Том Егеланд
Маската на Дявола (23)

14
Скелетът

I

За повечето от нас бъдещето е възможност. А миналото — проиграни шансове.

Линда, която ръководеше работата на студентите магистри, стоеше до отворения гроб със зелени гумени ботуши и изцапан гащеризон. Бяха им нужни малко повече от осем часа, за да стигнат до ковчега.

— Готови сме, професоре.

Четири големи лампи на високи стативи осветяваха гроба. Светлината беше бяла и студена. Вечерният въздух миришеше на пръст. Надгробните плочи бяха покрити със скреж.

300 години Кремер беше лежал в най-обикновен ковчег под покрития с мъх гроб. Епископът очевидно не беше искал да харчи повече от необходимите пари, за да се отърве от този шарлатанин и да го остави на червеите и силите на мрака.

— Помислихме, че ще искаш сам да отвориш ковчега — каза Линда.

Значи така мислели. Добре ме познаваха.

Развълнуван надникнах в гроба. Над и под ковчега някой беше поставил два реда плочи. Защо? Може би, за да отдели дървения ковчег и диаболичното му съдържание от свещената земя? Или да попречи на мъртвия проповедник да си проправи път обратно от подземния си затвор?

По паянтова стълба слязох в отворения гроб. Преместих няколко от плочите, за да го погледна по-отблизо.

След 300 години беше в окаяно състояние. Части от капака и страничните стени бяха започнали да се разпадат.

Линда и няколко от студентите слязоха при мен. Една по една махнахме всички плочи и освободихме изгнилия капак.

Атмосферата беше напрегната. Спомних си страховитите обстоятелства, при които Кремер е бил открит. Дяволските очи. Пентаграмите. Следите от копита. Лоените свещи. Дело на хората. Разбира се, не вярвах, че Кремер се е превърнал в дявол. Или че е бил убит от такъв. Но стоейки тук долу, в гроба му, беше лесно да се повлияя от историята.

За да предотвратим ковчегът да се разпадне, препречихме две летви под него, поставихме други две над капака и обвихме целия с три ленти. След това прикрепихме четири солидни въжета под и около него. С големи усилия, бавно и внимателно, успяхме да го извадим от гроба и да го поставим върху дървена конструкция.

През цялото време се опасявах, че ще се разпадне. Ако беше от някакво особено археологическо значение, шях да бъда далеч по-внимателен. Но не беше. Вероятно църквата беше искала да си спести купуването на нов и затова Конрад Кремер беше положен в един от най-евтините: масивен бор, без лак, щадящ околната среда, с пожълтял матрак от природни материали.

Капакът все още седеше закрепен за стените. С помощта на длето и ножове успяхме да го отворим напълно.

II

В изгнилия ковчег лежаха нищожните останки на Кремер — проповедник, окултист, женкар и пратеник на дявола на земята. Дори в смъртта си изглеждаше, че продължава да е в близък контакт със силите на мрака. Големи, празни очни кухини. Кости и кокали. Скалп, покрит с изсъхнали кичури коса. Части от скелета бяха отделени едни от други. Челюстната кост, с всичките си зъби, се беше отчупила от черепа.

— О, Боже — прошепна Мария до мен.

Скелет никога не може да бъде хубава гледка. Вярвайте ми: виждал съм много в процеса ми на работа като археолог. Скелетът е едно напомняне за бездната, от която се опитваме да избягаме.

Но не той прикова вниманието ни.

Ковчегът беше пълен с монети. Стотици. Обърнах една от тях на светлината от лампите: CIVITAS DIABOLI. HEIDELBERG AD 1703. Сатанинските монети бяха разпръснати по цялото дъно, около и под скелета. Кой и защо беше ги беше поставил при Кремер, можехме само да предполагаме. Не е възможно да са били хората на епископа. Вероятно някой от лоялните му последователи ги беше пуснал вътре преди заравянето. Е, полезно е да имаш пари в брой за отвъдното. Човек никога не знае кога една или две сатанински монети ще ти влязат в употреба.

На лявата ръка на скелета, около това, което един съдебен медик би нарекъл проксимална фаланга на безименния пръст, имаше златен пръстен с огромен скъпоценен камък. Взех го и го огледах на светлината. Изглеждаше ценен. Въпреки това Кремер го беше взел със себе си в гроба. Това говореше за уважението, на което се е радвал приживе.

Обърнах се да покажа пръстена на Мария, когато видях, че гледа в друга посока.

Синът й Якоб тъкмо паркираше мотопеда си в двора на църквата. Седеше на седалката и ни наблюдаваше.

— Какво прави той тук? — попитах.

— Случва се да ме проследява.

— Защо?

— Е, ами знаеш. Якоб, той…

Изречението секна.

— Добре дошъл е да се присъедини към нас. Ако иска.

— Обича да прави нещата по свой си начин.

III

Зад Якоб, по пътя над паркинга, идваха две полицейски коли, едната, от които беше цивилна. Гумите издадоха звук върху чакъла.

Сбърчих чело и ги проследих с поглед. Защо полицията идваше? Бяха разбрали, че гробът е отворен? Идваха да инспектират останките на Кремер? Бях озадачен. Все пак полицията не се интересуваше от това, което бях започнал да разследвам — миналото.

Когато двете коли спряха, Якоб потегли. Мария ме сграбчи за ръкава на якето. Имаше нещо отчаяно и безпомощно в хватката й. Без да се замисля, я прегърнах зашитнически. Тя се облегна на мен.

Началник Айлерт Дален и един полицай излязоха от едната кола, Сири Шау и един от нейните помощници в Крипос — от другата.

— Добре, че дойдохте! Открихме труп — пошегувах се.

Никой от тях не се усмихна. Сири хвърли бърз поглед към ковчега и направи гримаса.

Началникът застана пред нас и се изкашля високомерно.

— Госпожо Фелдберг, трябва да Ви помолим да дойдете с нас в управлението.

Настана абсолютна тишина.

Да дойдете с нас в управлението?

— Госпожо Фелдберг? — повтори тя. Не Мария?

— Най-добре е да дойдете с нас. — Пауза. — Доброволно.

— Зашо? — попита тя остро.

— Трябва да Ви зададем няколко въпроса — отговори Сири.

— За какво?

— Със сигурност знаете — каза Сири.

— Става въпрос за убийството на Даниел Люке — обади се Айлерт Дален.