Том Егеланд
Маската на Дявола (53)

1708
Декември

И дяволът, който ги мамеше, биде хвърлен в огненото жупелно езеро, гдето са и звярът, и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове.

Откровение на Йоан

Тихо изплиташ паяжина от думи и спомени. Ще бъдат ли прочетени? От епископа? От някой от неговите хора? Не знаеш. Може би не е от значение. Сторил си нужното, преразказал си историята, така, както я помниш, съвестно, но може би и с някои грешки. Кой знае, паметта е коварна.

Трепериш. Никога ли няма да се сложи край на тази болка? Това ли е Божието наказание? Понякога се страхуваш, че Конрад Кремер е успял да ти предаде магьосничеството си, преди да отиде в ада. Този безбожен негодник.

Разпитваха Конрад Кремер в продължение на четири дни. Писъците започнаха в края на третия. Спомняш си го много добре. Жестоки, смразяващи сърцето писъци от болка.

О, не, помисли си ти, сега прилагат болезнения разпит.

Първият писък те накара да изтръпнеш от страх. Беше на път да отвориш вратата и да връхлетиш в голямата зала — мислеше си, че трябва да помогнеш или да спасиш някого — когато чу гласа на професора:

— Истината, Кремер! Истината!

Замръзна и остана така. Кремер извика нещо, което ти не разбра. Какво се случваше там вътре? Върна се на мястото си и седна. Нов писък. Продължителен. Затвори очи, не, стисна ги и помоли Господ: Отче наш, който си на небето, да се свети Твоето име, опита се да изолираш крясъците; Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята, сви пръстите си толкова силно, че започна да боли. Защо крещеше така?

Когато полицейският началник най-накрая дойде, за да го вземе и да го заведе обратно в затвора, където спеше през нощта, ти, колебаейки се, влезе в стаята. Конрад Кремер беше завързан за стола. По пода имаше кръв. Главата му беше отпусната настрани. Откъде кървеше? Отдръпна се, когато видя дясната му ръка. Къде бяха ноктите му? Ковачът седеше оттатък дългата маса и почистваше някакви инструменти — клещи, отвертка — с окървавен парцал. Професорът и свещениците събраха документите си. Мислеше си, че началникът ще попита какво е станало, но той дори не вдигна поглед, когато комисията мина покрай вас.

— Доведи ни го по същото време утре сутрин — каза професорът.

Началникът кимна и развърза въжето.

* * *

На четвъртия ден отиде в управлението в обичайното време. Конрад Кремер се опита да се противопостави. Имаше температура и бълнуваше. Ти и началникът успяхте да го изкарате от килията му. Трябваше да го влачите след себе си в снега, нагоре към енорийския дом.

Комисията беше насядала покрай масата. Едва сега ти се замисли какво носи ковачът в голямата си чанта.

Завързахте Кремер здраво за стола.

— Сега, господин Кремер — каза професорът, — решихте ли се да ни сътрудничите днес?

— Казах истината на комисията.

— Добре, добре.

С типичното си кимване той освободи мен и полицейския началник. Ти седеше отвън на стола в коридора и очакваше писъците.

Колко време отне на Конрад Кремер да умре?

Виеше. Пищеше. Призоваваше богове и дяволи. Чу всичките му признания. Как ви е подвел. С маската. С огледалото. Със светлината. С въжетата. Но на най-важния въпрос — дали е в споразумение със самия Сатана — отказа да отговори. Не рискува да го направи.

Когато най-накрая писъците замлъкнаха, ти помисли, че той най-накрая е признал. Или че е дал отговорите, след които комисията беше тръгнала. Тишината беше притеснителна. Ти чуваше стъпки и притихнали разговори. След известно време вратата беше открехната. Единият от свещениците, най-младият, те помоли да доведеш началника.

— Вече? — попитах.

— Сега!

Облече си зимното палто и претича през снега надолу до началника, който седеше в офиса си и пушеше лула. Заедно забързахте обратно към енорийския дом.

Конрад Кремер седеше завързан за стола. Беше мъртъв. Нямаше грам съмнение. Под него се беше оформила локва кръв. Ковачът седеше до стената и наблюдаваше полицая.

— Сатаната прибра Конрад Кремер при себе си — каза професорът.

Моментна тишина. Началникът погледна към ковача, който беше скръстил ръце на гърдите.

— Сатаната? — повтори той.

— Ще напиша доклад — каза професорът. — Ще бъде адресиран до епископа, но вие, разбира се, ще получи копие.

Колебливо:

— Да. Естествено.

— Набожен човек ли сте, началник?

— Да.

— Добре. Трябва да теглим чертата на опустошенията, които този човек причини на селото и хората Ви.

— Чертата?

— Трябва да покажем на селяните, че Конрад Кремер не е бил само шарлатанин, но и демон.

Началникът преглътна.

— Как?

— За това трябва Вие да помислите. Ние уредихме всичко. Единственото, за което ни е нужна помощ, е да осигурите шест черни лоени свещи, две от монетите на Кремер, копитата на заклана коза и стара котка, която няма да липсва на никого.

Прекрасната дъщеричка на свещеника, малката Лея, беше открита мъртва в люлката си два дни по-късно. Беше едва на месец и половина. Според свещеника Лилит я беше прибрала при себе си. Ако не беше и Конрад Кремер.

Комисията на епископа беше напуснала Ювдал. Свещеникът ти довери, че се опасява, че Кремер е успял да хвърли проклятие над селото и невинните деца. Сега действал чрез маската. В средата на лятото ковчегът на Лея беше изровен. Маската на дявола беше поставена в него. По време на среднощна меса, на която само специални лица бяха повикани, ковчегът беше благословен и положен под олтара на старата дървена църква на Ювдал.

По тази начин, смяташе свещеникът, Бог щял да действа през малката Лея и да спре силите на маската. Ти самият беше на друго мнение.

На Уле Снекер му беше нужна цяла пролет да построи нова маса за олтара. На задната страна, зад покривката, монтира ключалка на ковчега. Той беше заключен със специален механизъм и единствено човек, който знае свещеното число, можеше да го отвори. Никой не ти каза какво е то, но свещеникът ти подсказа, че е взето от Откровението на Йоан и е свързано със седмия печат. Една вечер, докато ти и Уле Снекер пиехте по едно питие, ти се опита да го накараш да говори за свещеното число. Засмя се и ти каза, че трябва да попиташ седемте ангела и Агнеца.

Перото драскаше върху хартията. Изтъкана от думи и спомени. Оставяш перото настрана. Мастилото все още проблясва. Не знаеш дали някой ще прочете доклада ти относно случилото се с Конрад Кремер в Господна 1708 година или дали той въобще ще изиграе някаква роля след толкова много време. Вероятно на епископа щеше да му е достатъчен само един бегъл поглед над документа. Защо да си създава излишни затруднения?

Петдесет години… Как изминаха всички тези години?

Сега искаш да поставиш листите в плик, да го запечаташ и да го изпратиш на епископа. Ако той след това иска да го изгори и да позволи всичките ти думи и спомени да се превърнат в пепел и забрава, то ти не можеш да направиш нищо. Сторил си, каквото е трябвало. Нищо повече не можеш да направиш.

Мислиш си за всичко случило се. Мислиш си също как дори в бездънната пропаст, каквато е животът, съществува частица от присъствието на Всемогъщия Господ.