Том Егеланд
Маската на Дявола (32)

21
Нулевата папка

I

Единствено това. При нея ли беше той сега?

По време на цялата сутрешна среща мислите ми прескачаха като кълбовидни мълнии от Ювдал към Йерусалим, от Ребека към нейния таен любовник. Този единствен въпрос. Като трън в очите. През цялата нощ. А след това и през деня.

При нея ли е той сега?

II

Температурите бяха паднали през нощта. Валеше мокър сняг.

По време на сутрешната среща началник Айлерт Дален обясни, че Мария Крагх Фелдберг е освободена, защото показанията й не са ги довели доникъде и не били сигурни дали са достатъчно основание да я обвинят и задържат. Нито връзката с Даниел, нито някои от другите косвени доказателства — монетите, историята с мобилия, уговорката за снимки, това, че не е звъннала на любовника си, когато не го е открила в църквата — не я свързваха със самото убийство.

— Но ще бъде повикана на нов разпит в момента, в който се появи друга информация, която я касае — допълни Дален.

Сякаш той знаеше, че е виновна и беше единствено въпрос на време да открие доказателството.

Сири Шау не присъстваше. Заедно с адвокат беше заминала за Кристиансан, за да получи съгласието на окръжния съд относно отварянето на гроба на Понтиус Фелдберг.

След срещата ми помогнаха да открия нулевите документи. В нулевата папка полицията събираше всички материали, които не са счетени за съществени за разследването и които следователно не преминаваха към официалните доказателства.

Два от тефтерите със записки на Даниел Люке бяха измежду тях. Занесох папките в празния офис на Крипос и седнах да ги чета.

От разговора си с Лорънс Голдуотър Даниел беше записвал единствено ключови думи. Въпреки че не го беше попитал директно, единственият съществен въпрос, който е искал да зададе, се подразбираше: Ти ли уби Понтиус Фелдберг?

Под заглавието Лилит и Декарабия той беше написал:

Кремер е бил обсебен от Лилит, а Понтиус Фелдбергот Декарабия. Някаква връзка между двата демона? Допитай се до Бертхолд Ауне!

Даниел Люке си беше направил труда да опише Лилит („дяволска уличница, сукубус, женски демон, дух“) и Декарабия („можел е да се преобразява във всякакви птици, а също и да лети и пее като птица.“) и да допълни със свои собствени теории и анализи.

Видях, че двама полицаи затичаха навън в коридора. Скоро чух и сирена. Когато попитах какво е станало, ми казаха, че Мариане Люке се обадила, докладвайки за обир. Някакъв мъж се опитвал да разбие вратата към стаята на Даниел. Видяла го, докато тупала килимите на верандата. По-късно полицаите съобщиха, че престъпникът се измъкнал.

Няколко часа четох записките на Люке — някои написани на ръка, други напечатани. Защо обаче се бяха оказали в нулевата папка, а не в тази с доказателствата, не ми беше ясно. Или според полицията историко-религиозните изследвания на журналиста бяха чисто и просто куриоз, който няма общо с убийството. Или просто не искаха да се занимават с тях.

III

Когато началник Айлерт Дален излезе от заседателната зала и влезе в кабинета си, аз изтичах след него, почуках на вратата и влязох. Дален тъкмо слагаше униформеното си яке на облегалката на стола. Погледът му помръкна, когато ме видя.

— Какво има отново, Белтьо?

— Нулевите документи.

С леко триумфално изражение показах папката.

— О, Боже мой… — Въздъхна немощно. — Кой ти даде достъп до тях?

Хвана се за облегалката на стола и седна. Движението му беше бавно, тежко, сякаш просто се срина. Работеше много часове и това започваше да му се отразява.

Рафтовете бяха препълнени с папки в различни цветове и камари с Polititidende^[1]. На бюрото имаше и една полицейска радиостанция.

— На никого ли не му хрумна да ме предупреди?

— Да те предупреди? За съществуването на нулеви документи?

— Да?

— Първо, нулевите документи са част от всяко разследване. Мислех, че знаеш. Второ, нямах представа, че сме задължени да те уведомяваме за всичко? Да кажем, че смятах, че ти ще си този, който ще ни уведомява.

Гледаше ме нетърпеливо, сякаш се опитваше да ме прогони с поглед.

— Защо записките и научните статии на Даниел Люке са при нулевите документи?

— Защото там им е мястото.

— И кой го реши?

Гледа ме дълго, преди да отговори:

— Следователите, Белтьо, квалифицирани следователи с дългогодишен опит в различаването на сопола от мустака, екскрементите от канелата, триците от зърното… да продължавам ли?

— В тези нулеви документи Люке пише за Голдуотър, за Декарабия, за Лилит…

— Да? И? Самият аз съм чел доста от тях. Добре е, че обръщаш внимание на тази следа. Но не мислиш сериозно, че в нея ще открием решението, нали?

— Учудващо е, че…

— Чуй! Всяко едно убийство изобилства от случайности, малки и големи съвпадения. Професионалистите трябва да проследят съществените следи, а не всяка една нишка, водеща в противоположна посока. Да водиш полицейско разследване, означава да следиш крайната цел и да не позволяваш отклоняването във всевъзможни страни. Във всяко едно разследване стигаш до момента, в който рискуваш да изгубиш фокуса. Когато тръгваш по грешна следа. Когато тръгваш в грешна посока. Задънена улица го наричаме това.

— Няма как да знаем коя следа е съществена и коя не, при положение че не сме заловили убиеца.

— Поне имаме заподозрян.

— Мария?

— Прокурорът смята да отправи обвинение към нея. Или утре, или до края на деня.

— За убийство? — Поклатих глава.

Полицейският началник подпря лакти върху бюрото и отпусна брадичка върху ръцете си, докато ме преценяваше с поглед.

— Кажи ми, кога по-точно тя те нае като неин адвокат? — Взе една химикалка и започна да я върти между пръстите си. — Имаш ли по-добро предложение, Белтьо?

— Лорънс Голдуотър.

Началникът се изправи и отиде до прозореца. Отражението на лицето му се смесваше с мокрия сняг, който падаше и изглеждаше сякаш беше на път да се разтопи.

— Белтьо, ще те помоля да бъдеш по-внимателен. Вече сме отписали Голдуотър от случая. Чуваш ли? Отписали сме го. От случая. — При всяка дума той почукваше с химикала по прозореца. — Не е идвал в Норвегия от петдесет години.

— Може да е имал съучастник.

— Който е убил Даниел Люке вместо него?

— Да.

— Тоест наемен убиец?

Каза го със сарказъм и остроумие.

— Не е задължително. Но някой със същия мотив като този на Голдуотър.

— Какъв мотив? Кой? И защо?

— Смятам, че Даниел Люке е открил нещо, което Голдуотър е искал на всяка цена да запази в тайна.

— Като например?

— Злоупотребявал е с малолетни. Може някое момиче да е забременяло от него. Просто теория.

Началникът се върна до бюрото. Столът изскърца, когато седна.

— Теория? Предположение! Всички можем да предполагаме, Белтьо! Но това все още не обяснява мотива за убийството. Случаят е стар. Едва ли Голдуотър се притеснява какво ще се разбере в Ювдал петдесет години по-късно.

— Ами ако става въпрос за таен син или дъщеря тук, в Ювдал.

— Безсмислено начинание, Белтьо… Така! Нещо друго?

— Да.

— Да?

— Какво може да кажеш за сатанинските монети, които са били изпращани на Даниел Люке?

— Какво има да се каже? Някой му е изпращал сатанински монети. Най-вероятно някой шегаджия. Или някой, който е искал да го изплаши и да го възпре от написването на книгата.

— Тогава не говорим ли за мотив?

Дален завъртя очи.

— Има огромна разлика между това да искаш да уплашиш някого и това да го убиеш. Проект като този, с който Даниел Люке се беше захванал, винаги би бил противоречив. Имаше много, които бяха против книгата. По различни причини. Вероятно някой от тях е изпращал монетите. За да го накара да мълчи.

— Вие проверихте ли ги? Монетите?

— Разбира се! Пръстови отпечатъци. ДНК.

— Според родителите му е имал халюцинации. Проверявали ли сте от какво естество са?

— Естество? Сериозно?

— Нямам предвид, че е виждал всичко, което е мислил. Но проверихте ли дали някой не се е опитвал да го заплаши?

— Това, че Даниел Люке е имал видения, не ме изненадва. През 2008 г., 2010 г. и 2013 г. е хващан с хашиш. А аутопсията показа, че е имал канабис в кръвта.

— И затова вие не сте взели на сериозно нищо от случилото се преди смъртта му?

— Разгледахме всички халюцинации, имейли, монети, всичко.

Взря се в стената. Проследих погледа му. Гледаше часовника.

— Разследвали ли сте Петер И. Фелдберг? — попитах аз.

Погледът му беше празен и безизразен.

— Петер? Защо да разследваме Петер?

— Ако жена му е имала връзка с жертвата, то той определено е имал мотив.

Началникът започна да разчиства бюрото си. Имаше нещо маниакално в движенията му. Премести всички химикалки на една страна и събра документите на камара. Отпусна длани върху масата и каза:

— Едва ли ти е убягнал факта, че Петер е в инвалидна количка.

— Ако подозирате съпругата му, не е толкова странно да разследвате и него?

— Да, но…

— Видях писмо от САЩ в дома им.

— И?

— Кой живее в САЩ?

— Доста хора.

— Лорънс Голдуотър.

— Правиш прибързани заключения, Белтьо. Едно писмо не прави никого убиец. А и не е неприемливо Голдуотър, ако писмото въобще е от него, да разменя писма със семейството на стари познати в Ювдал. Трябва да признаеш, че е малко вероятно Петер да успее да извърши подобно престъпление. Ако е успял да се добере до църквата и да убие Даниел, то трябва да е имал съучастник. Или си се опитвал да се качиш в камбанарията с инвалидна количка?

— Въпросът може да е много по-комплексен от това.

— Може ли? Искаш да кажеш, че убиецът — било то Петер, или някой друг — се е страхувал от това, че Даниел Люке ще разкрие, че Лорънс Голдуотър стои зад убийството на Понтиус? Да видим. И ако това не е измислен мотив?

— А ако въобще не е инвалид?

— Какво печели?

— Ако Петер се преструва? Ами ако инвалидният стол е просто за отвличане на вниманието? Ако цялата инвалидност е измислица?

Понякога сам прекалявам в теориите си. Осъзнах го едва когато думите излязоха от устата ми.

Началникът ме гледа дълго. Преценяващо. Недоверчиво.

Покашля се:

— Нека го кажа така: Петер катастрофира при челен удар на път за Кристиансан през 2011 г. Беше взет с хеликоптер и закаран до Университетската болница, където го оперираха осем часа. След три месеца беше прехвърлен в болницата за рехабилитация Сунос. Така че… ще ме извиниш.

Дълго ме гледа. Не гневно. По-скоро тъжно. Поклати глава, преди да обърне поглед към компютъра си и да ме остави в неудобното положение, в което сам се бях поставил.