Том Егеланд
Маската на Дявола (56)

42
Маската на дявола

І

Всяка история има свое начало и свой край. Но така ли е всъщност? Историята е като вечно течаща река — винаги открива нови пътища. И в общи линии никога няма конкретно начало. Или конкретен край. Всичко просто продължава по друг начин.

ІІ

В дървения ковчег, върху крехкия скелет на малката Лея, лежеше маската на дявола.

Бях удивен, въпреки че бях виждал изображение на маската в черната книга в музея. Нямах представа какъв заплашителен и стряскащ вид има тя. Струваше ми се, че ми се смее. Сякаш се забавляваше, че най-сетне стои лице в лице с този извратен Бьорн Белтьо.

Била е изработена от дърво, на място някъде между Тигър и Ефрат преди четири хиляди години. Маска. Нищо повече. И въпреки това имаше нещо реалистично в нея, нещо едновременно животинско и човешко, нещо, което при всички случаи не беше от този свят.

Честит бъди, ти, който си бил помилван!

Академичната ми кариера ме научи да се доверявам на древни описания на божественото и диаболичното. Чел съм за тях. Виждал съм техни изображения в книги и музеи. Познавах месопотамските схващания за богове и демони. Мардук и Сарпаниту. Лилит и Пазузу. Всички те — измислица. Естествено.

Но нещо в маската — изражението й, формата й, празният й поглед, спотаената подигравателна усмивка — я караше да изглежда жива. Сякаш тя представяше нещо друго, нещо невъзможно да се види, но което въпреки това усещаш отвъд физическото, отвъд земното.

Глупости. Историята на маската ми влияеше.

И все пак…

Кой си ти? — исках да попитам.

Но въпросът сам по себе си щеше да потвърди силата й и факта, че тя вероятно е нещо много повече от една обикновена маска.

III

Под маската лежаха останките на дъщерята на свещеника. Погледът ми беше празен. Скъпа, малка Лея… Мъничкият скелет на пеленачето беше толкова крехък, толкова чуплив. Не е била по-голяма от ръката ми. Много от костите се бяха превърнали в пепел; сиво-жълтеникавия прах личеше по дъното на ковчега.

Без да знам защо вдигнах маската на дявола във въздуха, така, че да мога да видя образа на Христос през нея. Докато седях така и я държах пред себе си, се почувствах изведнъж замаян и зашеметен, сякаш се бях изправил прекалено рязко. Изстенах от причиненото неразположение. И тогава се случи нещо. Не мога да обясня. За кратък момент си представих как две очи се появяват в дяволската маска. Някой се взираше подигравателно в мен през двете дупки. Някой? Нещо? Въображение. Разбира се. Осъзнавах го. Страховитата гледка изчезна почти веднага. За щастие. Бързо положих маската обратно в ковчега и поставих капака. Здраво. Сякаш за да затворя нещо вътре. И до ден днешен не знам какво ме беше обхванало. Останах известно време пред олтара, чудейки се какво ще правя оттук нататък. Трите мистерии бяха разрешени. Маската беше открита. Сега какво? Трябваше да занеса ковчега със скелета на детето на Симон, за да го положат в истински гроб. Маската? Тя трябваше да отиде при полицията. А от там — в музея.

Беше започнало да вали сняг. Най-накрая зимата беше настъпила. Съблякох якето си и покрих ковчега е него. Долу в селото се чуваха църковните камбани. С малкия ковчег под ръка, вървейки под снега, аз се върнах в хотела.