Том Егеланд
Маската на Дявола (4)

1
Нежелан

I

— Професор Бьорн Белтьо…

Дрезгавият глас на ленсмана^[1] беше изпълнен с недоверие. Не каза нищо повече. Просто името ми и титлата, които той произнесе така, сякаш бях професор по екзорсизъм и тъмни сили.

Не чета мисли. И все пак разбрах какво смята за мен: Бьорн Белтьо, този бледолик, този извратен археолог, този прекалено на сериозно взел се академик!

II

Всяка история има свое начало. За някои тя започнала през 1708 г., когато немският проповедник и окултист Конрад Кремер пристигнал в Ювдал, точно по време на една жестока зимна буря, заедно със съпътстващите го невидими дяволи, демони и мъртви души, за да бъде впоследствие убит от самия Сатана.

За други историята започнала през 1963 г., когато капелан Понтиус Фелдберг бил хвърлен от празната часовникова кула на църквата в Ювдал, за да срещне своя Създател двайсет метра по-долу върху чакълестата земя.

За повечето обаче историята започна, рязко и брутално, преди малко повече от една седмица със смъртта на младия журналист и местен историк Даниел Люке. За мен — аз, който се реших доброволно да преразкажа последните събития — историята започна, когато в петък бях по-викан на една много изненадваща среща с директора на полицията, шефа на Крипос^[2] и епископа на Агдер и Телемарк — странно триединство, бих казал. Никой от тях не се чувстваше особено комфортно, когато влязохме на среща при директора и се настанихме около дългата маса. Даже напротив. Изглеждаха доста обезсърчени. Озадачени. Несигурни. Нуждаели се от помощ. Разследването било в застой. Трябвала им нова гледна точка.

Моята.

III

По доста несвързан и неясен начин ми разказаха за Конрад Кремер, Понтиус Фелдберг и Даниел Люке.

Говорело се, че Конрад Кремер бил убит от самия дявол. В християнския вътрешен доклад, който бил предаден на епископа на Кристиансан през февруари, лето Господне 1709-о, се посочва, че когато Кремер починал, очите му пожълтели, а зениците се превърнали в издължени цепнатини — „очите на дявола“, както било упоменато там. Когато клисарят на Ювдал открил трупа в двора на църквата в мразовитата коледна утрин, той видял, че снегът около него бил покрит със следи от копитата на дявола, върху дланта му била жигосана звезда с пет лъча — пентаграм, а пет черни лоени свещи ограждали мъртвия.

С времето този стар случай бил забравен. Но в един ясен и студен септемврийски ден през 1963 г. починал и капеланът на Ювдал — Понтиус Фелдберг, при меко казано, мистични обстоятелства. Веднага след неделната служба той се втурнал нагоре към кулата, викайки името на демон. Декарабия. Няколко минути по-късно бил изхвърлен от камбанарията пред очите на епископа и всички миряни, събрали се пред църквата.

Казва се, че историята се повтаря. В петък сутрин, преди десет дни, младият журналист Даниел Люке бил открит мъртъв под същата тази часовникова кула. Работел върху местен исторически труд за съдбите на Конрад Кремер и Понтиус Фелдберг, когато самият той бил убит.

Каква връзка имаше между трите случая? Можех ли да допринеса с нещо към разследването?

Директорът на полицията, шефът на Крипос и епископът ме гледаха умолително. Смятаха, че имам с какво да помогна. Опит в религиозните мистерии. Исторически познания. Фантазия. Бяха пълни с ласкателства. Помолиха ме да разровя архиви и документи, писма и регистри. Да разровя думите, да разровя земята. Заедно с някои от най-добрите ми студенти магистри щях да отворя 300-годишния гроб на Конрад Кремер. Какво можехме да открием? Разложен скелет? Или нещо напълно различно, което, да се надяваме, ще хвърли светлина над минали събития и ще изведе разследването с няколко крачки напред.

Това беше намерението ми.

Трябваше да откажа. Като професор по археология имам много малка представа от полицейска работа, съд и разследвания. Мистериите, чиито отговори търся, са на стотици, дори хиляди години. С извинителен тон трябваше да кажа, че нямам желание да се замесвам. Аз съм археолог, трябваше да кажа, а не детектив. Трябваше да се изправя, да благодаря учтиво и да си тръгна.

Но никога не се научавам. И не направих нищо от изброеното.

Вместо това попитах:

— Как мога да бъде полезен?

IV

И така се озовах тук. На нестабилен стол, в препълнена зала в офиса на полицейския началник на Ювдал. Ювдал — село, долина. За някои — състояние. Скрито и забравено. Селско общество в края на една от многото задънени улици на живота. Ювдал — 46 км. Пътуване назад в миналото. Няма какво да се прави тук.

Мислех си, че ще съм добре дошъл. Но не. Ако имаше нещо, от което ювдалският своеволен полицейски началник Айлерт Дален да не се нуждае, то беше моята помощ. Беше ясно и сигурно. За него бях като трън в очите, като камък в обувката — натрапен му от висшите власти в Осло исторически експерт.

Дален беше мъж с властен вид, военно отношение, сериозен поглед. Синьо-сиви очи. Къса, рехава коса. Добре оформена, сива брада.

С тон, който лесно можеше да се възприеме като заповеден, той прочете високо инструкциите на директора на полицията:

— Като исторически експерт професор Бьорн Белтьо ще работи заедно с полицията по исторически, археологически и църковни въпроси, свързани с разследването. Директорът на криминалната полиция и епископът на Агдер и Телемарк молят разследващия екип и църквата за тяхното любезно съдействие и сътрудничество на професор Белтьо.

Началникът остави настрани разпечатката от имейла. Всички мълчаха. Погледна мен. А след това местните полицаи, помощния екип от Кристиансан и повиканите от Крипос специалисти. Накрая отново с нежелание върна погледа си на мен.

— Нека бъда пределно ясен: ръководя разследване за убийство. — Пауза. Упорството му вибрираше във всяка една дума. — А не духовен сеанс.

И така. Най-сетне беше дал воля на язвителния си коментар. Фронтовата линия беше очертана.

Повечето от полицаите наведоха глави. Някои се подсмихваха. Други гледаха злобно.

— Аз… — започнах.

— Млад мъж е мъртъв — прекъсна ме началник Айлерт Дален и прикова погледа си в моя. Пристъпи към мен. — Възможно е да има връзка със старите случаи. Възможно е и обратното. Но мога да уверя професора, че полицията е в състояние да се справи сама.

Не съм от тези хора, които обичат да се натрапват. Дойдох единствено и само, защото бях помолен за това. Мислех си, че имат нужда от мен. И никой не ме беше подготвил за подобно неприкрито недоволство.

Мислех си: Какво, за Бога, ще правя тук?