Том Егеланд
Маската на Дявола (18)

10
Дъщерята на клисаря

I

Изпаднал в паника, побягнах от тъмната крипта на новата църква.

Да, признавам си. При среща с невъзможното, необяснимото, неразбираемото, дори и най-рационалните хора могат да изгубят сдържаността, самоуважението и здравия си разум. Страхът от видяното не е страх от това, което може да ни се случи. Не. Страхуваме се от духове, демони и същества, от отвъдното, защото те разтърсват нашата представа за света. Видът им кара крехката ни сигурност и спокойствие да се разрушат. Не съществуват! И въпреки това ги виждаме. Природните закони отстъпват, логическата рационалност се пречупва и ние отстъпваме назад, оголени и уплашени за животите си, с детското неразрушимо убеждение, че те всъщност съществуват, всички грозни, зли, жестоки същества, които се крият в сенките на тавана, в гардероба, под леглото.

Не знам какво видях. Но не беше човек. Видяното трая само частица от секундата. Сякаш нещо се освети от светкавица.

Проблясък на нещо отвратително, нечовешко.

Не беше нещо, с което се гордеех, но истината е, че треперещ от страх, побягнах по стръмните стъпала на криптата, покрай първата редица пейки, около амвона и свещения купел за кръщене, стигайки до ризницата.

Симон Фелдберг, който беше седнал с отворена Библия в лявата ръка и записваше нещо с дясната, ме погледна учудено.

— Има някой долу! — изкрещях.

— В криптата?

— Звънни на полицията.

— Но кой…?

— Просто звънни!

— Но…

— Сега!

II

Първата патрулка — следвана плътно от началник Айлерт Дален и Сири Шау — беше на място само след няколко минути. Трябва да призная, че прекалих, карайки свещеника да каже на полицията, че разрешението на случая „Люке“ се криеше долу в криптата.

— Какво стана, Белтьо? — попита началникът.

— Добре ли си, Бьорн? — попита Сири загрижено.

Събрах полицаите пред вратата, водеща надолу към криптата. Тук горе, на дневна светлина, в компанията на полицейския началник, Сири от Крипос, двама въоръжени полицаи и един свещеник на около два метра от мен, всичко изглеждаше толкова глупаво, толкова неописуемо глупаво. Но знаех какво бях видял там долу в тъмното. Не си го бях въобразил. Имаше някой с мен.

— Бях в криптата, за да търся маската — обясних.

— Трябваше да питаш мен или Симон — каза началникът. — Разбира се, че не е там. Проверявали сме.

— Видях нещо.

Тишина.

— Нещо, Белтьо?

Не ми хареса тонът в гласа му.

— Какво видя, Бьорн? — попита Сири.

— Можеш ли да обясниш нещо? — добави началникът.

Започнах да се потя.

— Знам, че ще прозвучи малко странно.

— Пробвай! — каза той. Раздразнено и недоброжелателно.

Вече ми стана ясно, че бях изгубил.

— Белтьо? — каза той.

— Там долу имаше някой.

— Добре? Нещо или някой?

— Някой. В криптата. Заедно с мен.

— Кой?

Поклатих глава.

— Не си видял кой е бил? — попита Сири.

— Не.

— Възможно ли е да е бил клисарят? — попита Симон Фелдберг.

— Не ми изглеждаше да е той — понижих глас, — не изглеждаше да е човек.

Няколко секунди пълна тишина.

Сири усети накъде отиват нещата и се опита да ми помогне:

— Имаш предвид животно? Плъх?

Погледът ми трепна.

— Или… — Началникът ме гледаше със злонамерена усмивка. — Може би искаш да кажеш, че си видял нещо… свръхестествено?

Презрителният му тон ме накара да премълча това, което мислех да кажа.

Не можех да им дам истината. Не можех да кажа какво бях видял. Или какво си мислех, че съм видял. Не, какво знаех, че съм видял.

Когато не отговорих, Айлерт Дален поклати глава.

— Боже Господи — измърмори той. — Не и ти!

— Не знам какво видях — казах, опитвайки се да се измъкна. Ако бях описал гледката, вероятно щяха да повикат екип доктори, въоръжени с усмирителна риза и успокоителна инжекция.

— Ще хвърлим един поглед — каза началникът и кимна към оръжията, които двамата полицаи държаха в кобурите си. Heckler & Koch P30L. Извадиха пистолетите.

Един след друг всички слязохме в криптата. Симон остана горе.

III

Криптата беше празна. Разбира се, че ще е празна.

Нито човек. Нито демон. Само тъмнина.

Какво очаквах? Че Декарабия щеше да се свие на пода, молейки за милост? Че невидим дух щеше да се скрие в тъмното с надеждата, че полицията няма да стреля? Че Сатаната, крещейки, щеше да изчезне в облак от сяра и искри?

Почувствах се като идиот.

— Да, да, да — каза началникът.

Тишина.

— Имаше някой тук! — избухнах.

— Вероятно си си го представил. Фантазия. — каза Сири съчувствено.

— Знам какво видях.

Изненадващо, Дален постави ръка на рамото ми.

— Белтьо…

Вече не беше гневен. С въпросителен и озадачен поглед, аз срешнах неговия.

II тогава той каза:

— Знаем, че си бил в болница.

По тона му разбрах, че думите му не са подигравателни, а по-скоро утешителни. Че той е наясно, че понякога мога да изгубя разума си. Че си имах свои проблеми. Мои вътрешни демони, ха-ха.

Отдръпнах се от него.

— В болница? Какво общо има това със случая?

— Нямах това предвид.

— Всичко е наред, Бьорн — каза Сири.

Емоциите ме заляха. В болница? Всъщност бих предпочел гняв и ярост пред това жалко съчувствие.

Отидох до мястото, където бях видял — да, какво точно бях видял?

— Той седеше там — казах.

Погледите, които Сири и началникът си размениха, бяха изпълнени едновременно със състрадание и примиреност.

Осъзнавах какво си мислят. Бьорн Белтьо беше вече изгубил разума си, мислеха си те.

Бях склонен да се съглася с тях.

IV

— Не трябва да вярваш на всичко, което чуваш!

Боядисаната в бяло хижа в швейцарски стил на Естер Скар беше разположена точно в центъра на Ювдал. Градината на съседите беше превърната в паркинг на „Кооп“^[1]. От прозореца на дневната тя виждаше всички паркирани автомобили и препълнения с боклуци варел, който беше точно до рампата за товарене и вентилаторите. Докато хубавите фасади бяха обърнати към „Стургата“, то хората, живеещи на „Смиевайен“ се примиряваха със задната страна, където колите паркираха, а празни кашони и стиропорени кутии, пълни с найлони, бяха сместени до рушащите се стени.

— Всички лъжи — продължи тя. — Отвратителните слухове. За татко.

Едва сега се сетих коя беше. Естер Скар. Разбира се. Беше дъщерята на клисаря.

— Затова ли искаше да говориш с мен?

— Знам какво ще ти разкажат. За слуховете, които се разпространяваха. Лъжите. Не трябва да вярваш, че са истина. Не са. Татко беше добър човек. А всичко се поуталожи след време. — Въздъхна. — Защо се разровиха отново?

— Млад мъж е убит.

— Сам си е виновен. — Усети се какво каза. — Не, ох, какви ги говоря? Не се изказах добре. Извинявай. Но с какво би допринесла? Една книга? За отминали трагедии? За какво би допринесла, питам аз. Остави миналото на мира. Най-добре е. За всички нас.

— Тъкмо бях на посещение при Иорген Крагх.

Погледът й замръзна. Без да каже и дума, отиде в кухнята. След малко се върна с табла, върху която имаше порцеланова кана с кафе, две чаши, чинийки и пай. Сервира на холната масичка.

— Мразя този човек — каза тя.

— Мразиш? Началник Крагх?

— Разруши живота на баща ми. Дори повече от това. Държа го лично отговорен за самоубийството на татко. Той и онази уличница Вибеке Грандал.

— Заради това, че е повикал баща ти на разпит?

Сипа кафе на мен, а след това и на себе си.

— Татко никога не му прости. Бяха добри приятели едно време. Въпреки това Крагх се държеше така, сякаш татко беше изхвърлил със собствените си ръце Понтиус Фелдберг от кулата.

— Неприятна ситуация — казах. Все нещо трябваше да кажа.

— Никога няма да забравя деня, в който свещеникът дойде. Татко беше в неизвестност от няколко дни. Страхувахме се от най-лошото. И тогава се звънна на вратата. Беше Коре Борг. — Тя затвори очи. — В последните години баша ми не беше добре. Въпреки това шокът беше голям, когато… Да, сам можеш да си представиш.

С малка, бродирана в ъглите, носна кърпичка, тя изтри една сълза.

— Знам, че са се носели някакви слухове — отбелязах възможно най-внимателно.

За момент ми изглеждаше, че се опитва да премълчи нещо.

— Тези грозни слухове. Как татко се е… Те показват колко низки можем ние хората да бъдем. Сякаш татко би… Е, знаеш.

— Възможно ли е тези обвинения да са допринесли за това, което е станало?

— Нито той, нито някой от нас ги прие на сериозно. А и защо да го правим? Неоснователни глупости от болни за внимание момиченца. Вибеке Грандал не е била никога невинна. Опита се да си пререже вените, знаеш ли. Това говори само за себе си.

— Да се върнем към случилото се през последния ден от живота на Понтиус Фелдберг. Баща ти разказвал ли ти е нещо?

— Дали ми е разказвал? Отново и отново.

— Какво?

— След службата видял Понтиус Фелдберг, който търчал от църквата към стаята на кулата. Татко каза, че изглеждал нервен. Той го попитал дали го е виждал. Но баща ми не разбрал кого свещеникът имал предвид. Не бил виждал никого. А после го питал и за миризмата. Баща ми се учудил. Защото нямало абсолютно никаква миризма. Понтиус твърдял, че усещал миризмата на дявола. Била… особена. — Тя поклати глава. — През цялото онова лято се говореше за тези… да, демони. Точно като сега. За това, че онзи Конрад Кремер се бил върнал. Че мъртвите се надигали от гробовете си и скитали из Ювдал. Пълни глупости. Мъртъв ли си, значи си мъртъв, смятам аз. Чете ли вестника? Същото се повтаря и сега. Народът не е много добре. Ако един види нещо, всички виждат нещо. Сянката става на дух.

— Какво още ти е разказвал баща ти за онази неделя?

— Неделя сутринта бил горе в кулата, за да отвори прозорците, за да може звукът на камбаните да се носи възможно най-далеч. Така се правело при всички служби и церемонии. Камбаните не бяха автоматизирани по онова време, така че татко буквално е трябвало да дърпа въжетата преди и след служба. Изключително тежка работа. И тъй като епископът бил на визита, било изключително важно всичко да премине по план. Така татко оповестил Високата меса според процедурата, биейки всички камбани: десет минути в 10:00, една минута в 10:30 и пет минути точно преди службата. След това по време и в края на службата. Беше си чиста наука кога и как трябва да се бият. — Тя се засмя. — Татко тъкмо приключил, когато се натъкнал на Понтиус. Каква работа е имал горе в камбанарията, си остава загадка. Баша ми не го беше виждал никога там.