Том Егеланд
Маската на Дявола (39)

26
Органистът на църквата

I

Цял живот чакаме този момент. Този един, кратък момент. Последният.

Смъртта.

Зад волана на колата, която бях наел — шевролет, карайки по магистралата през калифорнийската шир, си мислех за мистерията, която е била обхванала Ювдал преди повече от петдесет години.

Все още никой не знаеше какво се е случило през онзи септемврийски ден, когато капелан Понтиус Фелдберг се заключил в стаята под кулата и изкачил повече от стоте стъпала горе до камбаните. Толкова много хора в Ювдал ми бяха разказвали една и съща история, бяха давали едно и също описание. Както обикновено, паството се било събрало в двора на църквата. Въпреки че печало слънце, се носел хладен вятър. Широколистните дървета по склоновете били обагрени в червено и жълто. Знамето се веело. Кратък писък приковал вниманието на всички. Всички погледнали нагоре. През големите прозорци на камбанарията се забелязвало движение. Капаците зеели отворени. Викове. От гняв. Или страх. И после внезапно той полетял надолу.

Назад, с разперени ръце, капелан Понтиус Фелдберг бил изхвърлен от часовниковата кула.

II

— Господин Белтьо!

Беше възрастен мъж, наближаващ осемдесетте, но все още нещо младежко личеше в него, сякаш със смесица от мъжество и отчаяние се беше вкопчил здраво във всичко, което годините отдавна бяха успели да му отнемат. Лорънс Голдуотър понасяше старостта добре. Остро лице, бдителни очи. Слаб и тромав, но с гъвкаво тяло. Като змия. Дългата, сребристосива коса беше вързана на конска опашка. Той протегна ръка. Здрависването беше здраво, силно, на границата с болезнено.

— Мистър Голдуотър! — казах. — Благодаря, че пожела да се срещнем.

— My pleasure^[1]. Любопитен съм какво можеш да ми разкажеш. И какво искаш да ме питаш. Чаках дълги години.

— Мен?

— Миналото.

— Чакал си миналото?

— Чаках миналото да ме застигне.

Завършваше всичко, което казваше с дрезгав, глуповат смях. Сякаш никога не говореше сериозно.

Къщата му беше малка и западнала. Отвън в задния двор имаше ръждясал резервоар за гориво, счупен климатик и части от шевролет импала 1962 без гуми. От верандата с два стола и паянтова маса можехме да видим склоновете с високите секвои.

Оставих куфара си и вдишах вечерния въздух.

— Бира? — попита той.

— С удоволствие.

Влезе и донесе две кутийки. Budweiser.

— Мога да ти предложа единствено дивана. В хола.

— Няма проблем.

— Къщата не е голяма.

— Диванът ще свърши работа.

— Купих я през 1977 г. Когато наследих пари от баща си. Не е кой знае какво, но е напълно достатъчно. Имах собствен дом. За първи път в живота си. Бях на четирийсет.

Отново онзи смях. Запали цигара. Отпих от бирата.

— Ювдал… — каза той. Произнесе го Дювдал. — What a place…^[2]

— Минало е доста време.

— A lifetime^[3].

— Имал си много почитатели там.

— Почитатели? Имал съм?

— Млади момичета.

— О, вярно. — Той се засмя. — Други времена. Задоволявахме се с това, което животът ни предоставяше.

— Така си и направил.

Не обърна внимание на неодобрението ми.

— Oh yes. I sure did!^[4]

Разказах му това, което знаех за убийството на Даниел Люке. Изглеждаше искрено заинтересован. И тъжен. Когато му обясних, че Мария Крагх Фелдберг е била повикана на разпит, той поклати глава.

— Madness!^[5]

— Познаваш ли я?

— Бегло. Споменавали сме я. Познавам съпруга й, Петер. — Пауза. — Разменяме си писма.

Поне имах признание, истина.

— Как се познаваш с Петер? Все още не е бил роден, когато си напуснал Норвегия.

— Дълга история. Именно нея си дошъл да чуеш. Но ела, нека внесем куфара ти вътре.

Входът се състоеше от външна врата с мрежа за комари и по-солидна вътрешна врата. Оставих багажа си на пода. Всекидневната не беше голяма. Кухненски бокс. Столова. Две врати: една към спалнята, една към банята.

— Nice^[6] — казах. Не го мислех. Но така казва човек.

Обърнах внимание на голямо, продълговато петно на бежовия тапет на стената. Самият той беше избелял от слънчевата светлина. Нещо беше висяло там много години, а след това беше махнато.

Лорънс проследи погледа ми.

— Взе го със себе си — каза той.

— Даниел.

— Young mister Daniel.

— Какво е взел със себе си?

— Маската.

Не успях да сдържа ахването си.

— Маската на дявола?

— Yes, sir!

— В теб ли е била през всичките тези години?

Той вдигна вежди.

— Мислех, че знаеш. Взех я със себе, когато си тръгнах от Ювдал. — Засмя се. — А след това оставих Даниел да я върне обратно.

— Търсихме я.

— Really? That ugly old piece of junk?^[7]

Едва ли Лорънс Голдуотър знаеше. Но маската, която той е държал закачена на стената си като изтъркан сувенир от Ювдал, беше културно-историческо съкровище на четири хиляди години, струващо милиони долари.

— Тази маска принадлежи на музея — казах.

— Is that so?^[8] Е, ами дадох я на Даниел. Беше ми писнало да гледам грозната й физиономия всеки ден.

Отново се засмя, дрезгаво и сурово.

Излязохме и седнахме на верандата. Лорънс взе един стек студен Bud^[9].

— Какво се случи през далечната 1963 г.? — попитах.

— A whole lot^[10].

— Знаеш ли как е умрял Понтиус?

— Добрият, стар Понтиус. — Той поклати глава. Дълго. — Не трябваше да приключва така.

За кратък момент си помислих, че гласът му ще го предаде.

— Убиха ли го? — попитах.

Лорънс щеше да каже нещо. Но млъкна. Отвори две кутийки бира. Когато срещна погледа ми, нещо се беше променило в него. Беше станал по-мил.

— Въпрос на гледна точка — каза той и ми подаде едната бира.

— Как може едно убийство да е въпрос на гледна точка?

— Добре казано. Но винаги съм чувствал отговорност за смъртта на Понтиус.

— Защо?

Той се поколеба.

— Защото можеше и аз да съм този, който го избута от камбанарията.

— Но не си го направил.

— Не.

Вдигна ръката, с която държеше бирата. Изминаха няколко секунди, преди да разбера, че иска да се чукнем за наздраве. И аз вдигнах моята. Отпихме. Той изтри устни с опакото на ръката си.

— Не го блъснах. Но. Можеш с известно право да ме обвиниш, че съм го тласнал към смъртта. По мой си начин.

Думите увиснаха във въздуха.

По мой си начин.

— Какво стана, Лорънс?

Нещо предизвикателно проблесна в погледа му. Или просто аз не можех да тълкувам израженията на хората? Тъга ли беше? Гняв? Нещо напълно различно?

Взе кутийката и я изпразни на един дъх.

— Утре, мой приятелю. Tomorrow. Тогава ще ти разкажа цялата история. Цялата проклета история. — Оригна се. — Buddy, сигурно си изморен. Още няколко бири и ще заспиш прав. Утре ще те заведа на разходка. Назад във времето. И ще ти разкажа цялата история. Цялата прословута история.

Антракт (V)

Криптирано съобщение — Ювдал — Събота, 17 октомври: Къщата на бившия шеф на полицията Й. Крагх е претърсена. Никаква маска. Й. К също не допринесе със съществена информация. Твърди, че не я е виждал от 1963. Дали крие нещо? Ще проверим дървената църква и новата църква/крипта (днес), музея (неделя) и личните адреси (през цялото време). Апартаментът на Д. Люке ще бъде претърсен, когато е чисто.