Том Егеланд
Маската на Дявола (21)

12
Маската на смъртта

I

Първото документирано убийство в световен мащаб е извършено преди 430 000 години. Замислете се. Погледнато по този начин, убийството на Даниел Люке е едно от милиони, които са част от кървавата нишка на криминалната история.

Има много начини да умреш. Неандерталецът, който е бил убит преди половин милион години, е понесъл два смъртоносни удара по главата. Разбитият череп е открит в пещера в Испания през 1984 г. В наше време повечето жертви биват застреляни. Да бъдеш изхвърлен от камбанарията е по-скоро рядкост. В хотелската стая взех лаптопа и се опитах да се свържа към ненадеждния интернет. Получи ми се. Най-накрая. Когато отворих пощата, видях, че съм получил отговор от Пиеро Фичино, италианския свещеник. Както винаги, беше развълнуван да ме чуе, което подсили чувството ми на вина от това, че никога не му пишех или звънях, с изключение на случаите, когато го посещавах във Ватикана или в идиличното планинско градче, където се грижеше за горките си енориаши с мила, грижовна усмивка.

В имейла той беше прикрепил снимка на маска от Realenzyklopädie für protestantische Theologie und Kirche.

Снимката била направена в Британския музей в Лондон. На мен маската ми изглеждаше абсолютно същата като дяволската маска в черната книга. Пиеро пишеше:

В древни времена е имало дванайсет такива маски. Само две от тях са стигнали до наше време. Едната се намира в Британския музей, другата беше открадната от Археологическия музей в Багдад през април 2003 г. и унищожена от ислямисти. Досега не съм знаел, че съществува и трета маска в Ювдал. Трябва да поговорим за това. Ще ти звънна!

Малко по-късно той направи точно това.

— Пиеро! — казах ведро. — Благодаря за имейла. Точно седя и гледам снимката, която си прикачил.

— Бьорн…

По гласа му личеше, че е неспокоен.

— Има ли някакъв проблем, Пиеро?

— Ох. Изморих се да работя с документи и писма от Средновековието Дук, в архива на Ватикана.

Усетих, че вече се усмихва.

— Какво мислиш? — попитах.

— Тази маска, Бьорн… Показах снимката, която ми изпрати, на колега, който е експерт по демонология във Ватикана. Беше ужасен. Каза, че има нещо в тази маска.

— Какво нещо?

— Ще се опитам да обобщя. През Средновековието е била наричана маската на смъртта на Нергал. Не е представлявала отливка на лицето на бога, а олицетворение на смъртта и злото.

Стъписах се. Нергал беше вавилонски бог и демон. Бил наричан бог на залезите. Освен зова пазел подземния свят и властвал над мъртвите в ада на вавилонците, Иркала.

Действително ли Нергал е изобразен на дяволската маска?

— Има учени, които смятат, че Нергал е предшественик на еврейско-християнската представа за Сатаната — каза Пиеро. — Нергал е наричан както Яростния, така и Свирепия цар. Вдъхвал повече страх, отколкото почитание. Дванайсетте маски вероятно са направени заедно със съставянето на Законникът на Хамурапи^[1], знаеш, онзи, който е издълбан в каменен стълб.

— От това, което казваш, излиза, че маската е вавилонска и е на почти четири хиляди години.

— Точно така.

Античен Вавилон се намирал между реките Тигър и Ефрат в днешен Ирак. Една от най-древните цивилизации. Там почитали цял пантеон от божества, които впоследствие били изместени от могъщия бог на евреите Яхве.

— Ако дяволската маска в Ювдал е действително една от дванайсетте оригинални маски от Вавилон — каза Пиеро, — то това е една културно-историческа сензация. Маската заема централно място в почитането на отвъдното в много езически култове към дявола.

— Да речем, че я открия. Защо това те притеснява?

— Това, което ме притеснява, е историята на маската.

— Какво за нея?

— Трябва да се разровя надълбоко из архивите, за да открия отговорите на всички въпроси, които имам — каза той. — Но през всичките векове тя е била забранена за окултни ритуали. Смята се, че всички дванайсет маски функционирали като канали между нашия свят и царството на мъртвите.

— Канали?

— Мъртвите, тоест душите, са можели да общуват с нас, хората, чрез маската. Но същото можели и демоните. Това общуване невинаги завършвало добре за хората. Скоро те се превръщали в този, с когото са комуникирали. Ако ме разбираш.

Като вярващ, може би беше нормално Пиеро Фичино да се доверява много повече на тези митове от мен самия.

— Явно има някаква цена? — попитах в опит да разведря мрачното настроение на Пиеро.

— Ако маската е истинска, а не някое по-ново копие, то тя струва милиони.

— Милиони!

— Долари.

Преди да приключим разговора, Пиеро ми обеща да потърси още за нея и историята й. Аз от своя страна го помолих да провери и за някаква информация за черните книги и Sigillum Dei.

— Sigillum Dei? — учуди се той. — Това пък защо?

— Когато свещеникът умрял през 1963 г.. Sigillum Dei бито нещото, с което полицейският началник се занимавал. А демон на име Декарабия бил неговият главен заподозрян.

Пиеро Фичино се засмя добродушно.

— Печатът на Господ — каза той. — По подобие на дяволската маска, той е помощно средство за връзка и контрол над мъртвите. Да, разбира се, че ще проверя.

Благодарих му за помощта и се сбогувахме.

Новите разяснения от Пиеро Фичино възбудиха още повече любопитството ми. Дали Даниел Люке е достигнат до подобна информация и кой е искат да възпрепятства това? Дати убиецът на Люке е щял да го спре да направи новината обществено достояние — а след това е организират убийството му по подобие на това на Понтиус Фелдберг, за да подведе полиш1ята? Или Даниел Люке беше открил маската някъде тук, в Ювдал? Не беше немислимо някой да извърши убийство само и само да се домогне до тази вавилонска маска на смъртта на четири хиляди години, струваща цяло състояние. Каква връзка имаше маската с у бийството на Понтиус Фслдбср! ? Дали някой я е преследвал? Или Понтиус се е опитал да я опази? Не може да е съвпадение, че маската е изчезнала точно през 1963 г.

II

Телефонът ми звънна, докато бях пред хотела и чаках такси, което да ме откара до дома на Мария Крагх Фелдберг и нейното семейство. Слънцето беше студено и вече се скриваше зад ръба на планината.

Гласът прозвуча сериозно:

— Шау. Крипос.

Така тя беше свикнала да се представя. Рязко.

На долната улица под хотела имаше багер, който копаеше надълбоко под земята. Отстрани седяха трима мъже в работническо облекло на Теленор, които се взираха с празни погледи в една разпределителна кутия.

— Какво има?

Кратко колебание. Това беше разговор, който тя не искаше да повежда.

— Мислех си просто да те предупредя.

— За какво?

— Началникът е бесен.

— Отново?

— Не трябва да го предизвикваш през цялото време.

— Не съм го предизвиквал. Защо е ядосан?

— Дъщерята на клисаря е звъннала.

— Естер Скар? Защо е звъняла?

— Надявала се името на баща й най-сетне да се изчисти.

— Да?

— Споменала, че си я посетил.

— И?

— Началникът не е особено доволен.

— Защо не?

— Дал ти е ясни инструкции да не се месиш в разследването.

— Потърсих Естер относно детайли от 1963 г.

— Дален не гледа по този начин на нещата. Смята, че водиш паралелно полицейско разследване наред с работата си като историк и археолог.

— Все пак трябва да говоря с хората.

— Дален смята, че трябва да се задоволиш с разглеждането на документи, а не с търсенето на свидетели в Ювдал. Когато говориш с тях, водиш вид полицейско разследване. Знае, че си бил също при Йорген Крагх.

— Не мога да разисквам нещата от историческа гледна точка, ако не говоря с хората. Какво си мисли той? Че историята означава единствено да се заравяш в стари документи и книжа? И да отваряш гробове?

— Знам. Бьорн. Просто исках да те предупредя.

III

— Майка ми е била там, когато е станало.

Погледнах шофьора на таксито въпросително. Младеж, около 30-те, с дълга коса с татуировки по врата. Току-що ме беше взел от хотела.

— Знам кой си — допълни той като вид обяснение.

— Когато какво е станало?

— През 1963 г. Когато свещеникът е умрял. Майка ми го видяла със собствените си очи.

— Била е в църквата през онази неделя?

Зави наляво по „Стургата“, преди да отговори.

— Дълбоко набожна е и не се осмелява да пропуска църква. — Засмя се. — Стояла е в двора, когато той полетял надолу.

— Полетял?

— Ха-ха. Да, така казва. Полетял. Сигурна с, че е бил избутан от някого.

— Някои смятат, че е изхвърлен от демон.

— Майка ми смята нещо съвсем различно.

— Какво?

— Винаги е казвала, че знае кой го е избутал.

— Кой?

— Оскар Скар. Клисарят.

— Говорила ли е с полицията?

— Разпитвана е както през 1963 г., така и през 1967, когато той умрял.

Минахме покрай пазара, където малка групичка младежи се бяха събрали пред закритото кино.

— Познавах Даниел — каза той.

— Така ли? Трагичен случай.

По улица „Волфганг Вейес“, наречена на ръководителя на компанията „Juvdalens Sag & Høvleri“ през XIX в., той трябваше да набие рязко спирачки заради пешеходец, който излезе на улицата, без да се огледа. Той наду клаксона и ме погледна в огледалото за обратно виждане.

— Аз бях този, на когото Даниел писа онази вечер.

— Последното съобщение?

— Да. Беше до мен.

— Никога не забравяй Понтиус?

— Това, да.

— Какво е имал предвид?

— Нямам идея.

— И все пак трябва да е целял нещо?

— Не питай мен.

— Бил ли е старият случай нещо, за което сте говорили?

— Никога.

— Защо тогава, мислиш, е написал точно тези думи на теб?

Засмя се.

— Може би е бил надрусан?

В огледалото за обратно виждане той срещна погледа ми.

— Пушеше ли много? Често? — попитах.

— Хашиш е по-добре от алкохол, нали така? Имахме навика да ходим до Кристиансан, за да си купуваме.

— Само хашиш?

— Случвало се е да си купим и ктла. Но опиянението е толкова силно. Нормално е, че предпочитахме хашиш.

— Но нямаш абсолютно никаква идея защо е написал Никога на забравяй Понтиус?

— Полицията ме попита същото. Но не знам.

Намали скоростта, влизайки в остър завой, водещ към мястото, на което Мария живееше.

— Получил си съобщението в 20:45?

— Да. Но не разбрах нищо. Никога не забравяй Понтиус? Разказах на полицията също за пътуването му до САЩ. Това обаче не ги вълнуваше.

— Даниел е бил в САЩ?

— Няколко седмици преди това.

Едновременно бях изненадан и обезкуражен. Отново важна следа, която полицията не ми беше доверила.

— Какво е правел Даниел в САЩ?

— Твърдеше, че работел.

— Знаеш ли къде е бил? Или кого е посетил?

— В последно време говорех много малко с него. Занимаваше се единствено с книгата си. А си имаше и приятелка.

— Приятелка? Коя?

— Не искаше да каже.

— Последно нещо — казах, когато таксито отби пред дома на Мария и Петер. Големи панорамни прозорци гледаха към селото и долината. — Бих искал да се срещна с майка ти. Може ли да я попиташ дали желае да поговорим? Опитвам се да открия повече относно случилото се през 1963 г. Звучи ми сякаш тя може да помогне.

— Съмнявам се.

— Че може? Или че ще иска?

— И двете. Никога не е искала да говори за това. Само с мен. А дори и аз не знам всичко.

— Как се казва?

— Вибеке Грандал.

Името на момичето, което твърдеше, че Оскар Скар й беше посегнал.

— И все пак би ли попитал? — Подадох му визитката си. — Изключително много ще оценя, ако поне я попиташ.

Той измънка отговор, който не разбрах.