Том Егеланд
Маската на Дявола (27)

17
Ловецът на демони

І

В мразовита прегръдка снегът беше успял да обгърне далечните планини, но не и селото, долу в долината. Тротоарите проблясваха от дъжда.

В гробището до старата църква Линда и студентите магистри бяха на път да запълнят отново гроба на Кремер. Бяха облечени в цветни непромокаеми панталони, якета и шапки. Отдалеко изглеждаха като фигурки от Lego. Бяха мокри и изцапани. Всеки един археолог знае от горчив опит, че количеството пръст, което се изравя, никога не отговаря на количеството, нужно за запълване на една дупка. Един трап представлява отсъствието на нещо, което е махнато. Но уравнението никога не излиза.

Историческият музей беше помолил да получи скелета за по-нататъшни изследвания. Какви точно изследвания и какво щяха да правят с остатъците от кости, не разбирах. Аз самият бях дал една от дисталните фаланги на кутрето на началник Айлерт Дален с настоятелната молба да й се направи ДНК-тест. Мислех си, че ДНК-то на убиеца на Даниел Люке — когато рано или късно го заловяхме — щеше да ни свърже с убиеца на Кремер и може би с този на Понтиус Фелдберг.

Вдишах аромата на дъжд и планина, на блато и смола, на катран от старата църква. Високо в небето съзрях орел, който се виеше в кръгове, докато не изчезна зад високите скали. Погледнах към планините, хълмовете и голямата гора, белязани от клисури и скалисти зъбери. Слънцето проблясваше по покривите на къщите долу в селото. Дъскорезницата. Мините за сребро. Стопанствата по протежение на реката. Сребърният воал над местността.

II

— Отново ли, Белтьо?

В погледа на Естер Скар разпознах паниката, която лесно обхваща съвестните, по-възрастни жени, които получават неочаквани посещения и нямат нищо, с което да почерпят. Връщайки се към хотела, реших да се отбия при нея.

— Изникнаха още въпроси. Ще отнеме само минутка — уверих я.

Колебаейки се, тя ме пусна да вляза. Но не ме покани по-навътре от антрето.

— Извинявам се, ако прозвучи сякаш се ровя в миналото — казах аз, — но трябва да попитам: Вярно ли е, че си била с Лорънс Голдуотър?

— Вибеке се е разприказвала явно. Типично за нея! Разпространява злонамерени клюки, когато й се отдаде възможност. Дори и след петдесет години.

— Значи не е вярно?

— Напротив. Вярно е. Но не е работа на Вибеке.

— Какво можеш да ми разкажеш за него?

— Лари? Какъв тип само! — Започна да се смее. — Не е бил само с мен. Но го разбрах доста след като си замина.

Малцина обичат да се сблъскват с миналото. Но Естер не се притесняваше от връзката, която е имала с него. Разказа ми за Лорънс и за това колко популярен е бил. Харизматичен и очарователен.

— Днес щеше да бъде съден за възползване от малолетна — каза тя. — Но тогава всичко беше различно. Толкова различно. Не говорехме за подобни неща. Никога. Толкова просто беше. Да, бяхме гаджета, Лари и аз. Е, или поне така мислех. Едва по-късно разбрах, че не съм била единствената. Че е имал връзка с доста от нас. Едновременно.

— Това притеснявало ли те е?

— Тогава бях, както се казва, зряла за възрастта си. Бях просто щастлива, че е избрал мен. Щастлива и глупава. Щастието и глупостта вървят ръка за ръка. Че е избрал и други, не знаех. Разбира се, бях и гневна, и тъжна, когато научих. Мислех си, че съм единствена за него. — Тя поклати глава. — Толкова разбити сърца. Моето беше просто едно от многото. Да, разбира се, че бях разочарована. Наранена. Ядосана. Съжалявах за цялата афера. Но какво да кажа — бях влюбена. Мислех, че ще извървим заедно живота си.

Отново поклати глава.

— Да, да. Няколко години след това срещнах моя Йермунд. Родиха ни се три деца. Сега съм баба на пет. За Лари дори и не се бях сещала през последните години. Или… — Тя замлъкна за няколко секунди. — Кого заблуждавам? Разбира се, че съм го правила. Мислила съм за него. За това какъв би бил животът ми, ако Понтиус не беше умрял и Лари не се беше върнал в Америка.

Щях да я попитам защо е заминал, но разбрах, че тя не говори на мен. Говореше на себе си. На миналото си, това отпреди петдесет години — тогава, когато е била млада и красива и е обичала дългокос музикант на име Лорънс.

Тихо й благодарих, че ме прие, и я оставих насаме с мислите й.

III

Докато притичвах през тесните улички на Ювдал, за да стигна до хотела, започна да ръми. Имах малко работа, а щеше да е трудно да си намеря място в управлението по средата на деня.

Рецепционистката ме спря, докато влизах.

— Това дойде по пощата за теб — каза тя и ми подаде кафяв плик от Държавния архив в Кристиансан.

Заключих се в стаята си, седнах на леглото и разкъсах плика. Съдържаше купища копия на писма, които Понтиус Фелдберг е писал до епископа през лятото преди да бъде убит. Архиварят ми беше написал, че освен това има и няколко папки от 1708 г., ако случайно се интересувам. Но материята била толкова трудна и особена, че щяло да бъде най-добре да отида лично до архива.

Писмата бяха разтърсващо четиво. Добре разбрах колко притеснен е бил епископът. Тонът на Понтиус ставаше все по-отчаян, все по-ирационален. Първите писма, които той беше написал през юни, бяха по-скоро изпълнени с почуда, отколкото със страх. Но по протежение на лятото писмата ставаха все по-налудничави:

Знам колко ненадеждно ще прозвучи, но видях демон. Минавах през гробището след дълъг ден в църквата, когато го видях между надгробните плочи. Най-много от всичко помня погледа, който гореше с пламъци от ада. Да, беше все едно да се взираш в най-бездънните му дебри. Би било изкушаващо да предположа, че съм си въобразил, скъпи ми епископе, но така, както Господ Исус Христос е седял лице в лице със Сатаната в пустинята, така седях и аз. Като лека утеха мога да добавя, че в момента след видението ми чух божествените тонове на съвършената песен на ангелите.

Алилуя!

През август тонът на писмата му ставаше още пообъркан. В отчаян потоп от думи той разказваше на епископа, че е прекарал нощта в старата църква. Така му се явил дяволът. В сенките на тавана. В последното писмо — датирано петък, 13 септември 1963 г. — капелан Понтиус Фелдберг обещаваше да опише допълнително теориите си относно случилото се в Ювдал през 1708 г.

Два дни по-късно умира.

IV

Пенсионираният теолог Бертхолд Ауне, който беше помагал на началник Йорген Крагх в лова на демони по време на разследването през 1963 г., живееше в старчески дом в Аскер и приближаваше деветдесетте. Открих го в телефонния указател.

— Бьорн Белтьо? — викна той. Слухът му не беше добър и смяташе, че останалият свят също се нуждае от слухови апаратчета. — Каква изненада! Чел съм за откритията ти по света.

Аз самият се бях излегнал на леглото в хотелската стая с мобилния на петнайсет сантиметра от ухото.

— Звъня от Ювдал…

— Да, видях във вестника, че си нает като исторически експерт. Трагичен случай! — извика той. — От няколко месеца не съм говорил с него.

— С Даниел Люке?

— Именно. Не звъниш ли точно за това? Младото момче пишеше книга за убийствата на Понтиус Фелдберг и онзи Кремер.

— Полицията свързвала ли се е с теб?

— Полицията? Не. Очаквах обаждане, но… Е, не съм особено важен, разбирам го. Малкото, с което мога да помогна, не би допринесло за разкриването на убиеца на Люке.

— Какво искаше да научи?

Бертхолд Ауне отговори след кратък пристъп на кашлица.

— Да видим. Беше разбрал, че началник Крагх бе обсъждал с мен доста странните теории на Понтиус Фелдберг.

— Кои теории? За демоните?

— Така и не разбрах накъде бие добрият Понтиус. Беше обсебен от демон, наричан Декарабия в De praestigiis Daemonum^[1] и по-късно в Clavicula Salomonis Regis.

Докато говореше, аз лежах и разглеждах формите, които дървените плоскости на тавана образуваха.

— Какво откри за Декарабия? — попитах.

— Нямаше какво толкова да се открие. Не забравяй, че тези гримоари са събрани от митове и ръкописи, фолклор и фантазия. Декарабия е демон, свързван с билки, скъпоценни камъни, птици и пентаграма. Но какъв е бил източникът на Йохан Вейер^[2]? На какво е базирал тази информация?

— Да?

— Не мога да кажа. Ако изходим от еврейския труд Зохар, който е централен в разбирането на мистичната традиция кабала, съществуват три типа демони. Такива, които са като ангели, други, които са като хора, и трети, приличащи на животни.

— А Декарабия?

Бертхолд Ауне получи нов пристъп. Звучеше сякаш дробовете му се удряха в гърдите му.

— Извинявай — изпелтечи той и продължи: — Понякога Декарабия е представян като пентаграм и птица. Но най-често, когато е бил призоваван, се е явявал в човешки образ.

— И това ти разказа на Даниел Люке?

— Да, общо взето нямаше какво повече да му кажа. Но след това изникна нещо интересно. Излиза, че Конрад Кремер, Понтиус Фелдберг и Даниел Люке са споделяли общ интерес към далеч по-позната фигура от митологията: Лилит!

Лилит… Най-порочно тя си беше проправила път през историята на религията, митологията, кабализма, окултизма и страха, задържайки се цели шест хиляди години. Ставало дума за либидо. С неконтролируема страст тя съблазнявала акади, асирийци, шумери, вавилонци, евреи и демони. От месопотамския епос за Гилгамеш се промъкнала в Кумранските ръкописи^[3], а измамната й сянка се забелязва и в Библията.

— Каква е връзката? — попитах.

— Добър въпрос. Представата за Лилит е далеч по-стара от тази за демона Декарабия. И не съществува връзка между тях двамата, за която да знам. Но Конрад Кремер бил обсебен от Лилит, а Понтиус Фелдберг продължил с Декарабия. Доколкото съм запознат, Даниел Люке също е бил любопитен да научи нещо ново за тях.

— Знаеш ли защо Конрад Кремер се е подвизавал в Ювдал?

Трябваше да повторя въпроса, за да ме разбере.

— Преобладаващата теория е, че се дължи на интереса му към Лилит. Отдавнашен рунски надпис в старата дървена църква в Ювдал споменава староскандинавската богиня на смъртта Хел. Църквите били най-често строени там, където остарелите езически вярвания са били толкова силно застъпени, колкото и новото християнство. Още от самото си създаване дървената църква на Ювдал била наречена църквата на Хел. Кремер вероятно е разбрал. Според него Хел и Лилит били една и съща богиня и в писмо до един приятел — писмо, което се намира в сборник в университета в Хайделберг — той написал, че иска да основе свое паство в норвежкото село, където Хел имала своя църква и където Лилит и Хел били едно. Е, бил е в голяма заблуда. Имаме всякакви основания да вярваме, че се е преместил от Хайделберг заради войната, неспокойствието и вероятно заради лични конфликти и че Ювдал е изглеждал като най-изолираното място на света.

— Искаш да кажеш, че Ювдалската църква е била повече езическа, отколкото християнска?

— Ха-ха-ха. — Чух го как се смее. Представих си го там, където седи, тресящ се от смях, в старческия дом в Аскер. — Повече езическа, отколкото християнска, ха-ха-ха, и така можем да се изразим. Езическата и християнската вяра са съществували ръка за ръка чак до XV век. Тези, които построили дървената църква, я вдигнали в християнски дух. Но не само. Много дървени църкви имат тези забележителни връзки със стари времена, когато норвежците са почитали други богове. Изглежда, сякаш не са се осмелявали да се откажат от староскандинавските богове. Да, вероятно са отхвърлили своите минали богове заради Бог и Исус. Но ако покръстването е изглеждало малко прибързано, то всяка една дървена църква е можела да се превърне в езически храм; да, място, където са можели да почитат Один и староскандинавските богове, сякаш нищо не се е променило.