Том Егеланд
Маската на Дявола (38)

1963
Септември

Врагът ви, дяволът, като ревящ лъв обикаля наоколо, търсейки кого да погълне.

Първото писмо на Петър

Неделя, петнадесети септември. Денят беше ясен и студен. Църквата беше необичайно пълна по време на проповедта, а капелан Понтиус Фелдберг не знаеше, че му остава малко повече от час живот.

Епископът вече беше на място, облечен в одеждите си. Свещеник Коре Борг беше видимо горд от посещението. Самият директор на банката и неговото семейство, които ходеха на църква единствено на Коледа, бяха дошли. След молитвите, преклонението и проповядването на Божиите думи епископът покани всички вярващи на масата.

— Специална покана — каза той — за това важно събитие отправям към капелана на паството, моя скъп колега Понтиус Фелдберг.

Понтиус, който седеше на един стол до кръщелния купел, кимна чинно. Усещаше погледите на енориашите. Сесилие, която асистираше на епископа по време на евхаристията, му се усмихна нежно.

Епископът каза:

— Написано е: И когато ядяха, Исус взе хляб, благослови, и го разчупи и като го даваше на учениците, рече: Вземете яжте; това е Моето тяло. Взе и чашата, и като благодари, даде им, и рече: Пийте от нея всички! Защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за прощаване на греховете.

След това епископът разчупи хляба.

— Чашата, която е благословена и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? — каза той тържествено. — Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Защото ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участваме.

Думи, помисли си Понтиус обезсърчено, просто думи, празни думи.

Енориашите започнаха да възхваляват:

— Достоен, достоен е Божият агнец. Достоен, достоен е Божият агнец. Спасителят. Слава алилуя на Божия агнец.

В бавна колона гостите на евхаристията се отправиха към олтара, където се събраха и коленичиха:

Хлябът, който разчупваме, ни дава част от Божието тяло. Виното, което пием, ни дава част от Божията кръв. Ти, Божие агне, agnus Dei.

Всеки един прие тялото и кръвта на Исус. Когато се изправиха и се върнаха обратно на местата си, епископът кимна на Понтиус. Той се изправи, отиде до олтара и коленичи. Погледна Сесилие, която нагласи хляб и чаша с вино върху сребърен поднос, който придържаше за епископа.

Господи Боже, Ти, който си ни дал живота даром: Благодаря, че ни приветстваш в кръщението и ни направляваш в евхаристията. Води ни и ни помагай да приемем даровете ти.

Понтиус срещна топлия поглед на епископа.

— Господ да бъде с теб — прошепна епископът, когато протегна хляба към него.

Понтиус отвори уста.

— Това е тялото на Исус — каза епископът. — Дух Свети, благодаря ти, че не сме сами. Помогни ни да се гледаме едни други с любов.

Понтиус вкуси сухия хляб. Сдъвка го и преглътна.

— Амин! — прошепна той.

Епископът взе чашата и я подаде напред. Металът срещна устните на Понтиус.

— Това е кръвта на Исус! — каза епископът. — Мили Боже, ти взимаш нашите ръце в твоите. Поведи ни по праведния път.

Понтиус преглътна:

— Амин! — прошепна той отново.

Епископът рече:

— Разпнатият на кръст и възкръснал Исус Христос ни даде своето свещено тяло и кръв. С това той изкупи всички наши грехове. Той ни направлява и ни помага да запазим истинската вяра во веки веков.

— Амин.

Епископът каза:

— Благодарим ти, Господи Боже, за твоите благословени дарове. Молим те с тези дарове да запазиш вярата ни в Теб, да ни обединиш в Твоята любов и да затвърдиш в нас надеждата за вечен живот, за Твоя Син, Исус Христос.

Понтиус се изправи, кимна на епископа и се върна бавно към мястото си. Седна и огледа църквата, лицата, наведените глави. Високо там горе, до органа, той видя тила на Лорънс. Погледите им се засякоха за бързо в отражението от органа.

Понтиус затвори очи, не се чувстваше добре, беше на предела на силите си напоследък. Замаян. Безсилен. Гадеше му се. Мислеше си, че е от многото работа. Трябва да забавя темпото, мислеше си той — да помисля повече за Сесилие и Симон.

Сесилие, моето ангелче.

* * *

Службата беше към края си, когато Господ се яви на Понтиус в най-красиви цветове, които изпълниха църквата. Всичко проблясваше и светеше и Понтиус чувстваше, че сякаш се рее из дъга. Най-накрая, помисли си той, най-накрая Господ ми се яви и ми дари спокойствие. Чу деветия удар на камбаните. Благодаря на Исус Христос, нашия Господ. Понтиус протегна ръце и прие Богоявлението. Миряните си седяха. Лорънс свиреше постлюдията. И тогава той го зърна най-отзад в църквата. Не Господ. А злото. Самия Сатана? Декарабия? Никакъв образ, но някакво очертание, по-скоро сянка; големия дракон, старата змия, него, който се нарича дявола. Тук. В църквата. Пази ни от хитрините на дявола, научи ни да вярваме в Исус Христос и бъди блажен. Амин. Понтиус стисна очи. Силно. Когато ги отвори отново, църквата беше все още изпълнена с Божието небесно сияние. Не разбираше. И Господ, и дяволът ли бяха тук? Едновременно? Без борба? Не, не разбираше нищо. Великият хорал звучеше от тръбите на органа. Когато погледна нагоре, зърна в същото онова отражение Лилит. Лилит? Направлявай ни из тайнството на думите, за да имаме воля и мощ да противостоим на злите сили. Понтиус се изправи, но остана на едно място, докато възвърна равновесието си. Службата беше приключила. И последните три удара на камбаните заглъхваха. Хората започнаха да напускат църквата. Епископът и. свещеник Борг го викнаха при тях, усмихваха се, искаха той да излезе заедно с тях на двора. Понтиус поклати глава и посочи към сянката на злото, която се процеждаше към вратата на кулата. Залитайки, той си проправи път надолу към пътеката.

— Извинете, трябва да мина, извинете, пуснете ме да мина напред! — прелетя покрай един от служителите, който беше най-отзад в църквата и тръгна към стаята под кулата.

На вратата се сблъска с Оскар Скар, клисарят.

— Видяхте ли го? — попита Понтиус.

— Кого?

— Тук ли е той?

— Единствено аз.

Той се провря покрай клисаря. В празната стая се усещаше неприятна миризма на сяра и изгнило месо.

… но спаси ни от злото…

— Не я ли усещаш? — провикна се той след клисаря.

— Какво да усещам?

— Миризмата на дявола.

Той затвори вратата, за да не може никой отвън да усети смрадта. Ключът беше на една връзка в джоба му под расото. Извади я. Издрънча. С треперещи ръце той заключи вратата. Трябваше да задържи злото вътре.

— Декарабия? — извика той.

Къде отиде?

Пристъпи бавно по дървения под и отвори вратата към часовниковата кула.

— Ела! — провикна се някой с дълбок и гърлен глас някъде отгоре — не беше глас от този свят. Но беше глас, който той познаваше.

Идвам, отговори Понтиус Фелдберг и пое по тесните стълби към смъртта.