Том Егеланд
Маската на Дявола (22)

13
Семейство Фелдберг

I

Керамичната табелка на входната врата беше ръчно изработена. Без съмнение, в началното училище. Пред грейнало слънце, няколко зелени смърчови върха и християнски кръст седяха четирима човека. Гравираният текст беше:

ТУК ЖИВЕЯТ

ПЕТЕР И. & МАРИЯ К. ФЕЛДБЕРГ

И ЯКОБ & САРА

В момента, в който звъннах, Мария ми отвори. Вероятно е чула таксито и е чакала до вратата. Лицето й беше зачервено и развълнувано, погледът — топъл и нежен. Очите — особено зелени.

— Бьорн — прошепна тя тихо, фамилиарно, сякаш само аз трябваше да го чуя. Постави ръката си върху моята, въвеждайки ме при семейството си.

Щастливо куче дойде при мен, лаейки и махайки с опашка. Казваше се Трикси и обичаше всички.

В коридора между антрето и всекидневната ни чакаше Петср и двете им деца, Якоб и Сара. Мария избута напред Якоб, най-големия си син. Беше около 20 годишен; едър и пълен.

— Якоб — измърмори той.

Изглеждаше ми, че сякаш не е тук, че погледът му, като с магнит, е привлечен другаде. Здрависването му беше слабо. По-малката сестра на Якоб, Сара, беше набита и закръглена. Нейното ръкостискане беше по-здраво и продължи по-дълго. Косата й беше боядисана в гарваново черно, в готик стил. Взираше се в мен напрегнато, сякаш беше леко агресивна и искаше да ме предизвика.

Около нас Трикси подскачаше развълнувано.

Закачих якето си на закачалката. Върху боядисан в матово скрин, между две запалени стеаринови свещи, бяха оставени четири ключа и три камари с пликове, една със сметки, втора с писма и трета с рекламни брошури. Сметката, която лежеше най-отгоре, беше за тока, най-първото писмо беше с марка от САЩ, а най-горният плик при купчината с реклами беше от Trumf.^[1] Четирите ключа изглеждаха еднакви — ключовете за къщата може би? По един за всеки? Подредени хора, помислих си аз. Над шкафа беше окачено масивно огледало. Не обичам огледала. Когато видя отражението си в тях, винаги извръщам поглед.

— Толкова хубаво, че дойде — каза Мария.

Изглеждаше ми нервна, развълнувана и особено привлекателна. Под блузата й виждах очертанията на гърдите й. Не можех да се сдържа. Тя събуждаше неподозирани чувства в мен. Сетих се за Ребека. Какво ми ставаше?

Мария помилва мъжа си по главата и изтупа невидима прашинка от якето на сина си, докато вървяхме и ми разказваше за къщата, в която живееха, как е построена през 1969 г., но напълно реновирана през 2005 г. и преустроена след катастрофата с Петер през 2011 г.

В хола камината беше запалена. Литографии по стените. Рафтове за книги от ИКЕА. Огромна плазма с тон колони от двете страни. Замислих се, че, за съжаление, не съществува репепта за добър живот. Единствено може да даваме най-доброто от себе си. Да имаме 1,8 деца^[2] и да намерим мястото си. Както Мария и Петер бяха направили.

II

Петер отиде с инвалидната си количка до мястото си в края на холната маса. Якоб и Сара се отпуснаха във фотьойлите пред телевизора, изглеждаха сякаш са от гума. Аз самият седнах на дивана до Мария.

— Е, това е нашето малко гнезденце — каза тя, премествайки се, за да може да седи по-близо до мен.

— Уютен дом — отговорих.

Тя сипа кафе от черна термокана и ми подаде поднос, в който имаше руло.

— Домашно приготвено. Просто да знаеш.

Взех си едно парче. Мария сложи едно и в линийката на мъжа си. Якоб се наведе над масата и взе две парчета в ръка. Майка му го погледна укорително. Сара не искаше да яде.

— Току-що разбрах, че Даниел е бил в САЩ преди няколко седмици — казах. — Знаете ли защо?

Няколко секунди тишина.

— Щеше да посещава Лорънс Голдуотър — каза Мария.

Органиста в църквата.

— Лорънс Голдуотър е живял тук през 1963 г. — обясни Петер, предполагайки, че аз никога не бях чувал за него.

— Органистът в църквата на Ювдал — каза Сара.

— И централна фигура в полицейското разследване — допълни Мария.

— Задънена улица — каза Петер. — Никога не откриха нещо уличаващо го.

— Това не означава, че е нямал общо със смъртта на дядо — отвърна Сара.

— Лорънс е имал алиби — каза Петер. — Говорил е с майка ми и няколко други, когато татко е умрял.

— Даниел се опитваше да интервюира възможно най-много от замесените — обясни Мария. — Независимо дали бяха заподозрени, или не.

Кимнах замислено. Опитах се да разбера напрегнатата атмосфера. Вероятно бяха водили този разговор много пъти преди. Беше лесно да се забрави, че Понтиус Фелдберг беше баща на Петер и дядо на Якоб и Сара.

Мария отиде до кухнята, за да вземе още руло. Аз отпих от кафето. Всички мълчаха. През големите панорамни прозорци Ювдал проблясваше и премигваше като океан от светлина. Когато Мария се върна, ми се стори, че седна още по-близо до мен.

— Проблем ли ще е да задам няколко въпроса относно ношта, в която Даниел е умрял? — попитах.

— Ох, трябва ли да говорим за него? — попита Мария.

— Все пак това е причината Бьорн да е тук, в селото — каза Петер.

— Разбира се. Питай… Вземи си още руло.

— Щяла си да бъдеш снимана от Даниел в църквата?

— Всъщност той искаше да снима татко. Но татко не искаше. Такъв си е той. Даниел смяташе, че съм добър заместник, тъй като бях не само дъщеря на бившия полицейски началник, но и ръководител на Съюза на историците и шеф на Ювдалския музей. Затова се съгласих.

— Защо точно в църквата?

— Полицията пита същото. Мисля, че Даниел искаше да направи снимки под камбанарията, там, където Понтиус е умрял. Но не знам. Това момче можеше да бъде доста потайно. Снимката щяла да бъде изненада, каза той.

— Изненада?

— Така каза.

— За какъв вид изненада може да е говорил?

Тя поклати глава. Усещах топлината на тялото й дори през всичките слоеве дрехи помежду ни.

— Какво стана, когато отиде в църквата? — попитах.

— Нищо. Той не беше там. Бях закъсняла, беше такъв ден, и когато най-накрая стигнах, не го открих. Типично. Потърсих го, но той не се появи и аз продължих към среша на енорийския съвет.

— Къде, мислиш, е отишъл?

— Няма как да знам. Горе в кулата? Някъде извън църквата? Може би някой го е принудил да се скрие от мен?

— Веднага ли си тръгна?

— Да.

— Колко дълго беше там?

Загледа се в нищото, преди да отговори:

— Едва няколко минути. Нямах време да чакам. Ох, бях толкова изнервена. Първо бях закъсняла за музея, после трябваше да мина през църквата за снимки и накрая енорийският съвет. За всичко бях закъсняла. Реших, че ще направим снимките друг ден.

— Вратата на църквата е била отворена?

— Да.

— Била е заключена, когато са го открили.

— Чух. Но нямам никакво обяснение.

— Щял ли е да снима други освен теб?

— Не ми е казвал… Още кафе?

Мария ми наля кафе, аз си взех от рулото, Петер седеше и ни наблюдаваше. Някъде под масата лежеше Трикси, от която се усещаше неособено приятна миризма.

— Какво, мислиш, е станало с дядо? — попита ме Якоб.

Трябваше да се замисля няколко секунди, преди да се сетя, че дядото е всъщност капелан Понтиус Фелдберг.

— Нямам теория. За съжаление. Но ми изглежда най-вероятно някой да е бил в кулата заедно с него, някой, който го е бутнал.

Тишината надвисна над нас. Имах желание да положа ръката си утешително върху рамото на Мария.

— При всички случаи е по-вероятно от това демон да го е извършил — каза Сара след известно време.

Якоб започна да се смее. Майка му му каза да мълчи.

— Щеше да е по-яко да е демон — засмя се Сара.

— Сара! — извика Мария.

— Супер! — добави Якоб.

Мария ми се усмихна извинително.

— Наясно ли сте с историята на Конрад Кремер? — попитах, обръщайки се към Якоб и Сара. Забелязах колко безнадеждно зряло звучах.

Якоб кимна. Сара направи гримаса, която не успях да разбера.

— Кремер не е бил с всичкия си — каза Сара.

— Не е бил с всичкия си? — повтори Якоб раздразнено. — Все едно да се подиграваш с Библията. Просто е имал различна вяра. Защо една вяра да е нормална, а друга — не?

— Да, така преминават дискусиите в нашата къща — намеси се Петер.

— Якоб има право — каза Мария. — Всички религии заслужават уважение. Никой няма правото да се подиграва или подценява вярата на хората.

— Или демоните — каза Якоб.

Майка му го погледна неодобрително.

Гледах въпросително ту Якоб, ту Мария. Имаше нещо в него, което не успявах точно да разбера.

— Конрад Кремер е създал собствена религия тук, в Ювдал — казах.

— Създал я е вкъщи в Хайделберг — каза Мария, — но тук е организирал цяло паство.

— Трудно ми е да осъзная колко лесно хората са се оставили да бъдат подведени — казах.

— Точно — възкликна Петер. — Замисли се колко и какви харизматични качества на лидер трябва да имаш, за да манипулираш привържениците си. А дори и в наше време. Хората сме като стадо. Искаме да бъдем ръководени. От политици. Пророци. А дори и луди.

— Heaven s Gate^[3] — каза Сара.

— Не те разбрах — отвърна Мария.

— Не помниш ли? Около 40 сектанти извършиха масово самоубийство през 1997 г.

— За да се присъединят към космически кораб от чужда планета — продължи Якоб със смях.

— Jonestown^[4] беше дори по-зле — каза Петер. — Около 1978 г.? Около 900 члена на Храмът на хората извършили самоубийство или били убити по нареждане на лидера им Джим Джоунс.

— Knutby-saken — каза Сара. — Пасторът, който накарал любовницата си да убие жена му.

— Ние, хората, сме предразположени на покорство — каза Мария. — Нужно е единствено да се доверим достатъчно на нашите лидери и сме способни да направим каквото и да било в тяхно име.

— Нацизъм… — каза Петер.

— Кръстоносни походи. Преследвания на вещици. Инквизиции. Джихад — каза Сара.

Якоб се наведе над масата и си взе още едно парче руло.

— Познат от Италия ми писа, твърдейки, че маската е вавилонска — рекох. — Каза, че е една от общо дванайсет и всички те представяли бога на смъртта Нергал в Иркала.

— Еха! — извика Якоб.

— Наистина ли? Това вече е интересно! — каза Мария.

— Конрад Кремер вероятно е заимствал доста от антични митологии и религии, за да изгради собствената си, специална религия, смесвайки кабалистични и гностични идеали в коктейл, подправен с еврейска и християнска вяра. Най-напред ювдалците разпознали християнските мотиви в проповедите му… Още кафе?

Якоб седна на ръба на фотьойла. Сякаш чакаше, за да ми каже нещо.

— Запознат съм до известна степен с демоните — каза той.

— Якоб! — викна майка му.

— Така ли? — попитах. — Какво знаеш тогава?

— В миналото много вярвали, че демоните произлизали от птиците.

— Да…

— За вавилонците птиците били свещени, но в Евангелието на Йоан се споменава за нечисти вавилонски птици. Демоните. Библията е пълна с препратки към тях.

Гледах несигурно от Мария към Якоб. Беше ясно, че е прочел доста. Но имаше нещо ненаред. Думите излизаха механически.

Той понижи глас.

— Наричат се позорни птици.

— Якоб! — прошепна майка му.

— Имаш право, че мотивът за птицата се среща както във вавилонската, така и в еврейско-християнската митология — казах. — Библейската представа за Сатаната е доста по-комплексна от представата за Нергал на вавилонците. Странно е, че Сатаната е получил място точно в християнската религия. Когато евреите го създали, те заели идеи от месопотамски митове, но едва в годините между Стария и Новия завет Сатаната се превърнал в господар на злото.

— И на демоните — каза Якоб. — Запознат ли си с Clavicula Salomonis Regis?

Усмихнах се.

— Списък с демони от XVIII век. Не много на твоята възраст са чували за него.

— Според Clavicula Salomonis Regis в йерархията демоните се делят на крале, принцове, херцози, графове, маркизи, президенти и един рицар.

Беше сякаш слушам някакъв запис.

— 72 демони в Clavicula Salomonis Regis — продължи той, — само 69 в Pseudomonarchia Daemonum.

— Достатъчно, Якоб — каза Петер.

Мобилният ми звънна. Линда, магистър студентът ми, ме уведомяваше, че са стигнали до ковчега на Конрад Кремер. Питаше ме дали искам да отида.

Разбира се, че исках да отида.

Мария предложи да ме закара. Якоб, Сара и Петер ме изпратиха до антрето. Здрависах се с тримата, официално и тържествено, и им благодарих за поканата.

III

— Хайде! — извика Мария. — Чакат ни.

Нас. Хареса ми как прозвуча.

Когато оставихме съпруга и децата й, се почувствах като крадец, който я беше откраднал от тях. Лунната светлина проблясваше бегло зад върха. Седнахме в колата и тя потегли. Гумите се завъртяха по чакъла.

— Боже, толкова вълнуващо — каза тя.

Щях да отговоря, но осъзнах, че тя по-скоро говори на себе си.

Караше със скорост и трескавост, която ме учуди. Имахме време — гробът беше на 300 години и студентите щяха да ме изчакат. Превключваше скоростите рязко и караше толкова бързо, че трябваше да се държа за дръжката на вратата.

Изведнъж тя намали и отби встрани от пътя.

— Има нещо, което искам да ти кажа.

Изпълнен с очакване, срещнах погледа й. Да ми каже?

— Извини това с Якоб.

Погледнах я неразбиращо.

— Понякога е доста настойчив.

— Няма проблем.

— Вероятно си разбрал?

— Разбрал какво?

— Демоните са просто пример.

— Пример за какво?

Погледът й беше празен.

— Мислех, че е добре да го знаеш. Якоб е добро дете. Добро, добро дете. Но… — Тя търсеше думите. — Не знаем диагнозата.

— Има някакъв проблем?

— Всъщност не. Но не знам. Не могат да открият. Правят му изследвания от години.

— Мислех си, че просто се интересува от това. Че е любопитен.

— О, интересува се. Гарантирам ти. Но за него граници не съществуват. Толкова е любопитно това момче! Толкова любознателен. Абсолютно неудържим. Но е добро дете. Такъв е.

— А Сара?

— Напълно друг тип човек. Сара е мъжко момиче. Понякога доста дръзка. Умна. Уравновесена. Не й пука за света. За нея повечето е игра, но е много по-самостоятелна от Якоб. Той все още е момчето на мама.

Протегна ръката си и я положи върху моята. Топла, мека длан. Наслаждавах се на нежното й докосване.

— Исках просто да знаеш.

Не казах нищо. Запали колата и продължихме.