Том Егеланд
Маската на Дявола (54)

40
Кръчмата

I

Затворих папката. Кой беше този Йон? Един от никому известните хроникьори в историята.

Болезнен разпит. Така комисията е измъкнала истината от Конрад Кремер. Днес това си имаше друго име. Изтезание.

Въпреки това са били хитри. Заменили са очните ябълки на трупа с тези на котка и са оставили следи от коза в снега. Жигосали са дланите му, поставяйки след това в тях монети. Поставили пет свещи около него.

А после оставили клисаря да го открие.

II

Коре Борг кимна.

— Така е станало — каза той тихо.

Гледах ту стария свещеник, ту внук му. Едва сега, поглеждайки назад в миналото, осъзнах, че е трябвало да заподозра Симон Фелдберг. Не е ли така винаги? Логичните доводи изникват чак когато не се нуждаеш от тях. Той беше силен и голям. Имаше достъп до църквата. Но найважното: Имаше мотив. Книгата на Даниел Люке щеше да омърси паметта на баща му, Понтиус. Да не говорим за името на майка му, Сесилие, и брат му Петер. Въпреки това дори не ми хрумна да го заподозря. Беше свещеник. Както баща му и дядо му са били свещеници.

Коре Борг погледна първо Симон, а след това и мен въпросително.

— Идвате ли?

— Къде? — попита Симон.

— При полицейския началник.

— Ще се справиш ли, дядо?

— Все пак трябва да им разкажа същото, което разказах на вас.

Помолих една от сестрите да поръча такси. Синът на Вибеке Грандал дойде да ни вземе и ни закара долу в управлението.

III

Айлерт Дален и Сири Шау преглеждаха някакви документи, когато Симон и аз влязохме с Коре Борг.

Погледнаха към нас. Неразбиращи. Първо началникът. После и Сири.

Никой от тях не продума. Челото на Дален се набръчка. Сири наклони глава.

Коре Борг се покашля и седна.

— Има нещо, което трябва да ви разкажа.

IV

Ювдалската кръчма се намираше на хвърлей разстояние от реката, покрай селския път, който се използвал до направата на нов малко преди войната. Стара къща от дърво, тухли и летви, с накривен комин, пазеща тайните на историята, пропити в стените й. В стари времена странстващи по света хора минавали през Ювдал с коне и каруци и спирали тук, за да се подсилят с няколко освежаващи питиета.

Вътре имаше много дървени греди и колони, варосани тухлени стени и огромни бъчви с покривки и стеаринови свещи.

Началникът и Сири Шау бяха преполовили по едно шише. Бяха си намерили място в единия от ъглите, отдалечени и отделени от останалите клиенти в бара. Сири ме беше поканила; дали бих искал да изпия по една бира с нея и началник Дален?

Айлерт Дален се изправи, когато ме видя, че идвам. Изглеждаше угрижен. За момент останахме така, взирайки се един в друг. Като два котарака. Очаквах порицания. Вместо това той протегна ръка.

— Да, да, да — смотолеви той. Ръката му беше топла, здрависването силно. — Дължа ти извинение, Белтьо.

Беше толкова неочаквано, че останах така, зяпайки го. Извинение? Не знаех какво да отвърна.

— Отношението ми спрямо теб беше неоснователно — продължи той.

— Всичко е наред — казах.

Езикът на тялото му, погледът му, гласът му — всичко сочеше, че е развълнуван и искрен.

— Чувствах се пренебрегнат. Детска реакция, осъзнавам го. Няма нищо общо с теб като човек.

— Не го мислй.

— Извинявай! Надявам се да приемеш искреното ми съжаление.

— Естествено — отговорих, все още учуден и немалко трогнат.

Началникът повика сервитьор.

— Една бира за този мъж! На моята сметка. — Срещна погледа ми и се усмихна. — Трябва да бъда честен. Мислех, че исторически експерт е последното, от което се нуждаем.

— Усетих.

— Сгреших. В този случай. Сгреших. Но се надявам, че ще го оставим зад нас.

Сервитьорът донесе половинлитрова светла бира.

— Когато наши екипи са били навън в особено деликатна ситуация, професоре, ние от полицията имаме навика да организираме така наречен дебрифинг — продължи той.

Определено никога няма да свикна някой да ме нарича професор.

— Само кратко обобщение — обади се Сири.

— Включващо твоята гледна точка, Белтьо. Като историк.

— Строго погледнато, съм археолог.

И двамата бяха на път да се изсмеят. Не беше първата им бира за тази вечер.

— Мога да опитам — казах и отпих голяма глътка преди старателно и аналитично да обясня защо не бях видял директна връзка между съдбите на Конрад Кремер, Понтиус Фелдберг и Даниел Люке. — Но както през 1708, 1963, така и тази година, маската на дявола беше катализатор — задействащ фактор — за последвалите трагедии. Не защото маската е имала магически или окултни сили, а защото внушението за това е оформило начина, по който сме разсъждавали.

— Какво имаш предвид? — попита Сири.

— Нека започнем с отправната точка: Конрад Кремер. Да прочетем доклада на комисията и писмото от този анонимен свидетел, Йон, беше до голяма степен, като да видим научен анализ на парапсихологично шарлатанство. Конрад Кремер не е имал никакви свръхестествени способности. Бил е измамник и мошеник. Лицемер с прелъстително слово и ловки трикове.

— Какви трикове? — попита Сири.

— Не знаем точно как са се извършвали тези „представления“. Но от докладите разбирам, че с помощта на прецизна употреба на свещи и огледало е успял да накара маската да свети и проблясва точно под тавана. С въжета, закачени в подвижни екрани, той сам или с помощта на някой е можел да управлява отраженията на светлината и да затъмни цялата маска — за да я освети отново от друг ъгъл. По този начин е създал илюзията, че маската се движи.

— И не е говорел с мъртвите — допълни Сири.

— Днес бихме използвали израза cold reading^[1] относно способностите на Кремер да изкопчва информация от хора, които са искали да осъществят контакт с починали близки. Събирайки предварително факти, тълкувайки и разчитайки езика на тялото, погледите, отказите и отговорите, той е успявал да достигне до достоверни и добри предположения. Пробвал и казвал това, което жертвите на измамата искали да чуят.

— Разбирам, че през 1708 г. хората са се страхували от маската — каза началникът. — Но Понтиус?

— При Понтиус нещата са по-ясни. Неговите религиозни лутания и проблеми с нервите — подсилени от ЛСД-то, което Лорънс и Сесилие са му давали — са го направили уязвим.

— Горкият човек!

— Когато Даниел Люке открил дяволската маска, закачена на стената във всекидневната на Лорънс в Калифорния, той осъзнал, че тя ще има централна роля в бъдещата му книга. Бил е готов на всичко, за да я публикува успешно.

— Затова е искал да снима Крагх и Борг с нея — допълни началникът.

— Представете си само прекрасната снимка! Бившият началник Крагх и старият свещеник Борг пред празното ковчеже в криптата с дяволската маска пред тях. Снимка за корица, бих казал.

— Но след това Крагх отказал — каза Сири замислено.

Вероятно и тримата мислехме едно и също:

Упорството на стария началник беше по индиректен начин коствало живота на Даниел Люке, Мария Крагх Фелдберг и Сесилие Фелдберг.

Обстойно и методически прегледахме случая. Съдбовното закъснение на Мария. Шокът, който Коре Борг е изживял, когато е разбрал, че Лорънс Голдуотър е баща на Петер. Не споменах нищо за това, но в съзнанието ми изникнаха смразяващите думи на стария свещеник: …сякаш ме гледаше. Да, казвам ви го както беше. Точно както беше. Гледаше ме. Взираше се в мен. С празните си, ужасни, дяволски очи.

Сякаш маската… — не, не исках да продължавам мисълта му.

— Борг е стар човек — каза началникът. — Лично аз смятам, че не е искал да причини смъртта на Даниел. Но това е само мое схващане. Нито прокурорът, нито аз искаме да го задържаме в ареста. Въпреки това трябва да направим обстоен разпит.

— А Якоб? — попитах.

Дален въздъхна и махна с ръце.

— Зависи от прокурора.

— Ако знаехме, че Даниел е умрял в криптата, а не пред църквата — каза Сири, — криминолозите щяха да огледат стълбите, пода и цялата крипта много по-старателно. Със сигурност щяхме да открием камерата и да стигнем до откритията, до които ти стигна, Бьорн. Но бяхме слепи за криптата.

— Не бяхме достатъчно наблюдателни — призна началникът. — Когато преглеждахме всички обаждания на Даниел до старческия дом, приехме, че с деменция или не, Сесилие е разговаряла с него. Че може да се е свързвал с Коре Борг, дори не ни хрумна. По тази причина не го и заподозряхме.

— А италианците? — попитах.

— Все още разглеждаме обвиненията — каза началникът. — Но нямаме много доказателства.

— Крипос поддържа връзка с италианската полиция — каза Сири. — Джузепе ди Санто Сандзо е прибран за разпит. Какво ще излезе от това, не знам.

— Най-вероятно нищо — казах.

— Остава само един въпрос — каза Айлерт Дален.

Усмихнах се; знаех кой.

— Какво? — попита Сири.

— Къде е маската на дявола? — попита той.

— Върната е там, където принадлежи — отговорих.

— И къде е това? — попита Сири. — В криптата?

— По дяволите! — извика той, когато се сети какъв е логичният отговор. — Коре Борг я е изгорил!

V

Късно вечерта тръгнах обратно за хотела. Бях пиян и разчувстван. Усетих как имам желание да споделя емоциите си с Ребека. Недобра идея. Но някъде там далеч, покрай един мрачен селски път, в село на ръба на всичко, в облак от жалко самосъжаление чувствах, че е правилно.

Най-накрая мъглата се беше вдигнала. Звездното небе беше ясно. Заобиколен от огромните планини и големи гори, се почувствах малък и незначителен.

Даде свободно, а после тя вдигна.

— Аз съм — казах.

Нищо повече. Едва ли ме беше изтрила от списъка си с контакти.

— Бьорн? Нещо не е наред ли?

Мълчах. Нищо не беше наред.

— Късно е — каза тя. Не укорително. Просто изтъкваше очевидното. Бях забравил, че в Йерусалим е дори с час по-късно. Вероятно я бях събудил. Или притеснил по средата на любовна игра с Адар.

— Съжалявам — промърморих, — не се замислих колко е късно.

— Пил ли си?

— Малко. Съвсем малко. Не съм пиян.

— Случило ли се е нещо, Бьорн?

— В известен смисъл. Разреших случая. Случаите. Или… как да кажа. Аз е малко силно казано. Но определено допринесох.

— Страхотно. Поздравления. — Пауза. — Затова ли звъниш?

— Липсва ми гласът ти.

Лека въздишка.

До нея ли лежеше сега? Беше ли я прегърнал? Дали не беше легнал зад нея, любейки я нежно и тихо, докато тя говореше с мен.

— Бьорн?

— Съжалявам, ако те безпокоя.

— Да безпокоиш? — Засмя се по онзи си сладък начин. — Часът е почти два. Събуди ме, но не ме безпокоиш.

— Мислех си, че може би…

Но не. Не успях да го кажа.

— Да?

И тогава го казах.

— Че той е там.

Паузата беше дълга, преди тя да попита:

— Кой? — Неразбиращо. Искрено.

— Той.

— Той?

— Да.

— За кого говориш?

— Адар.

Нова пауза.

— Адар? Какво ще прави той тук посред нощ?

— Знаеш…

— Адар? — Нещо средно между възклицание и въпрос.

Не отговорих. Нещо задращи на гърлото ми.

И после тя стори нещо неочаквано. Започна да се смее.

— Бьорн? Нали не мислиш, че имам връзка с Адар? Нямах сили да отговоря.

— Заради това ли беше толкова дистанциран? Защото си мислил, че имам връзка с един от студентите си?

Тонът й преминаваше от ирония към укор.

— Бьорн?

— Ами…

— Бьорн! Сериозно.

— Аз…

— Той е на 22. — Засмя се. — Двадесет и две — подчерта тя.

— Да, да.

— И е хомосексуален. Много хомо.

— О?

— Дори отскоро има връзка с момче, управляващо художествена галерия.

Зациклих. Не знаех какво да кажа. Естествено, може да е излъгала. Но не. Познавах я много добре. Не излъга.

— Бьорн! Шегаджия такъв! Наистина ли мислеше…

Мислех за обхваналото ме отчаяние през изминалата седмица, картините в главата ми, увереността, че се е отдала на друг.

Увереността…

— Бьорн. Приятелю мой. Не беше по тази причина. Вярвай ми! Не съм срещнала никого. Адар е мой студент, така е, и бяхме заедно доста. Но беше единствено заради дипломната му работа. Харесвам го, да. Но не по този начин. Той е добро момче. Но за Бога, Бьорн, той е на 22! Двадесет и две и хомосексуален. — Смехът й беше освобождаващо неподправен и искрен. — Но благодаря за комплимента — каза тя тихо. — Старица като мен.

VI

Така продължихме, докато не стигнах хотела. Казахме си лека нощ и че се обичаме. Въпреки че всичко беше приключило. И двамата бяхме наясно с това.

Залитайки, се качих в стаята си. Имах да свърша една работа.

Подозирах, че знам какво се е случило с дяволската маска. Не, бях напълно убеден. Коре Борг не я беше изгорил. Когато каза, че може да гори в ада, той говореше за черната книга, а не за нея.

Но и не я беше върнал в ковчежето в криптата. Дори и не я беше скрил. Беше я върнал обратно там, където дълбоко в набожното си сърце, вярваше, че принадлежи.

В малкия ковчег под олтара в дървената църква.

Не знаех кода, нужен за отварянето на ковчега. Но обединявайки знанията — от Симон Фелдберг и от писмото на хроникьора Йон, аз имах някои водещи линии, които да проследя и чрез които да достигна до предположение.

Каква налична информация имах?

Симон Фелдберг беше нарекъл кода смехотворно прост.

В своята история Йон пишеше, че свещеникът подсказал, че кодът — свещеното число — бил взет от Откровението на Йоан и бил свързан със седмия печат. Не можех да се сетя за някакви свещени числа от апокалипсиса. Единствено ми хрумваше митологичното число 666^[2] — Числото на животните — което по-скоро се свързваше със Сатаната, отколкото с нещо свещено.

Отворих Библията в хотела и прегледах Откровението на Йоан. Едва в пета глава за първи път се споменава книгата със седем печата^[3]. В шеста глава Агнецът снема няколко печата, а в седма глава печатът на Живия Бог се носи от ангел. В десета глава се говори за седем гръмотевици^[4], а в двадесета глава откриваме известния стих, в който ангел хвърля Сатаната в бездната и поставя печат върху него^[5]. И в най-последната глава на Откровението ангел казва на Йоан, че времето е близко. Освен Йон, Уле Снекер също беше споменал седемте ангела и Агнеца. Щеше ли търсенето да се стесни, ако можех да открия връзка между седемте ангела, седемте печата и Агнеца? Открих връзка между първите два стиха в осма глава на Откровението:

 

Когато сне седмия печат, настана тишина на небето, около половина час. И видях седемте ангели, които стояха пред Бога, и дадоха им се седем тръби.

 

Цифрата седем изникваше отново. Седем е важно число в еврейско-християнската традиция. Според мита за сътворението светът бил създаден за седем дни. Еврейският свещник — менора, също е със седем свещи.

Така, както беше описвана ключалката, кодът се състоеше от три цифри.

Прочетох двата стиха отново.

Седмият печат. Седемте ангели. Седем тръби.

Може ли да е толкова просто?

777…