Том Егеланд
Маската на Дявола (37)

25
Любовникът

I

Живея в апартамент във висок блок с гледка към самия край на света.

Да се върна вкъщи в Осло, беше сякаш да напусна един приказен свят и да си припомня рационалната действителност. Почувствах се добре. Нещо в Ювдал влияеше на съзнанието ми. Не мога да определя точно какво. Не съм добре с нервите и Ювдал не подобрява положението.

Бяха ми нужни около четири часа от Кристиансан до вкъщи. Трябваше да се прибера, за да си взема паспорта за Сан Франциско.

Въпросите ми предизвикваха купища нови: Кои бяха мъжете, които ме преследваха в Ювдал? Да не би да съм се превърнал в заплаха за някого? Прекалено много ли знаех? Аз, който не знаех почти нищо. Кой беше заел ръкописа на хроникьора Йон от Държавния архив? Какво може да е пишело в него? Имаше ли този ръкопис — и това, което той е разкривал — някаква връзка с убийството на Даниел Люке? Възможно ли беше Лорънс Голдуотър — въпреки всичко, което не съвпадаше в теорията ми — да е убиецът? По един или друг начин. Възможно ли беше да е Мария? Или Мария и Петер в необяснимо съюзничество? Не ми харесваше мисълта за това. Ако писмото от САЩ в дома на Мария и Петер беше от Лорънс Голдуотър, то те бяха замесени по някакъв начин. Кои други в Ювдал бяха потенциално заподозрени? Свещеникът? Самият началник? Някои потомци на замесените в случая от 1963 г.? Или потомци на Конрад Кремер?

Дневникът на Понтиус Фелдберг беше открехнал някои врати. Не думите сами по себе си, защото те нямаха кой знае какво значение, а посланието зад тях. Без сам да осъзнава, Понтиус беше разкрил, че нищо не е такова, каквото изглежда.

Но моето нараснало подозрение не беше достатъчно. Трябваше да говоря с Лорънс Голдуотър. Трябваше да го накарам да признае. Всичко.

Когато доверих на началника и Сири Шау, че обмислям пътуване до Америка, и двамата бяха отдъхнали с облекчение. Струва ми се, че се зарадваха, че ще се отърват от мен. Сири ми обеща да ме държи в течение.

Паркирах Бола пред блока, напазарувах и си сготвих вечеря. Изядох половината, а другата я изсипах в зелената торба за рециклиране. Седнах пред компютъра, проверих билетите и паспорта и попълних ESTA-бланката^[1] („Не, не съм терорист, не съм член на Ал-Кайда и не съм мислил да вкарвам атомни бомби в САЩ“). Останах така, взирайки се в екрана, докато почти неохотно, по-скоро като принудителен рефлекс, не потърсих Адар в списъка с приятели на Ребека във Facebook. Не се гордеех от това. Но го направих.

ІІ

Красив, млад мъж. Двадесет и две годишен. Буйна, къдрава коса, кафяви очи, топъл, закачлив поглед. Можех да разбера защо е хлътнала по него. Въпреки че беше прекалено млад. Трябваше да го кажа. На една от снимките в профила си той стоеше заедно с Ребека и гледаше едни археологически разкопки в Йерусалим. Беше направена преди четири седмици. Не я беше отбелязал. Разбираемо. Но аз, естествено, я познах. Беше я прегърнал, едната му ръка, поставена над дясното й бедро по начин, който можеше да се счете като приятелски, но също и като интимен. Сякаш я беше придърпал. На друга снимка, направена две седмици по-късно, бяха на ресторант. Заедно. Вероятно келнерът ги е снимал. На иврит беше написал текст, който според Google Translate означаваше: „Празнуваме завършването на една трета от задачата ми заедно с красивата ми ръководителка.“ Отново не я беше отбелязал. Снимката беше получила 56 харесвания и 14 коментара. Копирах всичките коментари в Google Translate. Между поздравленията за задачата, прочетох нагли намеци към Ребека. „Зряла и красива“, пишеше Венамин. „MILF! !!!“^[2], пишеше Габи. „Красива пума!“, пишеше Зани. Пума? Измина известно време, преди да разбера, че е използвал думата cougar^[3]. Продължих да разглеждам профила му. Преди пет седмици беше променил статуса си от „необвързан“ на „обвързан“. 140 харесвания. Но нито думичка за това с кого е във връзка. Дори и тези, които бяха попитали, не бяха получили отговор.

Ребека беше влюбена. Така разбрах. Романтично-еротична мания. Така, както единствено жена в края на четиридесетте години може да обича млад мъж, който я желае диво и необуздано. Няма да трае дълго. Рано или късно щеше да се отегчи от нея. И тя от него. Но все още се наслаждаваха на всекидневното безгранично обожание. Той искаше да я има през всеки час от денонощието. Където и да е. И на нея й харесваше. Обичаше да прекрачва ограниченията в една връзка. Палавата игривост. Погледите му. Мръсните думи, които й шепнеше, докато я притискаше във вратата на кабинета й в университета.

А аз? Споменът за мен беше редуциран до минимум. Бях досаден придатък в нейното съществуване, който трябваше да се отстрани, внимателно, но ефективно. Не искаше да ме наранява. Беше ми ясно. Но знаеше, че ще го направи. По тази причина го отлагаше. Раздялата. Разговора. Обяснението. Лъжите.

Въпросът, от който най-много се страхуваше беше: Срещна ли друг?

Лъжата: Разбира се, че не. Не става дума за това.

III

Всеки един, който е летял от Норвегия до САЩ ще разпознае усещането от това как сякаш пътуваш напред към залеза, към миналото. Събота предиобед заминах от Осло и след 14 часа кацнах на летището в Сан Франциско в събота следобед. Главата ми беше замаяна от часовата разлика. След час и половина вече пътувах с колата под наем на изток. Спрях в Модесто^[4] и звъннах на Ребека. След петия или шестия сигнал тя вдигна.

— В чужбина съм — казах.

— В чужбина къде?

Сетих се, че не й бях казал нищо за пътуването.

— В Калифорния.

— В САЩ ли си?

— Кацнах преди няколко часа.

— О?

— Ще се срещам с един човек.

— Защо?

— Може да ми разкаже повече за случилото се в Ювдал през 1963 г.

Пауза.

— Ами добре. Защо звъниш?

И тонът, и гласът й я издадоха. Адар беше при нея. Усещах го чрез звуците, които не чувах, думите, които не бяха прошепнати, усещах тежестта на ръката му върху голото й рамо, утешаващото, окуражаващо, той ли звъни? Можех да си ги представя, лежаха и двамата в тясното й легло, тя настрани, обърнала му гръб, той прилепен до нея, допирайки голото си тяло в нейното. Веднага щом затворех щяха да се обърнат един към друг и да се любят.

— Просто исках да чуя гласа ти — казах.