Том Егеланд
Маската на Дявола (28)

18
Затворената стая

І

Останах да лежа така, замислен. В мен започна да нараства подозрение: Възможно ли е някой да се беше скрил в часовниковата кула, след като Понтиус Фелдберг е бил бутнат от нея? В доклада си началник Йорген Крагх беше разгледал тази теория. Отворих папката му със записки и открих рапорта:

Ако изключим самоубийство, трябва убиецът да се е скрил в кулата или в една от двете стаи под нея. Вратата между главното помещение на църквата и стаята на кулата беше заключена и трябваше да се разбие отвън след убийството. Ключът беше от вътрешната страна. Теорията може да има три хипотетични обяснения: 1) Убиецът е успял да се промъкне през заключената врата. 2) Убиецът е успял да се измъкне през прозорец. 3) Убиецът се е скрил зад заключената врата, когато полицията е връхлетяла.

Крагх отхвърляше категорично и трите. Разпит на всички свидетели е доказал, че всеки се е намирал на различно място по това време: или в църквата, точно пред заключената врата, или отвън на двора, в близост или под някой от прозорците.

В доклада той пишеше:

Следователно би било невъзможно за убиеца да се измъкне незабелязано през вратата или през някой от прозорците.

В такъв случай убиецът е успял да се скрие в една от двете стаи или в самата кула. Но и това началник Крагх изключваше:

Когато разбихме заключената врата, полицията предприе оглед на всички стаи, коридори и кулата. Прозорците бяха затворени, стаите — празни.

Нещо обаче ме притесняваше. Никъде в доклада Крагх не беше споменал вградения шкаф в стаята под камбанарията.

ІІ

Църковният хор беше започнал с репетициите за коледния концерт, когато отворих тежката врата и влязох. Няколко минути останах така, за да ги послушам. Мъчеха се над „Коледна оратория“ на Бах. Когато стигнаха до трета кантата „Herrscher des Himmels, erhöre das Lallen“, продължих навътре към стаята под камбанарията.

Беше лесно да се пропусне вграденият шкаф. Вратата беше боядисана в същия цвят като стената. Вдигнах единствената кукичка и го отворих.

Беше пълен със съдове, стеаринови свещи и сборници с псалми. Имаше известно разстояние между рафтовете и вратичките. Дали мястото беше достатъчно за един човек? Не беше лесно да се каже. Теоретично погледнато, някой по-слаб можеше да стъпи на пода и да се вмести в пространството между рафтовете и вратата. Или?

Реших да пробвам. Събух си обувките, оставих палтото си на един стол и се покачих в шкафа. Рафтовете притиснаха гърдите ми, когато опитах да дръпна вратата. Не беше възможно да я затворя напълно. Но ако я държах плътно до мен, оставаше едва 5–6 сантиметров отвор.

ІІІ

— Прекалено тясно!

Въпросът ми беше изнервил бившия полицейски началник Йорген Крагх. Седяхме в противоположните страни на кухненската маска, застлана с покривка на цветя. Беше сипал кафе и за двама ни. Бях измръзнал от разходката под дъжда.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Зрял човек? В тесния шкаф? Абсолютно невъзможно!

— Погледнах го. Съгласен съм, че е тясно. Но смятам, че слаб човек би могъл да се смести между рафтовете и вратата.

— Трудно си го представям.

— Аз пробвах.

Гледаше ме изумено.

— Имаше място! Честно казано, не успях да затворя вратата напълно. Но е възможно да не сте обърнали внимание, че е зеела леко. И затова се чудя дали сте проверили шкафа?

— Хм.

— Крагх? Проверихте ли шкафа?

— Разбира се, че проверихме шкафа.

— Не си го споменал в доклада си?

— Нямаше какво да кажа.

— Кога го проверихте?

— Кога?

— Да.

— Как мога да си спомням?

— Нека те попитам по друг начин: Беше ли шкафът проверен веднага след като влязохте в стаята?

— Не си спомням.

— Значи теоретично погледнато е възможно убиецът да се е криел в шкафа, изчаквайки ви да излезете?

Всичко в него — погледът, гласът, позата — крещеше, че съм засегнал чувствителна тема, несигурност, нещо, което вероятно го е изяждало години наред.

— Не забравяй, че нямахме цялото време на света — каза той. — Знаеш как беше: Свещеникът лежи мъртъв под кулата, ти връхлиташ вътре, трябва да разбиеш заключена врата, бързаш нагоре към самата камбанария, за да провериш дали някой не се крие там — кой да ти мисли за затворен шкаф? — Вдигна рамене. — Да, на теория някой може да се е криел там. Но никога не съм вярвал, че е така. Не. Трудно е да се предположи.

— Но не сте проверили? Казваш, че… така и не сте проверили?

— Не знам. Това е моят най-честен отговор. Не си спомням. Не беше важно и темата никога не беше засягана. Знам, че специално аз не съм отварял шкафа. Но това не означава, че някой друг не го е направил. — Пауза. — Просто не знам.

Съчувствах му. Всички сме поемали по преки пътища, за което по-късно сме съжалявали. Забравяли сме нещо. Изоставяли сме. Обикновено се отърваваме. Защото никой не открива. Никой не научава. Защото не е важно. Но понякога биваме преследвани от миналото ни безразличие. Биваме подведени под отговорност.

— Дяволската маска — казах колебливо. — Имаш ли някаква теория какво се е случило с нея?

Преглътна няколко пъти, преди да продължи.

— Маската… Да, тя. Дяволската маска. Не знам кой може да я е взел или какво е станало с нея. Просто изчезна. Случва се. Неща изчезват. Но не сме се занимавали с нея. Не беше важна. Или поне не я смятахме за такава тогава. Но какво е станало с нея? Кой я е взел? Не знам, това е жалката истина, не знам. — С нокът изчовърка някаква коричка от ръката си. — Никога не е била централна тема в разследването. Тази древна маска.

— Кога последно е видяна?

— Март 1963 г. За да помогна на Коре Борг, бях слязъл с него долу в криптата да изкопаем едната от надгробните плочи, защото музеят искаше да я изложи. Тогава успяхме да зърнем маската. Жестока гледка.

— Тоест е изчезнала някъде между март и убийството на Понтиус Фелдберг?

— Основателно предположение. След смъртта му се разрових из всички слухове за духове и призраци и чисто рутинно проверих дали маската е на мястото си. Не беше.

IV

Докато вървях към центъра, Симон Фелдберг звънна. Беше бесен. Не му бях казал за посещението си при майка му. И сега някой — вероятно самата Сесилие Фелдберг — му беше разказала.

— Не знаех, че планираш да говориш с майка ми — каза той остро. — Защо не ми каза нищо за това?

— Съжалявам. Но се опитвам да говоря с всички, които могат да знаят нещо. Все пак майка ти е била най-наясно с това, което се случва с баща ти.

— Белтьо, тя има деменция!

— И въпреки това има проблясъци от време на време.

— Трябваше да ме уведомиш.

— Разбирам. Съжалявам.

— Трябваше да присъствам.

От какво се страхуваше? Че майка му щеше да каже нещо, което не трябва?

— В църквата ли си?

— Да. Защо?

— Исках да говорим. Не съм далеч.

V

В момента, в който оставих телефона, той извибрира и видях, че получих имейл. Беше Пиеро Фичино — моят италиански приятел и помощник. Имейлът беше толкова дълъг, че трябваше да седна на пейката на една автобусна спирка, за да го прочета:

Въпросите ти ме изпратиха на интересно издирване. Допитах се не само до моята библиотека и тайните кътчета на интернет, но и до добрите ми контакти със старите колеги от тайния архив на Ватикана. Не знам дали отговорите ми ще са ти от полза, но вероятно ще допринесат за разясняването на мистериите, с които си се захванал там горе, в Ювдал.

Цял клас ученици в светлоотразителни жилетки вдигаха врява около пейката, на която седях. Проследих децата с поглед, преди отново да се заровя в телефона. Първо Пиеро беше отговорил на въпросите ми за черната книга:

Гримоарите са били разпространени из големи части на Европа по онова време, а не само в Норвегия. Мнозина гледали на черната книга като тайно продължение на Библията. Казвало се, че магьосници и свещеници заимствали описанията на древни египетски заклинания от първите библейски текстове. Тези окултни, херметични текстове били запазени за духовенството. Казвало се, че първоначално магиите били част от шеста и седма книга от Петокнижието, които след това били редактирани и влезли в апокрифната Библия. Доста забавно, но е съществувало поверие, че оригиналната, пълна Библия — с двете допълнителни книги от Петокнижието — се е намирала в катедралата в родния град на Мартин Лутер — Витенберг. Там тя била заключена и прикована в бял мраморен ковчег в мазето на църквата.

Пиеро нямаше отговор на това защо Конрад Кремер е решил да замине от Хайделберг към Ювдал. Но във Ватикана имало писмо от курфюста Йохан Вилхелм II до папа Климент XI, което посочвало, че Кремер бил в конфликт с църковните и държавни институции и че те го обвинявали в сключване на споразумение с дявола и неговите демони:

Много неща сочат, че Конрад Кремер е бил или прогонен от Хайделберг, или е решил да напусне родния си град, за да избегне религиозни и наказателни последствия. Но историческите документи не споменават защо се е озовал точно в Норвегия и Ювдал.

Пиеро също пишеше, че най-старото описание на Sigillum Dei се намирало в средновековния гримоар Liber Juratus. Изглежда, че трудът е сборник с познанията на група магьосници. Той не само разказва как човек може да се отърве от Чистилището, но и как се призовават демони. Sigillum Dei бил също споменат в Clavicula Salomonis.

Доколкото успях да разбера, съществуват различни версии на Sigillum Dei в различни трудове. Една от тях е в италиански ръкопис, част от колекцията на Хайман Михаел. В библиотеката му имало доста стари еврейски текстове, равинска литература и дори Талмуда, сборник с цитати и еврейски закони на близо 15 века.

По-нататък Пиеро споменаваше ръкопис в Бодлийъновата библиотека в Оксфорд, в който Sigillum Dei, демонът Декарабия и дванайсетте вавилонски дяволски маски са споменати.

Sigillum Dei бил магическа диаграма — Печатът на Господ. Според ръкописа Sigillum Dei нямал абсолютно никаква еврейска или християнска връзка, но бил-заедно с дванайсетте маски (които трябвало да се носят от вавилонски първосвещеници) — портал между земното царство и това на мъртвите.

Небе и земя. Взе да ми идва в повече.