Том Егеланд
Маската на Дявола (12)

7
Братята

I

Жилището на свещеника беше малко по-нагоре по склона с просторна гледка над селото, долината, и боядисаната в червено нова църква. Зад къщата беше голямата гора, обгърната от сиво-синя мъгла. По здрач канарите се превръщаха в остри силуети, върху които играеха различни цветове.

Нещо се променяше в Ювдал, когато мракът паднеше. Усещането беше сякаш тъмнината привлича нещо. Извиква нещо. Не знам какво точно. Дневната светлина държеше зловещото на разстояние. Сякаш призраци и духове се покоряваха на светлината, но изпълзяваха, щом тъмнината бавно настъпеше.

Или поне така изглеждаше в съзнанието ми.

Тръгнах пеша нагоре от хотела. Разходката ми отне не повече от 15 минути. Пред жилището на свещеника имаше горящи фенери и свещи. Пламъците хвърляха омайваща светлина над двора.

Свещеник Симон Фелдберг отвори вратата и ме покани вътре в студената къща. Потърсих с поглед съпругата му и очарователните му деца. Но никой не дойде. Никаква жена с пищен бюст и вдигната с фиби, лак за коса и нежни заклинания коса. Никакви деца. Симон вероятно разбра учудването ми.

— Живея сам — каза той и се усмихна извинително. Изглеждаше, че търси думите, с които да ми обясни защо. — Просто така се случи.

Чу се изскърцването на гума, скрибуцаща по дърво. Вътре в стаята мъж се придвижваше с инвалидна количка.

— Така че вместо това той покани мен.

Седеше наклонен в инвалидния стол, сякаш всеки момент рискуваше да се свлече от него. Дрехите му бяха малко големи. Трябва да е бил привлекателен и снажен мъж навремето. Красивите черти все още си личаха. Ясен поглед, здрава челюст, средно дълга коса. Но всичко в него беше изкривено и отпуснато.

Вдигна ръката си толкова високо, колкото можеше. Здрависването му беше учудващо здраво.

— Петер И. Фелдберг. Брат на Симон. Мъж на Мария.

— Прекрасно — казах развълнувано. Никой не ми беше казвал, че мъжът на Мария е в инвалидна количка. — Вече съм се срещал със съпругата Ви.

— Не пропусна да ми го разкаже.

Трябваше да се опитам да прикрия самодоволната си усмивка.

— Петер И.? — повторих аз. — От какво е съкратено И-то?

— Понтиус. Петер Понтиус Фелдберг. Кръстен съм на баща ми.

— Симон и Петер — изсмя се Симон. — Сигурно майка и татко доста са мислили как да ни нарекат.

— Много хора в селото имат библейски имена — отбелязах.

— О, в нашите среди не е толкова необичайно. Нека отидем в хола.

Симон направи опит да помогне на брат си, но той сам завъртя колелата напред, видимо раздразнен. Симон бързо отдръпна ръцете си настрани.

На холната масичка имаше три чаши и бутилка шери.

— Бих искал да кажа: Добре дошъл в Ювдал и в моя дом. Естествено, щеше да е по-добре да се срещнем при по-приятни обстоятелства.

Симон сипа шери в трите чаши и се чукнахме за наздраве.

— Чел съм книгите ти — каза Петер. — Преживял си много интересни неща.

Думите останаха, висящи, помежду ни.

— Миналото има навика да бъде интересно — отговорих.

— Вярно. А за Даниел то стана и причина за смъртта му.

— Е, не знаем дали има някаква връзка — отвърна Симон.

— Колко добре познаваше Даниел? — попитах Петер.

— Доста бегло. Мария го познаваше по-добре, тъй като той беше касиер в Съюза на историците. А и понякога играеше шах със сина ни Якоб. Той все още има огромно желание да се запознае с теб. Мария и аз се чудехме дали имаш желание да дойдеш на кафе утре вечер?

— С най-голямо удоволствие. Благодаря за поканата — казах, доволен от възможността да прекарам един или два часа в компанията на Мария. — Какво можеш да ми разкажеш за Даниел?

— Пълен женкар, ако питаш мен — каза Петер. — Хубавец. Журналист във вестника на баща си. Но не много популярен. Използваше неособено добри методи от време на време.

— Това не е достатъчен мотив някой да го убие — отбеляза Симон. — Но, да. Момчето знаеше как да манипулира, изнудва и урежда.

— Но какво може да му е спечелило убийството? — попитах.

— Мисля, че Даниел се е натъкнал на информация от едно или друго естество — каза Симон. — Нещо, което някой е имал основание да прикрие.

— Нещо за или от 1963 г. ли? — попитах.

— По-скоро нещо от нашето собствено време — каза Петер. — Написа няколко доста критични статии за планираното построяване на хижа горе в Тролосен. Хората от компанията, която стои зад проекта, са способни да извършат какво ли не.

— Споделял ли си го на полицията?

— Разбира се.

— Или може да става въпрос за дяволската маска — рече Симон.

— Да — казах аз — какво има в тази маска…

Неочакваният и внезапен смях на Симон Фелдберг ме прекъсна.

— Да, тази маска, тази маска — възкликна той.

Имаше някакво скрито послание в този смях.

— Извинявай — каза той, все още смеейки се, Потрепери и издаде възмутен звук. — Знаеш, може би, че маската е изчезнала заедно с баща ни? При всеки случай в годината, когато тон умря.

— Мария ми разказа.

— Никой не знае какво се е случило с нея — каза Петер.

— Просто изчезна?

— Никой не е попадал на нея оттогава.

— Знаете ли къде последно е видяна?

— Баща ни твърдеше, че я е видял в старата църква една вечер, няколко седмици преди да умре — каза Симон.

— В старата дървена църква?

— Но не искам да се доверявам прекалено много на последните му наблюдения — каза той, оставяйки изречението да заглъхне.

— Беше си изгубил ума — добави Петер хладно.

— Лесно е да се каже — възрази Симон. — Той си имаше своите проблеми.

Петер се опита да се изправи в стола си. Упорито. Яростта заради злополуката, което го беше парализирала, личеше във всяко негово движение.

— Да помогна ли? — попита Симон.

— Не!

— Тоест последният път, когато баща ви е видял маската, е било в старата църква, а не в криптата? — попитах аз.

— Имам копие на писмо, което татко е изпратил на епископа — каза Симон.

— Халюцинирал е — каза Петер.

— Твърдял е, че има видения. Сатаната демон или дяволската маска? Не е много ясно какво е имал предвид.

— Тук ли е писмото? — попитах. — Мога ли да го прочета?

Симон се надигна тежко, без желание и отиде някъде. Беше, сякаш цялата къща се тресеше под тежестта на стъпките му. Когато се върна, ми връчи писмото без какъвто и да било коментар.

Знам, че моите думи, без съмнение, звучат като заблудено мърморене на луд човек, но Ви уверявам: със собствените си очи видях един от демоните на Сатаната под тавана на старата църква; а може и да е бил самият Сатана. Проблясъкът беше изключително кратък, но съм сигурен в думите си. Или из въздуха се реела проклетата дяволска маска на Конрад Кремер.

Не знаех какво точно да кажа. Петер имаше право, че капелан Понтиус Фелдберг си беше изгубил ума.

Психозата се дефинира като загуба на връзката с реалността. Виждаш неща. Чуваш неща. Възприемаш неща. Неша, които не съществуват. Но всичко, взето заедно, е съществувало в съзнанието на Понтиус Фелдберг. За него всичко е било достатъчно реално.

— Предаваше се по наследство — каза Симон. — От свещеник на свещеник.

Първо помислих, че говори за лудостта. След това разбрах. Ставаше дума за дяволската маска.

Симон сключи ръце.

— Първоначално маската се пазела в старата дървена църква. Била поставена в ковчег на малко дете под олтара. В ковчега на дъщерята на свещеника, Лея, която починала още в люлката.

— Зловещо — отбеляза Петер.

— Сложили са маската в ковчега при мъртвата дъщеря на свещеника? — извиках.

— Толкова сбъркано — каза Симон. — Смесване на религиозен фанатизъм и окултни суеверия. Идеята била, че силата, която се съдържала в маската, ще бъде държана и възпирана в ковчега на новопокръстеното дете под олтара на Господ. Мъртвото бебе е благословено дете. То е щяло да укроти силата на маската, мислели те. Не питай…, накарали най-добрите дърводелци от селото да направят напълно нов олтар. Конструирали примитивна заключалка с код, без който било невъзможно отварянето й — свещено число. Да, ако някой опитал да отвори малката вратичка на олтара със сила, то целият щял да се срути.

— Свещено число?

— Колко свещено е било, не знам. Но така гледали на него тези, които съставиш кода през XVIII в. Викариите доверявали кода на своите наследници заедно с това, което знаели за маската.

— Значи ти знаеш кода?

— Разбира се. Три числа. Смехотворно лесни са.

— И те са?

Засмя се от сърце.

— Знаеш ли, заклел съм се с ръка на Светата библия, че никога няма да издам кода на другиго, освен на моя наследник. Но на теб така или иначе не ти трябва. Преди три седмици бях горе при старата църква и проверих под олтара. Просто за да знам, че съм го направил. Имам навика да го проверявам всяка година. Маската не беше там. И не е била там от над 120 години. Когато новата църква била построена в края на XIX век, преместили маската от ковчега на детето под олтара в отделно ковчеже в криптата под новата църква. Там тя била поставена при стотиците сатанински монети на Кремер. Сякаш искали да затворят всичко дяволско вътре. И там била, докато не изчезнала през 1963 година.

— Видях някои от тези монети в музея — казах.

— Сами по себе си безполезни амулети от мед. Кремер ги използвал, за да привлича последователи. Да гради лоялност. Народът мислел, че подобна монета можела да ги защити.

— От тъмни сили?

— Доста парадоксално, нали? Монета със сатанински и окултни символи.

Вината обръщам внимание на недоизреченото, прикритото, премълчаното. Когато братята Симон и Петер ме погледнаха, усетих нещо, стаено в празните им погледи. Каква тайна пазеха? Беше очевидно, че нещо ги тормозеше. Но какво? Бяха ми се доверили да прочета писмото на баща им, така че вероятно криеха нещо различно от неговата лудост. Не исках да ги притискам. Всички си имаме лични тайни.

II

Симон беше приготвил вкусна вечеря — свински пържоли с кисело зеле, кафяв сос и картофи. Докато ядяхме, ми разказаха за родителите си — за баща си, загинал, падайки от камбанарията, и за майка си, която прекарала остатъка от живота си като вдовица, изпитваща тиха скръб и чувство за загуба.

След вечеря свещеникът ни изведе във вградена, остъклена веранда зад къщата. От там се откриваше гледка към гората, склоновете и тъмните планински зъбери.

Гледката през замъгления прозорец беше сякаш гледка назад към миналото. Сякаш виждах пейзажа през налудничавия поглед на Конрад Кремер. Почти можех да си представя демоните на Сатаната там, навън, заедно с малки тролове и духове. Един и същ произход ли имаха тези страховити привидения? Горските гноми също ли са демони от дебрите на ада? Лилит нимфа ли е била, Пазузу ли йотун^[1] е бил, а Велзевул — горски дух?

Симон свари кафе и отвори бутилка портвайн. Жълтеникаво-кафяво.

— На какво се основаваше всъщност религията на Конрад Кремер? — попитах.

— Днес религиозната насоченост и идеи на Кремер бихме нарекли Нова епоха — каза Симон, докато ми подаваше портвайна. — Да го наричаме сатанист, както някои правят, е грубо опростяване. Ако човек отдели време да прочете текстовете му, а аз съм правил няколко опита, ще разбере, че неговата вяра е форма на мистицизъм във Вселена от светлина и тъмнина, добро и зло. Той е вярвал в ангелите и демоните като представители на противоположните сили в тази вселена. Почитал е редица богове, измежду които християнският е бил един от многото.

— Форма на гностицизъм? — отбелязах аз и отпих от кафето, силно и хубаво.

— Именно! Като гностик, той е вярвал, че всички ние след смъртта търсим пътя назад към общото минало, че отново ставаме част от божественото. И е вярвал, че ние, хората, можем да комуникираме с тези мъртви божествени същества с помощта на окултни помощни средства. Дяволската маска била инструмент, който давал възможността да надникнем в нашия неземен изначален произход.

Вдигнахме чашите с портвайна в тиха наздравица.

Разговорът премина към черните книги и гримоари на селото. Към горкия епископ Киприян Картагенски, който живял през трети век и който съвсем незаслужено бил обявен за еретик, магьосник и какво ли не друго. Много векове черните книги се наричали киприанос. Симон разказа, че семейство Фелдберг — с всичките си свещеници — е притежавало оригинална черна книга от 1786 година. Дядо им, свещеник Коре Борг, я бил изгорил веднага след войната.

— Изгорил е антикварно съкровище? — попитах ужасен.

Петер се изсмя отривисто:

— Дядо е строг и религиозен благородник. Той презираше всичко, за което черната книга се застъпваше. Смяташе, че черните книги принадлежат на дявола и не искаше да има еретически текстове в дома си. За него това беше сатанинска книга и само това да я притежава в къщата си, беше нечестивост.

— Въпреки това е било прекалено драстично да изгори антикварна рядкост на стотици години като тази.

— Религиозен фанатизъм — каза Петер и отпи от кафето си.

— За дядо ни това беше нещо дяволско — каза Симон.

— Възможно ли е черната книга да е съдържала нещо, което да хвърли светлина над убийството на Даниел Люке?

— Книга от края на XVIII век? — попита Петер неразбиращо.

— Да? Възможно ли е например да е споменавала нещо за Конрад Кремер?

— Като например списък на всички жени, забременели от него тук в Ювдал и на децата, чиито баща е бил той? — Петер се засмя. — В такъв случай имаме много заподозрени.

— Какво знаете за книгата?

— Била е написана на ръка на пергамент от анонимен автор от Ювдал — и се състояла от типичните за черните книги съвети — каза Симон.

— Народни магии — продължи Петер.

— Откриване на откраднатото — каза Симон. — За призоваване на богове, дяволи и мъртви. За спечелване на игра на зарове. Магия да се направиш неуязвим в битка. Да накараш всички в къщата да танцуват. Да накараш жена да се влюби в теб.

— Да не говорим и да спи с теб — извика Петер и се изсмя сам над фриволното си изказване.

Симон се изкашля и отпи от портвайна.

— Смята се, че е невъзможно да се отървеш от черна книга — казах. — Собственикът винаги си я връща.

— В това трябва да сте сигурни! — каза Симон. — Независимо дали човек ги изгори, изхвърли, запрати в морето или разкъса на парчета — те винаги се връщат.

— Малко като сметки и данъци — пошегувах се. — И досадни бивши.

— За да се отърве от черна книга — каза Симон, — собственикът трябва да я продаде за по-малко, отколкото той самият е платил. Или да я остави в църква. По тази причина и толкова много черни книги са откривани скрити в стари норвежки църкви.

— Дядо беше толкова суеверен, колкото и всички останали тук в Ювдал — каза Петер. — Затова и я изгори.

— Може би се е върнала — казах с усмивка.

Симон се засмя.

— Да, може би — каза Петер.

Отново отпихме от портвайна.

Обърнах се към Симон.

— Все още ми е любопитна твоята гледна точка за демоните и тяхното място във вярата.

Симон вдигна чашата си с кафе и отпи, преди да отговори.

— Библията е пълна с тях! В първото си писмо до Тимотей, Павел пише за духове, които практикуват езическо, демонично учение. Собственият брат на Иисус описва знанията си за демоните. Откриваме ги и при апостол Йоан, разбира се. Да, самият Иисус е прогонвал много зли духове. Матей. Марко. Лука. Всички са писали за демоните.

— Но е възможно злите духове в Библията да са били чисто и просто вследствие на болест или лудост. Хората, написали Библията, не са били лекари. Възможно с за тях един епилептичен припадък да е изглеждал като обладаване от демон.

— Разбира се. Но демоните можели също да се преобразяват в ангели.

— Ангелите са духове. В такъв случай и демоните ли са такива?

— Духове, да. Зли духове. Но когато искат, те могат да се преобразят във всичко. В отблъскващо грозни същества. В птици и животни. Но и в хора. Един демон може да се превърне в човек точно като теб и мен.

Петер оголи зъби театрално.

От ниска лавица с книги на стената зад нас Симон извади книга. Точно копие на Dogme et Rituel de la Haute Magie — Учение и ритуал на висшата магия.

— Бафомет е сред най-познатите демони — каза той и разлисти книгата.

— Ето така той е бил изобразяван от окултиста и магьосник Елифас Леви през 1854 година — продължи той. — Мъж и жена. Човек и животно. Демон и ангел. Ден и нощ. Рая и ада. Всичко в едно.

— И ти мислиш, че подобен дух, демон, е изхвърлил баща ти от камбанарията? — попитах.

Симон започна да се смее, сякаш разговорът беше неописуемо забавен. Имаше нещо зловещо в смеха му, сякаш някъде вътре в добрия свещеник имаше и друг Симон Фелдберг, който беше завързан, затворен, държан от злите сили, в които той вярваше.

— Смятам, че е скочил — каза Петер.

— Защо мислиш така? — попитах.

— Прочете това, което е написал. Не е бил съвсем здрав.

— Не мисля, че е скочил — отвърна Симон. — Имаше мен. А ти беше на път, Петер.

Петер искаше да каже нещо. Но се възпря. Изненадващо очите му се напълниха със сълзи. Симон се наведе към него и го потупа утешително по рамото. Петер премита няколко пъти. Но не успя да прогони сълзите, които се стичаха тихо по бузите му.

III

Вечерта беше хладна и мрачна, а вятърът щипеше бузите ми, докато си взимах довиждане със Симон и Петер. От другата страна на долината конструкциите на бараките се клатеха напред назад като гирлянди. Планините се извисяваха като огромни стени, които засенчваха звездното небе.

Потръпнах от студ, обвих якето по-плътно около себе си и се запътих надолу към хотела.

Зад най-близките покриви на къщите можех да видя върха на осветената нова църква. А долу в селото белите и червени светлини от автомобилите бавно се изкачваха и слизаха по „Стургата“.

Поне четири от народните приказки на Асбьорнсен и Му произлизаха от Ювдал. Петер Кристен Асбьорнсен е бил за първи път тук през 1842 година, записвайки приказки, разказващи за дивата, страховите природа.

Суеверни са ювдалците. Пейзажът влияеше на настроението тук. Толкова диво, толкова пусто. Скрит в сенките и заплашителната тъмнина, човек можеше да си представи почти всичко. Таласъми в обора и в краварника. Изгладнели тролове в дълбоката гора. Причудливи феи около блатата. Лукави водни духове, скрити в горските езерца. Извисяващи се над хълмове и планини великани.

Ювдалци вече не се страхуваха от тролове и вълшебни създания. Но суеверията все още съществуваха. Страхът от всичко, което не можели да проумеем, важеше в пълна сила. Страхът от сили, над които нямаме власт. От всичко, което ни заплашва. От злото.

Всички знаем, че то съществува там някъде.

IV

Зададе се кола нагоре по опустелия път от селото към жилището на свещеника. Предните фарове пронизваха тъмнината като остри копия.

Колата спря на 10–15 метра от мен. Аз също спрях рязко. Защо не продължи? Просто си стоеше там, бучаща на празен ход. Пътят беше повече от широк. Заради насрещната светлина беше невъзможно да видя кой седи зад волана. Когато забелязах, че и страничният прозорец се смъква, се отклоних забързано и неспокойно от пътя.

— Ехо! — изчурулика един глас. Мария.

Разбира се. Мария Крагх Фелдберг беше тръгнала да прибира мъжа си.

— Петер не ти ли предложи да те откараме? — попита тя с усмивка. — Типично за него. Извини го! Искаш ли да седнеш?

— Благодаря, но бих искал да се разходя.

— Вие, момчета, сте си прекарали хубаво, така ли да разбирам?

— Много хубаво.

— Радвам се, че утре ще ни посетиш. Якоб и Сара имат огромно желание да се запознаят с теб. Децата ни мислят, че е страхотно, че си в Ювдал. Да, аз също! Взимайки предвид всичко, което си преживял. Аз…

Отново това колебание. Сякаш започваше нещо, което не можеше да довърши.

— Трябва да вървя — каза тя с въздишка, сякаш това беше последното, което искаше да направи. — Знаеш…

Петер ме чака.

Тембърът й беше такъв, сякаш току-що се бяхме любили диво и страстно на задната седалка и имаше желание за нов рунд веднага, щом бъдех готов.

— Благодаря за поканата — казах.

— Тогава ще се видим утре. Нямам търпение.

Изпроводих колата с поглед.

— Аз също — прошепнах в тъмнината.

V

Вероятно всички си представяме почти едно и също, когато чуем думата бар: дълъг плот, високи столове, купички с фъстъци, красиви, елегантни мъже, очарователни жени в прозрачни чорапогащници, виртуозен барман, който смесва Секс на плажа в проблясващия шейкър за коктейли. Барът обаче в края на рецепцията на хотел „Ювдал“, дори и не се доближаваше до представата за облято в неонова светлина място за срещи на странична уличка в Копакабана. Без проблясващи прожектори, без оглушителна дискомузика, без съблазнителния аромат на Calvin Klein’s Beauty и тестостерон.

Когато влязох двама от студентите ми бяха там. Линг да и едно момче, чието име никога не успях да запомня. Вегард? Вемунд? Викнаха ме при тях. Рецепционистката попита дали искам да поръчам нещо. Помолих за една бира. Попитаха ме къде съм бил, а аз им разказах за посещението ми при свещеника. След това разговорът ни беше прекъснат. Рецепционистката дойде с бира в кутия. Взех я и отпих. Линда вдигна наздравица. Все още отчаяно се опитвах да си спомня името на момчето. Вебьорн? Гаджета ли бяха? Когато изпихме всичко, излязох пред хотела, за да си проясня главата преди лягане. Линда и момчето ме последваха. Ветле? А може би просто исках да видя дали има някой отвън, който ме чака. Имам доста развинтена фантазия. Доста повече от необходимото. Понякога влагам прекалено много в дреболиите. Навсякъде има изобилие от хора в черни суитчъри. Това не означава, че всички те ме преследват. Понякога просто посоките ни съвпадат.

Момчето запали цигара. Видар? Разменихме няколко думи за работата горе при дървената църква. Общо взето никой от нас не знаеше за какво да говори. Разговорът започваше да звучи като студен мотор, който не иска да запали. Момчето изгаси цигарата и отново влезе вътре с Линда. Виктор? Докато седях там и се взирах в пустата улица, звъннах на Ребека. Не отговори. Представих си мобилния й, вибриращ на без звук на нощното шкафче, някъде между чашата й с вода и преполовения роман, отбелязан със зелен разделител.