Том Егеланд
Маската на Дявола (26)

16
Връзката

І

Сутринта започна да вали. Бях буден през по-голямата част от нощта. И най-малкият звук ме караше да подскачам. Всеки път, когато затворех очи, си представях някой, който седи до ръба на леглото ми и се взира в мен. Станах и отпуснах чело на студения прозорец. Капките се стичаха надолу по него. През паяжината от вода виждах планините, мъгливи и студени.

Трима от студентите ми седяха в трапезарията, когато отидох да си взема кафе. Не можех да понеса храна, но все пак седнах при тях с доброжелателния, но доста неуспешен опит да бъда дружелюбен. Разговорът замря. Никак не бях добър в тези неща. Беше ясно, че мълчаливото ми присъствие ги изнервя. Не исках да им разказвам за преживяното през нощта. Колкото и абсурдно да прозвучи, беше прекалено лично. Сякаш беше станало единствено в моята фантазия.

Когато реших да тръгвам, те си отдъхнаха с облекчение.

Отивайки към офиса на началника, осъзнах, че все пак съм гладен. Толкова типично. Отидох до едно от магазинчета на „Стургата“ и си купих хотдог, Mandelstang^[1] и Solo^[2]. Закуска ала Белтьо. Няколко младежи подвикнаха след мен и се засмяха, но не разбрах какво казаха. Мотопед с дефектен ауспух профуча покрай мен. На малка маса на тротоара пред кафенето две майки с детски колички бяха седнали на по чаша капучино под навеса.

II

Преди началото на сутрешната среща дръпнах началник Айлерт Дален и Сири Шау настрани и им разказах за натрапника в стаята ми. Реакцията им не бе това, което очаквах. Началникът ме гледаше с празен поглед. Сири се покашля няколко пъти и каза:

— Подобни нещо по принцип се отдават на въображението.

— Отпечатък от обувка на пода? Въображение?

— Вероятно е бил от твоите обувки — каза Дален.

— Често се събуждам с чувството, че някой ме наблюдава — каза Сири.

Не го изрекоха. Но все пак разбрах. Знаем, че си бил в болница…

Упоритостта е човешко качество, което може да се дължи на всичко, от инат до непреклонна убеденост. В този момент разбрах, че полицай Айлерт Дален отдавна ме беше изолирал в килия в съзнанието си, където безмилостно и безскрупулно заключваше всички, които не пасваха на разбиранията му за света. За него бях не само нахален и разсеян професор, който се меси в чуждо разследване. Не, бях нещо по-лошо: Не бях добре с главата, представях си неща, не можеше да се разчита на мен. И ето затова щеше да е безсмислено да им разказвам за обувките си, които абсолютно винаги събувах, когато влезех в стаята и които винаги бяха обърнати към вратата, за отворения наполовина лаптоп и за заключената врата, която след това беше открехната.

Въпреки това казах:

— Ами ако е бил убиецът?

Не трябваше да го казвам. Думите излязоха с доста по-мелодраматичен патос, отколкото бях искал. Като лоша реплика от филм. Ами ако е бил убиецът? Всяка една дума отекна в съзнанието на началника. Game over. Той издиша. Поклати глава. Погледна Сири, за да срещне утеха и подкрепа.

— Скъпи ми, Бьорн — каза тя. — Един убиец никога не би рискувал да те потърси в собствената ти хотелска стая. Предполагам, разбираш.

Не искаха да ми повярват.

— И все пак бих искал…

Началникът издиша шумно и погледна часовника.

— Трябва да започваме!

III

По време на сутрешната среща Айлерт Дален ми изглеждаше изморен и отегчен. Лицето му беше жълтеникаво, с торбички под очите. Разпитът на Мария продължил през по-голямата част от нощта, обясни той. Спал едва няколко часа в една от килиите.

— Съвсем формално обяснихме на Мария Крагх Фелдберг, че не съществува основателна причина за подозрение — каза той. — Беше повикана като свидетел и доброволно остана на разпит през нощта. Не пожела присъствието на адвокат. — Той спря. — Подразбира се, че за нас действията на Мария преди, по време на и след убийството са изключително важни.

— Наученото ще помогне ли за разследването? — попита един от младите следователи.

— В общи линии, не. Но поне призна връзката си с Даниел Люке.

Стреснах се. Признала връзката? Връзката с Даниел Люке? Какво имаше предвид? Погледнах въпросително

Сири Шау. Погледът й избегна моя.

Но да. Точно за връзката между Даниел и Мария говореше началникът.

Връзката?

— Били са двойка, тайно, в продължение на повече от половин година — каза той. — Умолявам ви информацията да остане между тези четири стени, с оглед на личния живот и семейството на Мария.

Не можех да повярвам.

Мария?

Хубавата, умна Мария?

Невъзможно е да е имала връзка с недораслия Даниел Люке. Вярно, че е бил красив. Но все пак?

Стаята притихна. Вдигнах ръка. Началникът кимна неодобрително към мен.

— Защо смяташ, че Мария и Даниел са имали връзка?

— Не е нещо, което смятам. Факт е. Открихме снимки на Мария на компютъра на Даниел Люке. И изтрити съобщения на мобилния му.

— Снимки на Мария Крагх Фелдберг?

— Компрометиращи снимки. Меко казано. Съобщения със сексуален характер.

Замълчах, докато се опитвах да осъзная чутото.

Продължих:

— Полицията беше прегледала компютъра и телефона на Даниел Люке още преди седмица. И откривате снимките едва сега?

— Бяха добре скрити. Некриптирани, но в подпапки на серия други подпапки. Открихме ги вчера. Съобщенията бяха изтрити и трябваше да се възстановят. Работим възможно най-бързо с ограничените ресурси, които имаме на разположение.

— Трябва да сте се объркали.

— Снимките говорят сами за себе си. Както и съобщенията.

— И все пак.

— Бьорн! Тя призна връзката. Потвърди, че са имали връзка.

Не можех да повярвам. Беше по-примамливо да реша, че подозренията към Мария са свързани с конфликта между началник Дален и баща й. И все пак.

Компрометиращи снимки на Мария? Съобщения със сексуален характер?

Как беше възможно? Нямаше да се предам.

Началник Дален и Сири Шау криеха нещо. Грозното и конспиративно подозрение вече се беше превърнало в сигурност, не предположение, а убеждение. Позоваваха се на информация, която не искаха да споделят с мен. Колкото по-надълбоко навлизах в мистерията, толкова по-ясно ми ставаше, че съм все още едва на повърхността.

Даниел Люке, Понтиус Фелдберг и Конрад Кремер. Как тези три убийства бяха свързани въпреки всичките години, които ги разделяха? Въобще бяха ли свързани? Съвпадението може да се дефинира като случайно стечение на събития, които нямат явна връзка помежду си. Беше ли случайност сходството в трите случая? Можеше ли да се каже, че търся връзки, които не съществуват?

IV

— Аз съм — казах.

Две напълно безсмислени думи.

Разбира се, че бях аз. Тя знаеше, че бях аз. В момента, в който телефонът й е звъннал и името ми — Бьорн — се беше появило на екрана, Ребека знаеше, че съм аз.

— Здравей — отговори тя.

Кратко. Студено.

Седях навън в дъжда, малко под управлението, с телефон, притиснат към ухото.

— Съжалявам, че не звъннах по-рано.

Пауза. Тя не я запълни. Нито с утеха. Нито дори с обиди. Запълни я единствено с мълчание.

— Беше натоварено — продължих.

Седях под стряха, която ме пазеше от дъжда. Няколко метра встрани водата се процеждаше през пробит улук.

— Искаше да говориш с мен? — попитах.

Статичен шум изпълни галактическите светлинни години между Ювдал и Йерусалим.

— Бьорн, точно в момента не е удобно.

— Моля?

— Има хора в офиса.

Дишането й: изпълнено с категоричност.

— Съжалявам, че не сме се чували напоследък — казах.

— Разследването, знаеш…

Но не знаех какво да кажа. И двамата знаехме, че лъжех. Не ставаше въпрос за разследването. А за нас.

Ребека и аз.

— Може ли да говорим довечера? — попита Ребека.

V

— Нося тази болка в себе си през всичките тези години.

Лицето на Вибеке Грандал беше нежно и добродушно. Единствено неспокойният й поглед подсказваше, че не всичко беше наред. Тя беше младата жертва на клисаря — майката на шофьора на такси, на когото Даниел Люке беше изпратил съобщението. Изключително изненадващо ми беше звъннала, за да ми каже, че е склонна да поговорим.

Сега седеше пред мен в претрупаната с мебели всекидневна, в къща точно под старата църква и потъркваше нервно ръце.

— Надявах се миналото да се забрави. Че всичко ще отмине. Но не. Сега ти си тук и разбуждаш болката.

— Съжалявам.

— Всички се опитваме да я прогоним. Далеч. Но не изчезва. Никога.

— Така е.

— Затова и реших, че може да говорим.

— Оценявам го.

— Кафе?

— Да, благодаря.

Наля ми от каната.

— Първо си помислих: За нищо на света — каза тя. — Не искам да разговарям с никого. Но тази нощ лежах будна. Не можех да заспя. Мислех и мислех. Повече не мога да бягам от болката. И така реших да говоря с теб. Въпреки че не исках… Сметана? Захар?

— Не, благодаря. Предпочитам го чисто.

Тя седна и приглади една гънка върху покривката.

— Знам, че ти е трудно — казах. — И точно по тази причина оценявам изключително много това, че се съгласи.

Огледа се, сякаш търсеше нещо, което беше изгубила. След това спря и каза:

— Аз написах писмото.

Тя затвори очи. Ето, беше го казала. Тайната, която беше носила почти петдесет години, беше издадена.

— Ти си написала анонимното писмо до Оскар Скар? — попитах, за да съм сигурен, че говорим за едно и също.

Погледна ме.

— Писмото, което го накара да се обеси. — Отново затвори очи.

— Това не е сигурно — казах утешително.

— О, напротив.

— Някои смятат, че клисарят е хвърлил Понтиус от кулата.

— Да, смятам, че той е убил Понтиус.

— Защо?

Отпи от кафето, преди да отговори:

— Все пак знам какво беше направил. Знам на какво беше способен. Той… се опита да ме насили. Той се опита да ме насили! Казах всичко на Понтиус. Но той не направи нищо. А след това го убиха… Не бях само аз допълни тя бързо. — Оскар се занимаваше и с други. — Поклати глава. — петдесет години държах това в себе си. Никога не го споделих с друг. Но сега. Сега, когато ти си тук. Сега, когато още един човек е убит… Не. Повече не мога да нося този товар.

— Какъв би бил мотивът му? Защо би убил Понтиус Фелдберг?

— Бях се доверила на свещеника. Бях му разказала какво Оскар е правил с нас, момичетата. Мисля, че той се страхуваше, че Понтиус ще докладва случилото се.

— И затова го е убил? За да го възпре да отиде в полицията?

— Така мисля аз.

— Беше ли в църквата онази неделя, когато Понтиус е паднал от кулата?

— Паднал? — Изправи се рязко, но също толкова рязко и седна. — Белтьо, казвам ти: Видях го със собствените си очи. Той не падна. Не скочи. Беше избутан. Някой беше в кулата и го изхвърли през прозореца.

— Защо не си казвала нищо за подозренията си?

— За Скар? Не смеех.

— И все пак…

— Естер. Тя беше най-добрата ми приятелка. По онова време. И затова не можех. Не можех да кажа нищо. Той й беше баща. Сърце не ми даваше. Но го мразех. Мразех го толкова силно. Затова написах писмото няколко години по-късно. За да го накарам да почувства малка част от това, което аз чувствах. Нямах представа, че ще… А и как можех да знам? Как?

— Какво точно стана между теб и него?

Нещо стана с очите й. Сякаш погледът й се обърна навътре, назад към минало, което се беше опитвала да забрави през целия си живот. Въпросът ми беше безсърдечен и нахален. Осъзнавах го. И все пак имах нужда да разбера. Беше ли я изнасилил? Беше ли се опитал да я удари? Беше казала, че я е хванал. Какво влагаше в тези думи? Не беше моя работа, а и нямаше особено значение за разследването. И въпреки това опитах да открия връзка — възможна, теоретична връзка — между злоупотребата на клисаря и това, което се беше случило не само с Понтиус, а и със самоубийството на Оскар и убийството на Даниел Люке. Дали действията на клисаря отпреди петдесет години не бяха отключили събитията от 2015 г.? Това любопитно ровене из миналото — наречи го психологическа археология — ме беше накарало да задам въпроса, който сега рикошираше в главата й.

Така и не ми отговори. Може би го беше изхвърлила от съзнанието си. Може би смяташе, че не е моя работа. Може и да не успяваше да опише станалото. Може би не съществуваше отговор. Невинаги има отговор. Така че я оставих. Не исках да я притискам.

— Той не беше единственият, който се занимаваше с малки момичета — каза тя.

Веднага разбрах какво иска да каже. Повече ли се бяха опитали да я изнасилят?

— Американецът… — прошепна тя.

— Органистът? Голдуотър?

— Всички момичета бяха пленени от него. Беше толкова различен. Толкова красив. Водеше часовете по музика. И хора. Заедно със Сесилие, диригента. Но ходехме да гледаме и слушаме Лорънс. Какъв глас! Какво излъчване! А ние, момичетата се скупчвахме около него. В нашите очи той изглеждаше като филмова и поп звезда, взети заедно.

В черната си дамска чанта откри носна кърпичка. Издуха носа си. Гримът по очите й се беше разтекъл леко.

— Едва няколко седмици след като беше отпътувал от Ювдал за САЩ, Естер ми разказа. Беше преди приятелството ни да се разпадне. Каза ми, че е била с него. Въпреки че беше едва на 14, а той — зрял мъж. Гледаше на него като на своя таен любим. Беше толкова влюбена. Знаеш как са момичетата в тази възраст. Посещавала го е в хижата много пъти. Да го кажем така. И после той замина. Обратно за Америка.

— Говорих с Естер. Не ми каза нищо за това.

— Естер ме мрази. Не сме разменяли и дума след погребението на баща й. Обвинява мен. Не вярва, че баща й е извършил това…

— Не е лесно да повярваш на подобни неща за собствения си баща.

— Каква е тази работа със зрели мъже и малки момичета? Не разбирате ли, че момичетата не осъзнават последствията от действията си? Че не се осмеляват да кажат не, въпреки че мислят точно това? Нищо ли не разбирате?

Нямах какво да кажа. Не защото не разбирах. Но беше безспорен факт, че нищо в мен, абсолютно нищо, не би предизвикало порочни фантазии в едно момиче.

Самият аз предпочитах зрели жени. Недостъпни. Опитни. Ребека. Мария. Такъв тип.