Том Егеланд
Маската на Дявола (30)

20
Изповедта

I

Да изгубиш дете. Най-голямата мъка.

Нямам деца. И въпреки това мога да си представя безкрайното отчаяние.

Когато трагедия обхване едно семейство, тя го изяжда отвътре. Видях го в лицето на Мариане Люке, майката на Даниел. Посивяло. Безжизнено от многото лекарства. Общопрактикуващ лекар, посттравматична развалина.

— В болничен съм — беше първото, което тя ми каза.

— Аз също — каза редактор Курт Люке. — Но не мога да понеса да прекарвам дните си вкъщи. Просто не мога.

Живееха доста далеч от центъра на Ювдал, така че ми се наложи да отида с колата. Наричам я Бола. Ситроен 2CV, обикновена тенекия с весели фарове и изгнил таван. Сега беше паркирана зад ландровъра на семейство Люке и голфа на Даниел.

По състоянието на дома им личеше, че Мариане Люке беше изпълнила дните си с чистене. Чистене, чистене, чистене. Преместване на стеаринови свещи. От холната масичка към перваза на прозореца. Обратно към холната масичка. Или най-добре над камината. Не, холната масичка беше най-добре.

Черни секунди… минути… часове… дни.

Мазето беше превърнато в дом за Даниел. Показаха ми го. Стая с кухненски бокс, тясна баня. Тоалетните му принадлежности и четката му за зъби бяха все още на мивката. Беше простичко обзаведена. Кожен диван, стъклена маса, огромен телевизор и модерна озвучителна система с четири големи колони, една в центъра, по една отляво и отдясно и буфер. Двойното легло заемаше по-голямата част от спалнята.

— Имаше ли приятелка? — попитах внимателно.

— Не и постоянна — отговори майка му двусмислено.

— Даниел не можеше да бъде само с една — каза баща му. — Привличаше жените това момче.

— Всъщност смятам, че беше влюбен — каза майка му.

— Влюбен? — възкликна баща му учудено. Сякаш досега не бяха разговаряли за това помежду си.

— В последно време… Не беше себе си. Навътре и навън по всяко време на денонощието. Не че го следях. Не и по този начин. Но се чуваше, когато отваря вратата или запалва колата, нали така?

— Случвало се е да чуваме гласове на жени — каза бащата. — Но… той беше на 25. Момчето има право на личен живот… Имаше.

Не знаеха нищо. Не и за Мария Крагх Фелдберг. Защото може би щяха да кажат нещо? Нея ли бяха чували? Възможно ли е да е била толкова недискретна и да е ходила с Даниел в дома му?

Качихме се горе в дневната, където бяха сервирали кафе и вафли.

— Познавате ли Лорънс Голдуотър? — попитах.

— Даниел го посети в САЩ преди няколко седмици — каза Курт Люке.

Намазах си домашен ягодов конфитюр върху гофретата и се замислих: Възможно ли е някоя жена да е забременяла от Лорънс Голдуотър през 1963 г.? Възможно ли е Лорънс — или това дете — да е убил Даниел Люке, за да скрие истината?

— Разказа ли ви нещо от пътуването? Нещо, което Гол— дуотър е казал?

И двамата поклатиха глава.

— Голдуотър не е разкрил нищо интересно? — попитах.

— Не и доколкото знам — каза Курт Люке. — Споменах на полицията. Имат записките на Даниел. Предполагам, че има нещо в тях.

Записките на Даниел? Не ги бях виждал. Още нещо, за което да се обърна към началника. Бяха ми дали черновата на книгата му, но не и записките му. Отхапах малко от гофретата и преглътнах с кафе.

— Беше доста уплашен напоследък — каза Мариане Люке.

— Уплашен? От какво или кого?

— Знаеш. От всичко станало.

Кимнах. Но въобще не бях наясно за какво говори. Какво е станало?

— Винаги беше толкова притеснителен. Още от малко момче. Страх от тъмното. Страх от всичко, което се криеше там в мрака. В гората. В мазето. На тавана. Призраци. Тролове. Водни духове. Всички ние надрастваме подобни неща. Но Даниел — как да кажа? Остана все така неспокоен и изпълнен с тревога.

— Някой му изпращаше сатанински монети по пощата — каза Курт Люке.

— Знаете ли кой?

— Не. Бяха изпращани анонимно, разбира се. Предадохме ги на полицията. Провериха ги. Но не излезе нищо от тях.

— Всичко това му дойде в повече, работата по книгата и ровенето в миналото — каза Мариане Люке. — Казваше, че вижда неща. Всичко, от Кремер до призраци и демони.

Курт Люке поклати тъжно глава.

— Чиста фантазия, разбира се — продължи Мариане Люке. — Самият той го осъзнаваше, някъде дълбоко в себе си. Беше обсебен от всичко, свързано с окултизма, демоните и мистиката. Докато… — Тя млъкна. Не знаеше как да се изрази.

Останах още час при тях. Говорихме за Даниел, за миналото, за селото. Но не научих нищо съществено. Осъзнавах как мъката им — катраненочерна и потискаща — се пренасяше и върху мен. Да кажем, че изпитах облекчение, когато им благодарих за поканата и ги оставих в обятията на отчаянието.

II

— Защо не ми казахте за записките на Даниел Люке?

Изпълнен с възмущение, чувство на справедливост и гняв, седях пред вратата на началник Айлерт Дален. Надявах се да изглеждам внушително, всяващ страх, но за него вероятно бях просто един упорит нахалник.

— Защо? — повторих аз с ударение, за да подчертая колко нетърпелив бях. Когато се изнервя, гласът ми имаше навика да става писклив. Пречеше на авторитета ми.

Началникът ме погледна с едновременно предаващ се и изтощен поглед. Дъждът трополеше по прозореца зад него.

— Записките на Даниел? — повтори той.

— Защо не съм получил достъп до тях?

— Каква работа имаш ти с тях?

Чувствах се като досадна муха, кацнала върху една от позлатените звезди върху пагона на униформата му.

— Искам да ги прочета.

— Кой ти каза за записките?

— Идвам директно от родителите му.

— Но, за Бога…

— Казаха ми, че е съставил някакви записки.

— Белтьо! Мислех, че сме се разбрали да не притесняваш никого, свързан с убийството?

— Те ме поканиха.

— Не трябва да се месиш в разследването!

— Не го и правя.

— Колко пъти трябва да повтарям?

— Опитвам се да си върша работата. И те ме поканиха.

— Работата ти, професоре, е да откриеш какво е станало в миналото. Миналото!

— Всъщност сме от един отбор, не го забравяй… Записките? — напомних му аз.

— Имат ли връзка?

— Няма как да знам, преди да ги прочета.

— Не съдържат нищо съществено.

— Къде са?

— В нулевата папка^[1].

Разбира се. Трябваше да се сетя.

— Къде да я открия…

Вратата на съседния офис се отвори.

ІІІ

Мария Крагх Фелдберг излезе от залата за разпит, пребледняла и разрошена, красива, както винаги.

— Мария! — извиках.

— Бьорн — прошепна тя, когато ме видя.

— Приключи ли с показанията?

Тя кимна.

— Нуждаеш ли се от превоз до вкъщи?

Тя продължи да кима.

Изоставих идеята за записките и я прегърнах, докато притичвахме до колата ми под дъжда. За щастие, в това време нямаше никакви журналисти около управлението.

— Мина ли добре? — попитах.

Бях извор от глупави въпроси. Разбира се, че не беше минало добре. Отворих й вратата, заобиколих колата и седнах зад кормилото.

— Наричам я Бола — казах, за да запълня тишината.

— Нея?

— Колата.

— О, много хубаво.

Да запалиш Бола звучеше малко като кухненски миксер. Завих по пътя. Чистачките се движеха трескаво от една на друга страна.

— Ти? — каза тя.

— Да?

— Може ли да поговорим?

— Разбира се.

— Просто карай.

— Към вас?

— Не. Все още не. Просто карай. Нанякъде.

— Добре.

— Ще е хубаво да поговоря с някого. Преди да се прибера.

Последното го изрече толкова тихо, че едва го чух.

Завих през дъждовна завеса надясно по главната улица. Осветените витрини на магазините проблясваха покрай нас. Мария не каза нищо.

— И… вярно ли е? — попитах.

— Вярно?

— Ти и Даниел?

Надявах се да чуя категорично не. Но не стана така. Известно време седя притихнала. А след това въздъхна дълбоко и каза:

— Какво означава „вярно“ всъщност?

— Ами. Искрено?

— Е, да. Имахме един вид връзка. Но не беше както си го представяш.

Не знаех какво си представях, но снимките в съзнанието ми бяха изпълнени със срамни ситуации.

— Вид връзка?

— Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Понякога правим неща, които… — Тя не довърши изречението.

Карах по моста, а след това по пустия главен път към Сетесдал. Тъй като нямахме цел, си мислех да покарам още известно време, а след това да обърна. Валеше още по-силно.

— Правила съм много неща в живота си, за които сега съжалявам ужасно — каза тя.

Представих си колата отвисоко, високо отгоре. Лъч светлина през дъжда в огромната гора, под планините и обширните хълмове.

— Даниел… Какво да кажа? — прошепна тя.

Какво да кажеше? Известно време седеше така, без да промълви нищо. И тогава:

— Даниел е само едно от нещата, които ми се иска да не бях вършила.

Изчаках продължението. Но то не дойде.

— Знам, че беше глупаво от моя страна. Осъзнавам го.

— Връзката?

— Не беше връзка.

— Не?

— Казах вид връзка.

— Не разбирам какво значи това.

— Нито пък аз.

Дъждът трополеше по покрива.

— Хората си мислят, че защото Петер е в инвалидна количка, аз съм потърсила по-млад мъж.

И мен ме беше осенила тази мисъл.

— Но не — каза тя. — Не е така.

Отляво на нас се спускаше бързеят, разпенен и див, от Моршьо към Ювдал. Отдясно беше гората — мрачна стена. Покрай един скалист склон видяхме наклонен, сребристосив бор, който се беше надвесил над пътя. Дъждът се процеждаше през клоните.

— Някога вършил ли си нещо, за което да съжаляваш ужасно много? — попита ме тя.

Трябваше да помисля. Бях ли? Вероятно. Но не успявах да се сетя. Никаква идея. Въпреки това казах утешително:

— Да, разбира се. Всички сме вършили.

— Грешна стъпка. Глупост. Неразумно решение.

За какво говореше тя?

— Всички правим грешки — продължи тя. — Но те не ни определят. Разбираш ли какво искам да кажа, Бьорн? Нашите грешки не ни определят като хора!

Карахме още известно време в октомврийския мрак.

— Якоб ще ме намрази, ако разбере за мен и Даниел — каза тя.

Якоб. Не съпруга й. Не дъщеря й. А Якоб.

Помислих си: Ако? Разбира се, че ще се разбере за връзката. Не ставаше въпрос за ако, а за кога.

— Той е уязвим. Толкова чувствителен. Прекалено чувствителен. Не знам как ще го приеме.

Трябваше да помислиш преди това, помислих си аз. Но не го казах. Вместо това рекох:

— Вече не е дете.

— В някои отношения е. Толкова е незрял. Особено спрямо мен. Прекалено привързан. Загрижен. Вероятно има нещо общо с диагнозата му. Каквато и да е тя. Лекарите не успяват да разберат какъв е проблемът. Ако въобще има някакъв проблем. — Гласът й я предаде, но се овладя: — Просто знам, че съм всичко за него.

Замислих се за майка ми. Дълги години бяхме в лоши отношения. Едва на смъртния й одър открихме пътя обратно един към друг.

Мария погледна часовника си.

— Най-добре да се прибирам.

Намалих, свих в един склад за дървен материал и обърнах.

— Бях в дома на родителите на Даниел тази вечер — казах.

— Горките хора. Няма да мога да ги погледна в очите.

— Срещахте ли се там понякога? В дома на Даниел?

Поклати глава и се изчерви леко.

Ами къде са се виждали тогава? Не успях да я попитам. Но си го представих.

Ако Мария и Даниел никога не са се срещали в дома му — кого тогава са чували родителите му? С няколко ли е бил едновременно?

— Мога ли да направя нещо друго за теб тази вечер? — попитах, когато паркирах пред къщата й. Загасих двигателя. Скърцането на чистачките утихна.

Мария ме хвана за китката, прегърна ме нежно и поклати глава. Нещо неопределено проблясваше в погледа й.

— Благодаря — прошепна тя.

Не знаех за какво ми благодари — дали за превоза, съчувствието или защото, по моя си непохватен начин, бях насреща да й помогна. Преди да излезе от колата, тя се наведе към мен и ме целуна по бузата. — Целувките имат различни форми. Има целувки, които съвсем естествено не биват считани за романтични или еротични. По-скоро биват описвани като езотерични или херметични — и имам предвид религиозно-философското учение, а не това за рибните кюфтенца^[2]. Целувката на Мария не беше такава. Беше нежна и приятелска. Но ефектът беше еднакво парализиращ.

— Веднъж направих нещо ужасяващо — каза тя тихо.

Очаквах продължението.

— Искаш ли да ми кажеш?

Поклати глава и рязко отвори вратата.

Нещо ужасяващо?

Проследих я с поглед, докато притича под дъжда и отвори вратата на семейния съд.

IV

— Къде си?

— Вкъщи — отговори Ребека. Кратко. Сякаш съжаляваше, че беше вдигнала.

Бях се върнал в хотела. Събрах кураж и й звъннах. Въпреки че не исках да чуя това, което искаше да ми каже. Знаех какво иска да ми каже. Нещо се беше пречупило. За това искаше да говори с мен. За връзката ни. Беше толкова очевидно. В думите, които изричаше. В паузите между тях. В думите, които не изричаше. Именно заради това отлагах толкова дълго разговора.

— Искаше да говориш за нещо с мен? — попитах.

— Не точно сега, Бьорн. Не е много удобно.

Отново ли? Толкова късно? Но ме устройваше.

— Всичко наред ли е в университета? — попитах.

— Абсолютно.

Учтиво. Сдържано. Чух я как преглъща.

— Знаеш как е.

Не знаех как е. Думите й бяха единствено с цел запълване на тишината помежду ни. Всеки отговор предизвикваше ново мълчание, което от своя страна изискваше нужда да се запълни. Може би точно затова разбрах.

Имаше някой там. При нея. Не беше сама. Беше късно вечерта. Дори по-късно в Йерусалим. И не беше сама.

V

Когато затворихме — без нежност, без мили думи — останах с телефона в ръка, взирайки се някъде напред. Не успявах да избия мисълта, че някой е в дома на Ребека, от съзнанието си. Просто не успявах. Затичах надолу по стълбите, поисках един от чадърите на рецепцията и излязох пред хотела. Мрачно, студено, пусто. Дъждът беше на път да премине в мокър сняг. Снежинките се плъзгаха по чадъра ми. Не видях нито мъж в суитчър, нито заблудени демони или вещици от дълбините на гората. Една кола се запъти нагоре към хотела. На светлината от фаровете, пробождащи мрака, дъждът изглеждаше като криволичещи нишки. Паркира пред хотела. Кола под наем от Hertz. Двама мъже излязоха от нея. Единият, в допълнение към куфара, носеше много фотографска техника. И двамата ме погледнаха продължително, преди да влязат вътре. След няколко минути взех да замръзвам и също влязох. Размених няколко думи с рецепциониста, който ми разказа, че двамата мъже били журналисти, дошли чак от Италия. Този случай започваше да придобива огромен мащаб. Качих се в стаята си. Взех си горещ душ и си мислих за Ребека в дома й в Йерусалим.

Той беше с нея сега…