Том Егеланд
Маската на Дявола (34)

23
Дневникът

I

Да чета записките от дневника на Понтиус Фелдберг от последните месеци беше все едно да хвана добър приятел за ръка и да го последвам в лудостта.

Лежах в хотелската стая с дневника върху коленете ми. Не успях да схвана психиката му. В един момент той описваше своите религиозни колебания с ясен и прецизен език, докато в следващия абзац можеше да говори за демони и духове, сякаш те танцуваха танца на смъртта пред очите му.

Дневникът на Понтиус Фелдберг показваше колко заслепен е бил от собствените си илюзии. Не е успявал да се погледне отстрани. Лудостта е винаги затворена в свой собствен свят.

Все още не разбирах какво се е случило с него през онази съдбовна неделя, но започвах да схващам какво точно е довело до трагедията. И осъзнах, дори по-ясно отпреди, че Лорънс Голдуотър играеше важна роля в петдесетгодишната драма.

II

Понякога да проследиш призрак от миналото е много по-лесно, отколкото човек предполага. Бързо търсене на <Лорънс Голдуотър, Калифорния в страницата Whitepages ми даде не само телефонния му номер, но и пощенския му адрес в Марипоса, Калифорния.

Когато звъннах, не очаквах да ми отговорят. Беше ранен предиобед на западното американско крайбрежие. Но след третия сигнал чух гласа му:

— Yup^[1]?

— Mister Lawrence Goldwater^[2]?

— Yup, speaking^[3].

— Казвам се Бьорн Белтьо. Звъня от Норвегия.

— Norway. Wow^[4]. Живял съм там. Доста отдавна. Long time gone by^[5]. За горкия Даниел ли става въпрос?

Потвърдих, че съм част от разследващия екип, който освен това разглежда убийството на Понтиус Фелдберг.

— Трагично. Даниел беше тук, знаеш ли? Преди няколко седмици. Полицията идва да ме разпитва след това. Но със сигурност си наясно.

— Какво искаше?

— О, същото като теб. Да разбере за стария случай. Да. Спомням си смъртта на Понтиус. Hell, I was there^[6]! Бях в църквата, когато се случи.

— Какво разказа на Даниел?

— Същото, което мога да разкажа и на теб. Това, което си спомням.

— Какво си спомняш от онзи ден?

— Епископът беше там. Понтиус беше написал няколко доста налудничави писма, които бяха направили впечатление. Говореше за демони and all kinds of shit, know what I mean^[7], така че епископът пропътува целия път до забравеното от бога селце in the middle of fucking nowhere^[8]. След службата слязох в галерията. Не го видях, но ми казаха, че побягнал нагоре към кулата. Аз самият се заприказвах с жена му Сесилие и една двойка от енорийския съвет. Спомням си, че Сесилие държеше Симон на ръце.

— Сега е викарий.

— Малкият Симон. — Чух го как се засмя.

— Какво още помниш?

— Седяхме и си говорихме. Помня, че малкият Симон повърна върху рамото на Сесилие и изведнъж отвън се разнесоха писъци. Излязохме тичешком и тогава го видяхме. Понтиус. На земята. — Пауза. — Мъртъв. — Пауза. — Сесилие, естествено, изпадна в истерия. Трябваше да взема Симон, който, за щастие, не разбра какво става. Беше едва на годинка. След известно време дойдоха Бърза помощ и полицията. На следващия ден дадох показания и казах същото, което разказвам и на теб сега.

— Защо си тръгна от Норвегия?

— Не го приемай зле, ту friend, но защо, за Бога, да остана? Ха-ха. Ювдал. Мислех, че е интересно да получиш работа там, но след известно време ти идва в повече. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Имаше ли приятелка в Норвегия?

Суров смях.

— Имал ли съм? Дали съм имал! Не беше трудно да си намериш жена в Норвегия.

— Някоя по-специална?

— Какво имаш предвид?

Нещо предпазливо се беше появило в гласа му.

— Само случайни афери ли бяха, или си имал по-специално отношение към някоя?

— This was the sixties, man^[9]. Шейсетте. Разбираш какво имам предвид?

Разбирах. Разбирах и че крие нещо. Не знаех какво. Не знаех и как го бях усетил. Нещо в гласа му, в паузите, в нервния смях.

— Наскоро да си бил в Норвегия?

— Що за въпрос е това? — Смях. — Не, отдавна не съм идвал в Норвегия. Не и откакто се върнах вкъщи. You do the math^[10]. Над петдесет години.

— Поддържаш ли все още контакт с някого от Ювдал?

Нервен смях.

— No, по, по.

Отново усетих, че ме лъже.

— Получих достъп до дневника на Понтиус Фелдберг.

— Cool. Водил е дневник? Не знаех.

— И имам няколко въпроса. Знаеш как е.

— 1 know. I know.^[11]

— Ако реша да прелетя над океана и да дойда да говоря с теб относно случилото се през 1963 г., би ли било възможно?

— Sure! Come on over, man^[12]. — Зад вълнението: нещо предпазливо в гласа му. — Просто ела. Mariposa, California, man!^[13]

— Всичко ще е много по-лесно, когато говорим лице в лице.

— I know! Но нямам информация, която да ви помогне в разследването на убийството на младия Даниел.

— Разбирам. Но се опитвам да получа цялостна картина… да, да разбера всичко. Разговарял съм с мнозина относно случилото се.

— Кога възнамеряваш да дойдеш?

— Трябва да проверя полети и други практически неща, но ако тръгна в събота сутринта, ще кацна в Марипоса в събота вечерта, американско време. Удобно ли е?

— Of course! Be ту guest!^[14]

ІІІ

— Според теб къде е маската?

Италианският журналист от L’espresso гризеше върха на химикала си, докато чакаше отговора ми.

Отговор, който съвсем не възнамерявах да му дам. Не знаех в края на краищата. За да замаскирам несигурността си, отпих от питието си.

— От това, което знам, може и да е унищожена — казах уклончиво.

Той кимна замислено.

— Да се надяваме, че не е така.

Бях му разказал цялата история за Конрад Кремер, Понтиус Фелдберг, маската на дявола и истерията около виденията на мъртви от селото. С лека усмивка той си беше записвал, нетърпеливо, с разкривен почерк. Седяхме в бара на хотела. L’espresso черпеха. Фотографът — мълчалив и набит мъж — ми направи снимки от всевъзможни ъгли.

— Според теб дали този, който е замесен в убийството от 1963 г., е взел маската? — попита журналистът.

— Не е невъзможно — отговорих. — Но кой?

— Exactly. Who? — повтори журналистът.

Извади телефона си и ми показа снимка на дяволската маска в Британския музей. Същата снимка, която Пиеро Фичино ми беше изпратил.

— Scary mask!^[15] Смяташ ли, че тя е причината за убийството на младия журналист? — попита той.

— Невъзможно е да знам. Лично аз смятам, че е интересна теория. Но трябва да попиташ полицията за мнението им.

— Опитах, естествено, да си уговоря среща с този — той провери в тефтера си — Дален. С кого другиго от селото е добре да разговарям?

Подметнах му за бившия началник Крагх и за стария свещеник Борг. Не казах нищо за Сесилие Фелдберг. Нито за Мария. Достатъчно й беше на главата.

— Викарият се казва Симон Фелдберг — обясних аз. — Той е син на Понтиус Фелдберг.

— Excellent^[16]!

Останахме да поговорим за случая, за Ювдал, за Норвегия и Италия, докато изпихме питиетата си. Накрая, когато се здрависвахме, ми благодариха за помощта. Фотографът кимна безмълвно.

IV

— Шалом!

Глас на млад човек. Изпълнен с насмешка. Сякаш беше придърпал телефона и на игра беше отговорил въпреки нежеланието й.

Бях звъннал на Ребека. Но не тя ми отговори.

— Там ли е Ребека? — попитах.

Що за въпрос. Глупав. Глупав. Глупав.

— Uh. Yes. — Смехът преливаше от тона му. — Just а moment^[17]!

Звук от предаване на телефон от ръка на ръка.

Ребека (плашливо): — Hello? Бьорн? Ти ли си?

— С кого си?

— О, ами казва се Адар. Бьорн, аз…

— Адар?

— Един от студентите ми. Аз съм негов ръководител в университета.

— Така ли?

— Пише дипломна работа върху библейска археология. Вероятно ще ти е интересно да я прочетеш.

— Мога да звънна друга вечер.

— Почти сме готови. Може ли да звъннеш след няколко минутки?

— В университета ли сте?

— Да.

Отговори малко прибързано, леко пресилено. Беше вечер в Йерусалим. Знаех, че не казва истината, не бяха в университета, разбира се, че не бяха в университета.

Бяха в дома й. В апартамента й с френски балкон, на етажа над магазин за обувки и друг за храна за вкъщи. Беше късно вечерта и бяха в дома й.

— Значи ще ти звънна по-късно.

— Направи го — каза тя.

Нито един от двама ни не го мислеше.

V

Облякох якето, обух обувките, които бяха обърнати към вратата, и излязох. Беше спряло да вали.

Имах нужда от разходка. Свеж въздух. Нещо друго, което да отвлече вниманието ми.

Студентите ми се бяха събрали пред хотела с куфарите и чантите си. Първоначално не разбрах накъде се бяха запътили. Но след това осъзнах, че работата им тук беше приключила. Чакаха нощния автобус за Осло. Баха си свършили работата.

Изглеждаха щастливи да ме видят. Мислеха, че съм отишъл, за да ги изпратя.

Не трябваше да забравям, че ще пътуват тази вечер.

Трябваше да купя букет цветя за всеки един от тях. Но бях толкова зает със случая, с Ребека, с мен самия.

Чувствах се като идиот.

Здрависах се с всеки един и им благодарих за помощта. Няколко минути седяхме и чакахме автобуса. Когато заминаха, продължих по „Стургата“. Бях ядосан на себе си. Какъв несъобразителен глупак само! Чух, че мотопед с дефектен ауспух потегли. Зад прозорците проблясваха сините екрани на телевизорите. Нямах определена цел, така че просто вървях натам, накъдето краката ме водеха. Първо надолу по „Стургата“, после покрай „Смиевайен“, а след това нагоре към успоредните на мелницата пътечки.

Тъкмо бях подминал една от натруфените и добре осветени витрини на магазина за сребро, когато осъзнах, че някой ме следи.

VI

Чел съм, че параноята се описва като сериозно психическо заболяване, причинено от подозрение и дълбоко вкоренени илюзии. Дори и най-малкото нещо може да разпали убеждението, че нещо не е наред. Едновременно с това се смята, че няма полза да опитваш да уверяваш параноика, че въобразяваното съществува единствено в съзнанието му.

Останах дълго пред художествената галерия Bilder i bygda^[18], за да оставя облечения в тъмно преследвач да ме подмине. Зави наляво, няколко блока пред мен.

Но няколко минути по-късно той отново беше там. Зад мен. Този път бях сигурен. Преследваше ме. Беше обиколил целия квартал, за да се промъкне отново на сто метра зад мен.

Спрях. Той спря. И след това направих нещо изненадващо. Тръгнах в негова посока. Исках да се изправя пред него. Лице в лице. Исках да разбера кой е. И защо ме преследва.

Непознатият пое надясно, по тясна, тъмна алея между наскоро обновената в червено мелница и стар склад за дървен материал. Подтичвайки, тръгнах след него.

VII

Чакаше ме зад една от стените на склада.

Лицето му беше в сянка.

Спрях рязко.

Не носеше оръжие. Но Стойката и ловкостта му показваха, че не се нуждае от такова.

Стоях неподвижно. Той също. Не знам колко време измина. Аз, стоейки замръзнал от страх.

Не съм от тези, които обезоръжават противник с вик и карате удар. О, не. Аз съм този, който послушно вдига ръце във въздуха.

Провикване. Зад мен.

— Хей! Какво става тук?

Мъжът се обърна и изчезна надолу по алеята.

Обърнах се към този, който се беше намесил. Но той също беше изчезнал.

Обърках се. Какво се беше случило? Какво всъщност се беше случило точно в този момент?

Зачудих се дали да не звънна на полицията. Но какво щях да кажа? Че почти бях нападнат. Беше ли станало въобще нещо наказуемо?