Том Егеланд
Маската на Дявола (48)

35
Признанието 2

I

Животът е като пясък. Изплъзва се между пръстите си, когато най-малко очакваш. Почакай, почакай! — викаш ти. Но няма смисъл. Смъртта никога не слуша. Смъртта не се оставя да бъде командвана. О, не. Смъртта е упорит дявол. Идваш, когато те повикам — отговаря тя.

II

Мария Крагх Фелдберг беше открита мъртва в килията си, когато охраната отишла да й занесе закуска в петък сутринта. Завързвайки няколко дрехи едни за други, тя беше успяла да направи въже, на което да се обеси.

Новината се разпространи бързо. Аз самият бях уведомен от Сири Шау. По време на един кратък, тежък разговор по телефона, тя ми беше разказала, че екипът на спешна помощ, а по-късно и лекар са се опитвали да я съживят, но било безнадеждно. Все пак е висяла мъртва няколко часа преди да бъде открита.

Линейката беше все още пред управлението, когато връхлетях, тичайки от хотела. Беше навалял сняг през нощта и тротоарът беше хлъзгав, покрит с киша и лед. Журналистите и фотографите бяха застанали до стълбите. Камерите и фотоапаратите започнаха да проблясват и щракат.

В управлението беше настанала тишина. Полицаите разговаряха тихо. Влязох директно в офиса на Сири.

— Така ли трябваше да свърши всичко — каза тя и поклати глава. Щях да отговоря, но усетих, че гласът ми ще ме предаде. Седнах.

— Спецслужбите са на път — каза Сири.

След известно време попитах:

— Какво ще стане оттук нататък?

— Разследването продължава. Самоубийството е само по себе си индиректно признание. Опитахме се да накараме VG да предостави анонимния имейл, но се придържат към защитата на личните данни и отказват. Въпреки това го издадоха в интернет и в днешния вестник, така че успяхме да видим името на потребителя.

— Да предположа ли?

— Няма нужда.

Все пак го направих:

— [email protected].

— Междувременно получихме отговор от Microsoft. Според норвежкия доставчик IP-адреса на потребителя е проследен до компютър с напълно свободен достъп в библиотеката на Ювдал.

— Не ме изненадва. Спомняш ли си кой е Декарабия?

— Да? Демон?

— Не просто демон. Декарабия е бил демонът, който е вълнувал Понтиус Фелдберг толкова много. Разказвал съм ви за него. Не че слушахте много внимателно. Бил е маркиз на ада. Шейсет и деветият демон в списъка Clavicula Salomonis Regis.

— Разбрахме, Бьорн.

— Старият началник Крагх също се интересувал от този Декарабия.

— Добре и…?

— Осъзнавал е, че съществува връзка.

— С какво?

— С миналото.

ІІІ

По-късно през деня отидох до дома на Мария, за да поднеса съболезнованията си. От цветарския магазин купих един букет за утеха.

Паркирах в малкия двор пред къщата им. Отново беше започнало да вали.

Замислен, колебаещ се, останах дълго взирайки се в табелката на вратата.

Тук живеят Петер И. & Мария К. Фелдберг и Якоб и Сара.

Имах ли някаква работа тук? Да не би да се натрапвах?

Докато седях и се чудех, вратата се отвори. Коре Борг ми хвърли кратък поглед.

— Белтьо! — измърмори той рязко.

— Моите съболезнования! — казах.

— Благодаря — отговори той.

Извърна се към Петер и Якоб, подпря се на бастуна си и се здрависа с двамата. През зейналата врата виждах Сара в антрето.

— Благодаря, че отдели време, дядо — каза Петер.

Вчера беше загубил майка си. Днес — жена си.

Коре Борг се подпираше на бастуна си, докато слизаше надолу по стълбите.

— Моите съболезнования — повторих, този път на Петер и Якоб и подадох букета. Петер кимна. Якоб взе цветята. Очите му бяха зачервени, а лицето подпухнало. Той подаде букета на Сара, която го занесе в кухнята.

— Не искам да ви притеснявам — казах.

— Влез, влез — каза Петер.

— Не, не. Не искам да ви притеснявам.

— Искам да разменим няколко думи.

ІV

В антрето всичко беше както преди. Писмото от Лорънс Голдуотър все още лежеше най-отгоре на камарата с писма. Ключовете. Сметките. Всичко беше както преди и все пак нищо не беше същото.

В хола, пред камината, бяха наслагани десетки неразопаковани букети. Сара излезе от кухнята с моя букет, който беше сложила във ваза. Заедно с брат си слезе в мазето.

— Как го приемат? — попитах.

— Знаеш.

Седнал в инвалидната си количка, той наля кафе от каната на масата.

— Чудех се… — започна той.

Чаках.

— Каза ли нещо?

— Кога?

— Онази вечер? Миналата седмица.

— Когато я докарах до тук?

— Беше много благодарна за това.

Не бях сигурен колко мога да издам. Не с оглед на конфиденциалността. А защото ми беше споделила всичко, единствено защото ми вярваше.

— Ако дори беше намекнала, че може да пристъпи към нещо подобно, щях веднага да кажа — казах. — Но просто ми изглеждаше изморена. И отчаяна. Да, отчаяна от болката, която знаеше, че е нанесла на теб и децата.

— И засрамена — каза Петер. — Не гледаше никой от нас в очите. Нито мен. Нито Якоб. Нита Сара. Толкова засрамена беше.

— Не вярвам, че е убила Даниел.

— Естествено, че не е убила Даниел!

Избухването беше толкова сериозно, че се стреснах.

— Но не убийството я караше да се срамува. Срамуваше се заради… знаеш.

Не знаех какво да отговоря. За аферата й ли говореше? Или за порнофилмите?

— Не съм този, който бях — каза той с особена гримаса.

Този, който е бил — красивият, смел, доблестен Петер, неустрашим мъж на Мария, грижовен баща на децата, опора на всички в околията, горд член на спортния клуб. Аз самият се чувствах като натрапник в трагедията на чужд човек.

— Не разбирам — казах. — Не беше този тип човек, който би…

Думите ми избягаха отново.

— Кой е типът за… нещо подобно — каза той тихо.

Петер имаше нужда да поговори с някого. Това го разбирах. Все пак не можеше да сподели тези си мисли с децата си. Нито с дядо си, Коре Борг. Нито с приятелите, с които все още поддържаше контакт след катастрофата.

— Казвала ли ти нещо? — попитах. — Нещо, което може… да обясни?

— Почти нищо. Спеше много. През цялото време казваше „Не е каквото си мислите“. Каквото и да означаваше.

— Какво мислиш, че означава?

— Трудно е да се каже.

— Едва ли е в такава връзка, каквато сме свикнали да си представяме.

— Не. Може би не. Никога няма да разберем.

V

Останах още час. Якоб и Сара дойдоха и пак излязоха от стаята. Не казаха кой знае какво. Нямаше какво да се каже. Седнаха, послушаха и тръгнаха. И двамата плачеха тихичко.

— Получи ли резултата? — попитах в една от паузите, която се получи.

— Резултата?

— От ДНК-теста?

Петер ме гледа дълго.

— Значи си разбрал?

Кимнах.

— Как?

— Мисълта за мемориал за баща ти е красива. Но когато Лорънс Голдуотър ми разказа историята си и научих, че сте контактували, ми се изясни как искаш да използваш костта.

Измина известно време, преди да успее да отговори.

— Получих резултата от ДНК Медикал вчера. Частна лаборатория.

— И?

— Понтиус не е мой баща. ДНК-тестът беше категоричен. Има 99% вероятност този Лорънс Голдуотър да е баща ми.

VI

Когато оставих опечаленото семейство, Петер ми благодари за подкрепата и за това, че съм се застъпил за тях.

Кимнах от чиста учтивост, но не казах нищо. Почувствах, че ще е грешно да благодаря. Не смятах, че съм помогнал с каквото и да било. Ако не бях отворил папката „Лилит“, може би нищо от това нямаше да се случи.

Нито една от теориите ми не преработваше. Какво не можех да прозра? Виждах очертанията на едно решение, но не стигах до същността му. Сякаш се криеше някъде точно под повърхността.

През целия ден обикалях и размишлявах. Все едно събитията бяха част от филм и аз си представях различни сценарии. Каква работа е имал Даниел горе в кулата? С кого е бил? Защо е бил тласнат към смъртта? От кого? Защо някой му беше сложил грозната гумена маска и поставил сатанински монети в дланите му? Защо беше заключил всички врати на църквата след себе си?

Безкрайно бавно отделих събитията едни от други, а след това опитах да ги събера в една цялост. Цялост, която даде смисъл на убийството. Най-малкото вид смисъл.

Постепенно започнах да разбирам.

VII

Заради кого една майка би дала живота си?

Очевидният отговор премина през мен като ледовит полъх.

Лежах в леглото в хотела. Часът наближаваше три през нощта. Не можех да заспя. Всеки път, когато се опитвах да се предам на съня, една или друга идея изскачаше в съзнанието ми.

И тогава, на границата между страната на сънищата и реалността, разбрах.

Самоубийството на Мария не беше никакво самоналожено наказание или очистване.

Беше се жертвала.