бяха изгубили интерес. Вече не гледаха на нея като уред за сатанински сили, а като на куриоз от минали времена.

Сега вече я нямаше.

Кой я беше взел? И кога? Понтиус я беше видял преди три години — тогава, когато свещеник Коре Борг го беше завел в криптата, показвайки му я, предавайки историята й. Не се знаеше от кога липсва. Всички, които работеха в църквата, имаха ключ за подземното помещение, но освен тях имаше и резервни, съхранявани в едно от чекмеджетата в ризницата. Възможно беше някой да се е добрал до нея, а после да я е откраднал.

Понтиус започна да усеща нарастващо неспокойство, чувство, че тъмни сили бяха замесени. Беше далеч от мисълта, че Сатаната се беше върнал в селото. Но не се чувстваше сигурен. Възможно ли е да е бил Конрад Кремер? Възможно ли е да е дошъл, опитвайки да си върне ценното притежание? Разбира се, че не. Ами ако демон я беше откраднал? Понтиус беше прочел официалния доклад на комисията на епископа. Декарабия, той се явява като звезда. Огледа се в криптата. Имаше чувството, че не е сам. Почувства страх.

— Ехо? — провикна се той в мрака. За последен път погледна в дървеното ковчеже, където се предполагаше да е маската.

 

 

Вибеке — момичето, което твърдеше, че е нападнато от клисаря — беше изпратена в болница в средата на юли. Нещо с нервите. Понтиус потърси родителите, които през плач му бяха обяснили, че се опитала да отнеме живота си. Не знаеха защо. Нещо я притеснявало напоследък.

Понтиус ги попита дали знаят какво. Но те бяха в пълно неведение.

Не можеше да им каже. Обет за мълчание. Свещеник никога не можеше да издаде това, което му е било доверено. В случая не ставаше въпрос за такъв тип признания.

Но все пак. Тя беше отишла при него, доверявайки му се напълно.

Не знаеше какво да прави. Трябваше ли да предупреди началник Йорген Крагх? Преди няколко дни беше говорил със свещеник Коре Борг. Както беше очаквал, Борг беше бесен. Доста изненадващо — или може би не — но свещеникът защити Оскар Скар, а не Вибеке. Не знаел ли Понтиус, че момичетата в тази възраст били с особено живо въображение? Фантазирайки си най-фриволни неща.

— Със сигурност и с теб, Понтиус — беше казал Борг.

Понтиус беше усетил как се изчервява. Все пак свещеникът му беше тъст.

На няколко пъти беше възнамерявал да се обърне към полицейския началник. Но не се осмели. Крагх беше сериозен и безкомпромисен, с труден характер и Понтиус не знаеше как ще приеме обвиненията на Вибеке.

Така той остави всичко, надявайки се, че проблемите ще се решат от само себе си. Огромното чувство на вина обаче не го напусна. Защото дълбоко вътре в себе си знаеше, че предава Вибеке.

* * *

През юли слуховете и неспокойствието бяха започнали да се разпространяват. Хората твърдяха, че виждат немския проповедник. Други смятаха, че са зървали дяволската маска в двора на църквата посред нощ. Местният вестник започваше да любопитства все повече. Истерията не можеше да бъде спряна. Все повече смятаха, че дяволи и демони се прокрадват по улиците на Ювдал. В неделната проповед свещеникът призоваваше за трезво мислене. Слуховете се възпламеняваха отново. Дори и сериозни хора разказваха как мъртви говорели с тях. Трябва да се сложи край на лудостта! — пишеше „Ювдалски вестник“ в една от водещите си статии.

Понтиус мълчеше.

Пито дума. Пито коментар. Не беше казвал на никого за виденията си, за теориите, сънищата, страховете. Беше отишъл горе в старата дървена църква, за да потърси маската. Беше нагласил механизма на свещеното число и отворил ключалката. В ковчега под олтара лежеше единствено скелетът на клетото дете.

Потърси още материали за Декарабия. Но нямаше много. Това, мислеше си той, е доказателство за лукавата натура на демона. Не се оставяше да бъде лесно видян и открит. Явяваше се само тогава, когато самият той поискаше.

 

 

В края на месеца Понтиус заведе семейството си на хижа.

Бяха наели една до Моршьо. Мислеше си, че ще се отрази добре на Сесилие да се махне — от Ювдал, от ежедневието, от всички задължения в енорийския съвет — но тя не изглеждаше доволна. Лошото й настроение се предаваше на Симон, който беше започнал да упорства и мрънка. Сесилие беше хванала някакъв грип и само лежеше и повръщаше.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

ВТОРНИК, 30 ЮЛИ 1963 Г.:

На Сесилие не й хареса в хижата. Но има и още нещо. Нещо надвисна над нея, нещо което никога не бях виждал. Стана рязка, неспокойна. Да не би демоните да я бяха обсебили?

Разговори с Дявола

Жени!

Какво искаш да кажеш?

Някога разказвал ли съм ти за Лилит?

Развратницата!

Да, да. Тя е просто малко похотлива.

Вероятно тъмната гора е повлияла на Сесилие. Мракът, затвореното пространство. Има такъв ефект над някои.

Гората? Не си добре, Понтиус.

 

 

Един петък в началото на август Лорънс организира концерт в енорийския дом. Сесилие също беше там. Печеше вафли и правеше кафе. Първоначално Понтиус се беше притеснявал дали някой щеше да иска да отиде, но притеснението му беше неоснователно: помещението беше препълнено. Органистът беше композирал комбинация от псалми и по-модерни песни. Едновременно щеше да пее и свири.

— Знам в небесното царство един замък. — Прекрасно… — Let’s Twist Again^[1]. — запомняща се мелодия. — Ние сме в Божиите ръце. — И след това меланхолична, многогласова песен за пощальон, която се казвала Please Mr. Postman. Той беше включил дори и няколко поп песни на английската група „Бийтълс“. Не много поучително.

За първи път Понтиус виждаше какво влияние Лорънс Голдуотър имаше върху най-младите момичета. Беше популярен като филмова звезда. Или Елвис. Изпращаха му изпълнени с копнеж погледи. Погледи, изпълнени с… не, не искаше да си го помисля. Понтиус беше смутен от фриволната атмосфера. Около него седяха малки момиченца и пляскаха с ръце. Самата Сесилие се поклащаше в такт със заразителния ритъм. Определено беше изплашен.

Лорънс свиреше ту на Hammond-органа, ту на пианото, което имаше нужда да бъде акордирано. Някои от момичетата от хора на Сесилие се бяха присъединили и припяваха на заден фон. Естер се беше залепила за Лорънс. На няколко пъти Сесилие трябваше предупредително да я отдръпва от него.

След концерта той се прибра със Симон, а Сесилие остана да почисти и измие.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Понеделник, 5 август 1963 г.:

Нещо е ужасно сгрешено, с обществото, със света, с грижата на Господ за всички ни. Към кого се обръщат младите? Не и към нашия Господ. Не, към дяволски икони: Елвис и Клиф Ричард, и този Чъби Чекър, и тази модерна псевдогрупа „Бийтълс“. Попът и рокендролът събуждат най-низкия човешки инстинкт: страстта. Само погледни кадрите, които дават на телевизора, на млади момичета, които пищят и избухват в екстаз, когато музикалните демони се появят на сцената.

* * *

В неделя, 11 август, той трябваше да каже проповедта. Църквата не беше дори наполовина пълна. Дъждът се сипеше безспирно и цяла нощ беше гърмяло. Реши да започне с речта за ада, която теологът Уле Халесби беше държал по NRK преди 10 години.

„Говоря вероятно на мнозина, които знаят, че не са се покаяли — цитира той. — Знайте, че ако в този момент бъдете покосени от смъртта, то ще е все едно да пристъпите в ада! Знаете, че не можете и не искате да умрете така, както сте сега. Трябва да се покаете преди да умрете, но не искате да го направите сега. Знаете ли, че и Сатаната проповядвал покаяние? Да, той често наставлявал с текстове от Библията. Когато изкушавал Господ в пустинята, той започвал по следния начин: Писано е. И след това цитирал цял абзац от Стария завет. Когато проповядвал покаяние, изричал: Писано е, че трябва да се покаеш. В противен случай ще отидеш в ада. Но — казвал той — не бързайте. Не правете както проповедниците учат. Това била една от най-големите хитрини на Сатаната. Карал е хората да вярват, че искат да се покаят все някога. А това им давало смелостта да живеят без покаяние. Как можеш ти, който си непокаян, да си легнеш спокойно вечерта. Ти, който не знаеш дали на сутринта ще се събудиш в твоето легло или в ада?“

А след това той каза нещо, което накара паството да настръхне от страх.

— Сатаната е между нас. Сега. Тук. В Ювдал. Сатаната и неговите демони се скитат помежду ни. Някои от вас са ги виждали. Някои от вас са говорили с мъртвите. Противопоставили са се на Божиите закони.

Тихо шептене премина през църквата.

Той предупреждаваше за злото. Виждаше по лицата им, че ги е притеснил. Но тези неща трябваше да се изрекат. Сесилие беше с празен, тъжен поглед. Сякаш директно на нея, на неговото малко грациозно гълъбче говореше той от амвона.

След службата свещеник Коре Борг го придърпа настрани и му каза, че може би беше прекалил днес. Той застина. Никога досега не беше смъмрян от тъст си.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Понеделник, 12 август 1963 г.:

Кои са те, демоните? Коя е истинската им същност? Като полубогове, те са непостоянни и своеволни. Но откъде идват? Всички ли са паднали ангели? Не всички. Когато християнството победило в древни времена, боговете от старите религии били превъзнесени и превърнати в ужасни идоли. Филистимците почитали бога на плодородието Баал. Велзевул. Принцът на мухите. За израилтяните Баал бил заплаха. Той застрашавал техния собствен бог Яхве. И до ден днешен боговете Баал и Велзевул се свързват с демоните.

Не трябва да имаш други богове освен Мен. Така звучи първата Божия заповед. Най-първата заповед. Не почитай други богове, увещава Господ. Но това трябва да означава, че съществуват други богове?

* * *

— Сесилие? Мислех си нещо.

Тя го погледна въпросително. Беше вечер. Бяха седнали един до друг на дивана. Той — с Библия в скута, тя — с бродериите. Ужасното дъждовно време все още не се беше отказало. От време на време проблясваха светкавици, последвани от гръмотевици.

— Да? — усмихна се тя.

— Има нещо, което трябва да направя.

— Какво има, скъпи?

— Искам да прекарам една нощ в църквата?

— Какво говориш?

— Има нещо, което усещам, че би трябвало да сторя. Сякаш Господ ме моли.

— Тази нощ?

— Не, не тази нощ. Нощта срещу сряда.

— В църквата?

— Да. В старата.

— В старата?

— Да. Разбира се.

— Но защо, Понтиус? Притесняваш ме.

— В молитва и размисли.

— Но, скъпи, защо?

— За да се срещна с това, което ни измъчва. Лице в лице.

— Измъчва? За какво говориш?

— Слуховете. Страха.

— Да не имаш предвид немския проповедник и тези… демони?

Сякаш не искаше дори да изрича тази дума.

— Да.

— Но защо в старата църква?

— Там живеят те. Ако въобще съществуват. Смятам, че точно там се е приютила душата на проповедника.

— Понтиус…

— Знам, че звучи като лудост.

— Какво ще правиш?

— Искам да ги прогоня.

— Кои?

— Духовете. Демоните. Проповедника. Каквото и да е…

— Да ги прогониш? Понтиус, плашиш ме.

Той остави Библията, хвана лицето й с длани и я целуна. Продължително. Устните й бяха меки. Усети езика й. Когато я придърпа по-близо до себе си, тя изстена тихо.