Том Егеланд
Маската на Дявола (40)

27
1963

І

Времето е наводнение, което бавно отминава. Времето е милиарди песъчинки, които се процеждат през пръстите ти. Времето е вихър, морско вълнение, от което не можеш да се отървеш.

Едни от най-старите, най-големите и най-високи дървета в света се намираха в Калифорния. Да ги гледаш, беше сякаш да гледаш в миналото. Седях под хилядолетна огромна секвоя, която наричаха The Grizzly Giant. Диаметър над осем метра. Висока 64 метра.

Лорънс Голдуотър беше паркирал по-отдолу и се бяхме отправили нагоре към къмпинга около секвоите. Седяхме на една от пейките, които лесничеите в парка Йосемити бяха изработили. Все още нямаше никой друг освен нас. Лорънс беше взел стек бира.

— Няма ли да караш? — попитах аз. Бьорн, винаги разумния.

Той изсумтя.

— Сега ще поговорим. Както трябва. И ще ти разкажа какво се случи.

Лорънс отвори две кутийки и ми подаде едната.

— В късната есен на 1962 г. се преместих в Норвегия. Защо? По много причини. Никоя от които не е важна за случилото се. Бях живял в Осло няколко месеца, когато ми казаха, че църквата в Ювдал имала нужда от органист. Тъй като бях дипломиран органист от Бъркли, кандидатствах. И получих работата. Единственият кандидат. Преместих се през януари. Ювдал. Толкова странно, малко местенце. Обичах го. Като един малък свят извън света. А fairy tale world^[1]. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах.

— Бързо свикнах. Наех си общежитие на „Вогнмансгата“, успоредната улица на „Стургата“. И получих величествен орган на мое разположение. Стар, но с чист, красив звук. Енорийският съвет искаше да помагам в работата с младежите. За мен беше удоволствие. Обичах младите хора. И така срещнах Сесилие. — Усмихна се на себе си и поклати глава.

Усетих накъде отиват нещата.

— Сесилие — каза той замечтано. — Миловидна, доверчива малка фея. Заедно ръководихме работата с младежите. Водихме хора, организирахме музикални вечери, помагахме при конфирмация. Такива неща. One thing led to another^[2]. Да. Казвам ти го точно, както беше: Влюбих се до уши в нея. I fell in love with Cecilie.

— И сте имали връзка.

— Right, man. Обичахме се. Планувахме бъдещето си.

— Бъдеще? Заедно?

— The two of us^[3].

— Въпреки че е била омъжена?

— Именно. Това беше проблемът. Но нямахме избор. Тя… — Той се поколеба.

— Забременя — довърших.

— Hell, how did you know?^[4]

Усмихнах се. Че не Понтиус, а друг е бащата, бях разбрал още като четох дневника му. Били изминали дълги месеци на въздържание, когато Понтиус и Сесилие възобновили интимните си отношения в края на май. Три месеца по-късно тя му доверила, че е бременна. Но Петер се появил на бял свет по Коледа. Бил е заченат март — далеч преди Понтиус да погледне отново жена си с предишния копнеж и страст.

— И ти си бил бащата? — попитах.

— Кой друг? Не правеше секс с мъжа си. Бил импотентен. Борил се с депресия и религиозни изпитания. Секса бил последното, за което мислел.

— Но тя не е била единствената, с която си имал връзка?

— Никога не съм бил пример за подражание. Лягах и с други. Но обичах Сесилие. Сладката, великолепна Сесилие. О, толкова набожна беше само. Баща й беше викарий.

— Коре Борг. Срещнах се с него.

— На колко е вече? 250? — Дрезгав смях. — Какъв човек! Никога не съм го харесвал. Властен, сериозен, без чувство за хумор. Мистър Борг. Религиозен, мрачен човек, от най-лош вид. И съпругът на Сесилие? Мистър Понтиус? Свещеник със слаби нерви, който се съмняваше в собственото си призвание, в себе си, в Господ, в света. Горката Сесилие. Живееше приклещена в религиозен ад. И тогава дойдох аз, весел и безгрижен музикант от слънчева Калифорния. Мисля си, че хлътна по мен, защото бях толкова различен. Бях всичко, което мъжът й не беше.

Отворих друга кутийка бира. Лорънс запали цигара.

— Свирех на китарата или пианото, когато тя водеше младежкия хор. И на банджо също. Ха-ха. След това оставахме, за да разчистим. И така започна всичко. Първоначално невинни флиртове. Забелязах, че й харесваше. Наслаждаваше се на вниманието. Позволи ми. Не съм се натрапвал. Никога. Не след дълго завършвахме хоровите упражнения, като се любехме в една от стаите на енорийския дом. Ха-ха, няколко пъти сме го правили и зад органа в църквата. Един път почти не ни хванаха в дома й. Мислехме си, че имаме цялото време на света, преди Понтиус да се прибере. Но изведнъж той се появи в антрето със Симон на ръце. Едва успяхме да се облечем.

— Не е ли подозирал.

— Never. Наивният, добър Понтиус… Така и не разбра нищо. Не мисля, че е имал дори капка съмнение. Вярваше сляпо на Сесилие. Във фантазията му нямаше място да си представи, че тя може да му е невярна. — Той затвори очи и се засмя. — Но в леглото беше като диво животно.

— Достатъчно.

— Знаеш как е. Сексуалността й е било потискана. Нещо срамно, което се случваше под завивката в тъмна стая. Беше дете на своето време, на своя баща, на своя срам. Аз я пробудих. Научих я на игра. Научих я, че сексът е за наслада. За прекрачването на граници.

— И после какво стана?

— Искаше да се махне. Далеч от Ювдал. Винаги беше смятала, че има нещо коварно и разрушително в това селце в долината. Но как? Разводът не беше нещо, което се приемаше лесно по онова време. Една вечер след хора тя ми разказа за тази дяволска маска. — Погледна нагоре към короните на дърветата. — Невероятна история. През вековете свещениците в Ювдал са успели да я задържат. Немски проповедник я донесъл в селото преди още повече векове. Така и не разбрах особено. Но било ясно, че хората в селото, дори и самият свещеник, смятали, че маската имала окултни сили. Преминавала в наследство от един на друг викарий, който трябвало да я пази. Съхранявали я в ковчеже долу в криптата на църквата. Много мистично, много тайно. Никой не говорел за нея. — Засмя се. — Така че съставихме план. Хитър план. Да, по-точно аз съставих плана. Сесилие, тя просто правеше каквото казвах.

— В какво се състоеше планът ти?

— Бьорн, най-напред… Трябва да разбереш… Никога не сме искали да убием Понтиус. Никога! Не беше това идеята ни.

— Но какъв е бил планът?

— Да му помогнем да полудее.

— По какъв начин?

— Вече беше навлязъл, нали така? В лудостта. Бореше се, Понтиус. Нервите му бяха разклатени. Далеч преди да ни хрумне тази идея. Виждаше неща. Чуваше неща. Сесилие ми разказваше. Неща, които не съществуват, човече. Разбираш ли какво ти казвам? Неща, които не съществуват!

— Илюзии.

— Наречи го, както искаш. Илюзии. Халюцинации. Осъзнах, че можем да се възползваме. Да го изплашим. Да му изкараме акъла. И дяволската маска беше добър инструмент. Способ. Не само защото беше толкова зловеща сама по себе си. Но и защото представяше и символизираше безкрайно много неща.

— Все още не разбирам нищо от този план. Искали сте да подлудите Понтиус, като го изплашите с една маска?

— Маската беше само една малка част от плана. По онова време експериментирах с психеделични вещества. Не гледахме на тях като наркотици. За нас те бяха просто за разширяване на познанията. Ха-ха. Схващаш ли? Диетиламид на лизергиновата киселина се наричаше. По-късно стана известно с друго име. ЛСД.

Възможно е да съм зяпнал от почуда.

— Дадохте на Понтиус ЛСД?

— Не много. Не често. Но достатъчно, за да започне да си представя неща. ЛСД не беше всъщност забранено по това време. Дори напротив. Психиатрите го използваха при терапевтични лечения на различни ментални заболявания. Чак през октомври 1966 г. ЛСД бе забранено тук в Калифорния. Бях взел със себе си торбичка от Норвегия.

— А как му го давахте?

— Сесилие го слагаше в храната му. Малки, малки дози. Стигаше. Само за подклаждане на въображението и халюцинациите му. Страхът.

Взирах се смаяно в него.

— I know. Планът беше зъл. Но Сесилие искаше толкова много да получи развод с неопетнена чест. Нямахме представа, че ще завърши по този начин. Наистина. Мислехме си, че ще го приберат в болница. Принудително, ако се наложеше.

— Как успяхте?

— Преди да започнем да добавяме ЛСД в храната му, Сесилие пося в съзнанието му идеята, че Конрад Кремер се е завърнал. Че хората са започнали да го виждат. Питайки младежите в хора дали не бяха виждали Кремер, накара слуховете да се разпространят сами. Изведнъж всички бяха виждали Кремер. Или друг дух. Или демон. И аз помогнах по мой си начин. Осветявайки дяволската маска за кратък момент, аз плашех тези, които преминаваха през двора на църквата през нощта. Не осъзнаваха, че виждат маска.

— И все пак това не обяснява всичко случило се.

— Винаги бяхме на крачка пред Понтиус. Когато той каза на Сесилие, че иска да прекара нощта в дървената църква, ние откраднахме ключа от баща й. Вътре в църквата се качих върху гредите на тавана и провесих маската. И така си открих местенце, скрит в мрака. От там можех да осветя маската. Храната, която Сесилие беше приготвила, съдържаше 20–30 микрограма. Достатъчно за едно истинско психеделично пътуване.

— Същото е станало и в деня, в който е умрял?

Лорънс се усмихна тъжно.

— Когато го планирахме, аз и Сесилие го сметнахме за комично. Знаехме, че епископът щеше да извърши отделно причастие на Понтиус. Сесилие предложи помощта си. Преди евхаристията добавихме ЛСД в един от хлябовете. Сесилие го пазеше отстрани, докато не дойде редът на Понтиус.

— ЛСД в свещения хляб…

— Ironic, huh? Не знаем какво е ставало в главата му. Но ефектът, който ЛСД оказва, се повлиява от психиката и мислите на този, който го приема. Реалността се изменя. Халюцинациите изглеждат напълно истински. Стените дишат и се движат. Сетивата се променят. Започва да вкусва цветове, да вижда музика, схващаш ли? Трябва да пробваш. Мислиш си, че можеш да летиш или да минаваш през стени. Така че можем само да предполагаме какво се е случвало в главата на Понтиус през онзи ден. A bad trip. Смятам, че видя нещо в църквата. Демон, дявол. Може би Конрад Кремер. A bad, bad trip. Той последва тези халюцинации нагоре към кулата. Борил се е с тях. Всичко се е случвало в главата му. Но той не го е осъзнавал. Мислел, че е реално. Битката е била физическа и материална. В реалността обаче се е борил с въображаем противник. Вероятно се е препънал в най-долния перваз на отворения прозорец. Аз самият смятам, че той дори си е представял, че е изхвърлен от демон с нечовешка сила. И по тази причина е изглеждало така за тези, които са седели долу в двора. Не изглеждаше, че е залитнал. Нито че се е препънал. Някой го беше изхвърлил с огромна мощ. Бе полетял от камбанарията заднешком. Или поне така изглеждаше.

II

Дълго седяхме в мълчание. Опитвах се да осъзная всичко, което ми беше разказал.

— Никакви въпроси? — попита той накрая.

— Напротив.

— Давай. Кажи.

— Двете дяволски монети в очите на Понтиус?

— Как знаеш за тях?

— Наложи се да отворим гроба.

Лорънс се загледа в далечината.

— Ти ли ги постави там?

Той въздъхна дълбоко.

— Какво мога да кажа. Бях надрусан. В постоянно опиянение след смъртта. За да успокоя нервите си. За да заглуша съвестта си. Трябва да ми повярваш: Аз и Сесилие се разкайвахме толкова много. Нямахме намерение да стане така. И, да. Вечерта преди погребението, по време на бдението в дома му, точно преди аз самият да затворя ковчега, поставих двете монети върху клепачите му. Беше с добри намерения. Вид поздрав от миналото. I’m sorry, man. Беше грозно. Но какво мога да кажа. Бях надрусан.

— И все пак никога не се събрахте със Сесилие.

Очите му се навлажниха.

— След смъртта на Понтиус отношенията ни не бяха същите. Сесилие го прие тежко. Аз също. Мислеше, че е била съучастник. Обвиняваше себе си. И мен, разбира се. Връзката ни се промени. Повехна. Тогава точно беше в шести месец. С моето дете. Всички мислеха, че бащата е Понтиус, но не беше вярно. Петер е мой син.

— Значи се отдалечихте един от друг?

— Така приключи. Не искаше да има нищо общо с мен. Върнах се в Калифорния и започнах нов живот. Не беше крайно лош. Но все пак.

Сега разбрах защо Сесилие Фелдберг реагира така, когато ме видя първия път. Още от 1963 г. тя чакаше наказанието. Наказанието за смъртта на съпруга й. Повече от петдесет години беше чакала отмъстителя. И затова, когато ме видя, си е помислила, че времето на очакване е приключило.

— Петер знае ли, че ти си негов баща?

— Свързах се с него преди няколко години. Пишем си писма. Но не е особено развълнуван. Гарантирам ти. Дори и не знам дали ми вярва. Той боготвори Понтиус — бащата, който никога не срещна. Но поддържаме известен контакт.

— Какви са ви отношенията?

— Обвинява ме и твърди, че съм проклет лъжец. Но отговаря на писмата ми. Все е нещо. Вероятно се опасява, че съм прав. Че аз съм баща му.

— Знае ли какво ти и майка му сте направили на Понтиус?

— Не. Никога не съм му го разказвал. Не съм го казвал на никого освен на Даниел. И сега на теб.

— Ти и Петер си пишете писма един на друг?

— Да.

— Писма?

— Да? О, чудиш се защо не си пишем имейли? My bad. Така и не се научих на това. Интернет. Имейли. Не са за мен. Too old for that shit^[5].

— И Даниел Люке е разбрал за тази история?

— Не е разбирал нищо. Просто му я разказах — така, както я разказах на теб сега.

III

Всички сме виновни. За нещо. Всички носим свои малки, мръсни тайни. Наши лични злини. Виновни до доказване на противното.

И с мен е така. Престъпник, прокурор, адвокат, жури и съдия в едно. Безскрупулен, ако се налага. Да, уважаеми съдия, обявявам се за виновен. Смекчаващи вината обстоятелства? Естествено. Аз съм това, което съм. Но съм и виновен, осъден. Не мога да направя нищо по въпроса.

IV

От Йосемити се върнахме в къщата на Лорънс в Марипоса.

По време на пътуването през вековната гора се опитах да оставя информацията да отлежи. Осъзнах защо Петер ме беше подкрепил за отварянето на гроба на Понтиус и защо ме беше помолил да му дам една от костите. Да направи мемориал, беше просто хитро измъкване. Нуждаеше се от костта, за да направи ДНК-анализ на наследствения материал на Понтиус. Така, веднъж завинаги, можеше да разбере дали Лорънс Голдуотър лъже. Петер желаеше толкова пламенно негов баща да бъде Понтиус.

Когато се върнахме в Марипоса, си взех кутийка Budweiser от хладилника и седнах в един люлеещ се стол. Лорънс отиде в спалнята.

Върна се с двуцевна пушка в ръце.