Том Егеланд
Маската на Дявола (50)

37
Обясненията на Якоб

І

Седях на стълбите пред църквата, когато Якоб пристигна с мотора си. Направи няколко кръгчета, преди да спре, да закачи каската на кормилото и да застане пред мен, със скръстени ръце пред гърдите, гледайки ме въпросително.

Нищо не каза. Аз също мълчах.

Над Ювдал беше надвиснала дебела мъгла. Гората и планините не се виждаха. Якоб се взираше в мен с поглед, който сякаш идваше от някое тайно кътче в царството на тайните.

— Тук е умрял — казах най-накрая и кимнах към неясните вече очертания с тебешир върху чакъла.

Якоб проследи погледа ми. Все още не казваше нищо.

Станах. Той отстъпи назад.

— Има нещо, за което трябва да говоря с теб — казах.

Несигурността личеше в очите му. Какво трябваше да го попитам? Какво знаех аз?

— Онази вечер, когато Даниел е умрял… — започнах.

Оставих въпроса да виси помежду ни. А дори и не беше въпрос. Беше лек намек. Намек, че предполагах. Не, че знаех. Че бях разбрал.

Но не каза нищо. Дори и думичка.

— Искал си да защитиш майка си, нали?

Не отговори.

— Искал си да я защитиш. От Даниел.

Оставих думите и тишината да му въздействат.

— Якоб, как разбра за връзката им?

Бавната промяна, която премина по лицето му, можеше да бъде предмет на цяла глава в учебник по физиогномика. Очите му се присвиха. Челюстта му се стегна. Бръчки се появиха по челото му.

— Ела — казах.

Внимателно го хванах за ръката и го поведох към тебеширените очертания на Даниел Люке. Като безволево зомби той се остави да бъде заведен до мястото, където Даниел, а преди него и капелан Понтиус Фелдберг, бяха намерили смъртта си.

Извърнах се назад и погледнах към прозорците горе на кулата. Якоб гледаше към земята.

— Познаваше ли го? — попитах.

Той подритваше камъчетата.

— Якоб? Познаваше ли Даниел?

Кимна. Беше все пак някакво начало.

— Знаеше ли за него и майка ти?

Той ритна купчинката, която беше направил.

— Якоб?

Продължаваше да се взира в земята.

— Якоб, знаеше ли за Даниел и майка си?

Изминаха няколко секунди.

Смирено:

— Да.

Най-накрая. Ето, идваше. Признанието.

— Как научи, Якоб?

— Тя никога не излизаше от профила си.

Изминаха няколко секунди, преди да разбера какво има предвид.

— Чел си имейлите й?

— Също и тези на Сара и татко. — Усмихна се нервно. Изглеждаше горд.

— Не е ли триела имейлите от Даниел?

— Напротив.

— Значи си чел изтритите имейли на майка си?

— Да.

— Какво си мислеше?

— Да си мисля?

— Докато чете това, което са си писали?

Отново започна да подритва чакъла.

— Започнах да я следя.

— Как така?

— Когато работеше допълнителни часове. Когато излизаше с Трикси. Такива неща.

— Шпионирал си я?

— Не. Просто я следвах.

— Дори и когато се е срещала с Даниел?

Погледна към гората и хълмовете.

— Не исках да е с него.

— Разбирам. Значи си я следвал…

— За да я пазя.

— Пазиш?

— Да не й се случи нещо.

— Якоб. Ти ли беше?

— Аз ли?

— Който… знаеш…

— Какво?

— Беше ли в камбанарията с Даниел?

— Не.

— Сбихте ли се?

— Не.

— Бутна ли го?

— Не!

— Злополука ли беше?

Дълго се взира в мен.

— На какво по-точно вярваш?

— Разкажи ми.

— Не стана така!

— Кое не стана така?

— Даниел… той… Не аз го… Защо говориш така?

— Просто питам.

— Мислиш, че аз съм го убил?

— Да.

— Аз?

— Направи ли го?

— Не! Защо говориш така?

— Просто питам.

— Не съм убивал никого.

— Майка ти мислеше…

— Моля?

— Майка ти мислеше, че ти си убил Даниел.

— Защо мама ще мисли нещо подобно? Тя знаеше…

— Знаеше какво?

— Нищо.

— Какво е знаела, Якоб?

— Забрави.

— Давал ли си й основание да мисли, че ти си го убил?

— Не! Защо да го правя? Не съм убивал никого! Единствено исках да й помогна!

— Да й помогнеш? На майка ти? Как?

Той изстена от раздразнение.

— Как искаше да помогнеш на майка си, Якоб?

— Не съм убивал Даниел!

— Какво искаше да кажеш с това, че е трябвало да й помогнеш?

Без да каже и дума, той се изправи и побягна надолу. Не знам какво го прихвана. Остави мотора си. Вероятно имаше нужда да помисли. Всеки има нужда от това понякога. Изчаках го около 15 минути. След това се върнах в хотела и се опитах да подредя записките си.

Няколко часа по-късно Якоб ми изпрати съобщение. Искаше да се срещнем отново.

II

— Ще ти разкажа какво стана.

Гласът му беше тънък и изплашен. Страхът може да е едновременно парализиращ и подтикващ. Тъгата обаче почти винаги ни смазва. Усещах как в Якоб двете взети заедно замъгляваха преценката му и се опитах да го убедя, че човек се справя по-лесно с истината, отколкото с лъжата.

Отново бяхме пред църквата. Около нас мъглата беше паднала още по-ниско. Не виждах нищо. Не исках да го притеснявам с ненужни въпроси. Отговорите щяха да дойдат. Усещах. От само себе си. Просто се нуждаеше от време.

Ръцете му трепереха. Разбирах през какво преминава и каква буря бушуваше вътре в него.

— Вече мога да го кажа — започна той.

Кимнах.

За кратко ме гледаше право в очите.

— Нали? Мога да го кажа сега?

Не разбрах какво точно има предвид. Но продължавах да мълча.

— Сега като е мъртва — обясни той.

Отклони поглед. Пое си въздух няколко пъти. Искаше да каже нещо. Но не го направи.

— Всичко е наред, Якоб.

Стисна очи и изстреля бързо:

— Беше мама.

Отвори очи. Вече беше казано. Преглътна няколко пъти.

— Какво, Якоб?

Разбира се, знаех какво ще каже. Но беше важно да го накарам да изрече думите.

— Мама го направи.

— Какво е направила?

— Мама — той потръпна — уби Даниел.

Чу се ридание.

Протегнах ръка, за да го утеша, но той се дръпна. Взираше се в земята.

— Защо мислиш, че майка ти го е убила?

— Проследих я.

— Онази вечер? До църквата?

— Исках да видя дали…

Не успя да го каже.

— Дали ще се срещне с Даниел?

— Якоб? Дали е щяла да срещне с Даниел ли?

— Да.

Една кола мина по пътя покрай църквата.

— Вече няма нужда да я защитавам.

— Всичко е наред, Якоб.

— Вече никой не може да съди мама.

— Разкажи ми какво стана.

Въздъхна дълбоко.

— Проследих я. До тук. От музея до църквата. Видях, че влезе вътре. — Той удари дланта си с юмрук. — Отне само няколко минути. И излезе. Нещо беше станало. Личеше й.

— Видя ли те?

— Да. Ти как разбра? Тя се спря и се взря в мен. Дълго. Поклати глава. Не знам защо. И после ме накара да се върна вкъщи. Вкъщи, при татко и Сара. А после седна в колата си и тръгна.

— Ти стори ли това, което ти каза?

— Не.

— Влезе в църквата?

— Да.

— Защо?

— Знаеш.

— Искал си да се изправиш лице в лице с него. С Даниел. Така ли беше?

— Исках да му разкажа всичко. Че знам за него и мама. И че не ми допада.

— Чакай малко. Даниел не е лежал под кулата?

Якоб поклати глава.

— Къде беше?

— Църквата беше празна.

— Празна — повторих неразбиращо. — Но къде е бил Даниел тогава?

— Вратата към криптата беше отворена. Досега никога не я бях виждал. — Направи дълга пауза, преди да продължи. — Даниел лежеше в подножието на стълбите.

— В криптата?

Якоб погледна нагоре.

— Да. Мъртъв.

— Как разбра…

— Беше мъртъв! Окей?

Избухването беше толкова внезапно, че ме изплаши. Отново удари с юмрук лявата си ръка.

— И си помислих…

Ритна малък камък.

— Да? Какво си помисли?

— Че това копеле си е получило заслуженото.

Започнах да осъзнавам това, което Якоб ми разказваше.

— Майка ти го е бутнала — казах тихо.

Дълбоко от гората се чуха крясъците на червеногуш гмуркач.

Погледът на Якоб се плъзна по посока на звука.

— И си преместил трупа?

— Да.

— Нямаше ли много кръв в криптата?

— Не, нямаше. Но въпреки това измих стълбите и пода, където лежеше. Старателно. Все пак съм гледал „От местопрестъплението“.

— Преместил си Даниел отвън и си го оставил под кулата?

— За да не може никой да разбере, че мама…

Не беше особено лесно да проследя мотивите му. Но ми се струва, че разбрах. Бивайки открит под камбанарията, всички щяха да свържат смъртта му с тази на Понтиус Фелдберг и случилото се през 1963 г.

— Искал си всички да си помислят, че е изхвърлен от камбанарията — казах.

— Или че е скочил.

— Заключи ли стаята на кулата след себе си?

— Не. Не беше заключена. Беше отворена. Връзката с ключове все още висеше на вратата към криптата.

— Цяла връзка — не само един ключ?

— Да. Връзката с ключове за църквата.

— Значи не ти си заключил вратата към криптата, стаята под кулата и църквата?

— Не.

— Едно нещо не разбирам, Якоб.

— Какво?

— Маската. Монетите. Какъв беше смисълът?

— Сара и аз купихме няколко такива маски. Използвахме ги, за да плашим Даниел. Мислех си, че ще изглежда сякаш някакви такива са го сторили.

— Такива?

— Сатанисти. Или че е полудял.

— Полудял?

— Че всичко с миналото най-сетне му е повлияло.

— Че се е облякъл като дявол и доброволно е скочил от кулата, искаш да кажеш?

— Нещо такова. — Той се размърда. — Просто исках да всея объркване!

— Защо?

— За да не може полицията да заподозре мама.

— Естествено, ти си изпратил последното съобщение от телефона на Даниел.

— Да. Никога не забравяй Понтиус. Мама беше на среща на енорийския съвет, когато го изпратих.

— Разбира се, за полицията беше ясно, че не е нужно Даниел да е написал съобщението.

Той вдигна рамене.

— Защо си му писал имейли? И си му изпращал сатанински монети?

— За да го накарам да се страхува. Да го изплаша. Да го прогоня далеч от Ювдал и мама.

— Но не се е оставил да бъде измамен.

— Не.

— А след това опита да изплашиш и мен по същия начин?

Той не отговори.

— Ти беше, нали? Който ме преследваше. Който беше в хотелската ми стая през нощта. Който нарисува пентаграма на стената. Който ми изпраща имейли от Декарабия.

Той се засмя.

— Очевидно е.

— Ти беше в криптата заедно с мен, нали?

— Да. Просто исках да те стресна.

— Как знаеше, че ще сляза в криптата?

— Не знаех. Но те следях. Когато видях, че си се запътил към църквата, се досетих, че търсиш маската. Затова се промъкнах през един от прозорците, чиито капаци седят отворени още от като бях дете. Всички в училище знаеха за него. Влязох и зачаках, в случай че слезеш.

— С маска на главата?

— Беше в джоба на якето ми. Една от латексовите маски, които Сара и аз бяхме поръчали по пощата. Ти побягна, човече.

— А после ти изчезна.

— Да. Промъкнах се през същия прозорец.

— Ти беше в хотелската стая, нали?

— Когато се върна в стаята си онази вечер, аз бях там. Седях в ъгъла между леглото ти и банята.

— Бил си там още преди да вляза?

— Ако се беше обърнал, щеше да ме видиш.

— Но…

— Когато слезе до рецепцията, бързо притичах през коридора и излязох през задната врата.

— Каква работа имаше в стаята ми?

— Хакнах лаптопа ти, за да видя дали не си открил нещо, за което трябва да знам.

— Но имам парола.

— Паролата защитава единствено потребителския профил. Нужни са само няколко минути да получиш достъп до файловете на хард диска на един некриптиран лаптоп.

— Защо се върна? Седеше и ме гледаше, докато спя…

— Да те гледам? Беше само за момент. Смених твоята флашка с моята, когато копирах файловете. Забравих за нея, когато чух ключа в ключалката. Така че трябваше да се върна да взема моята и да върна твоята.

— Как влезе в стаята ми?

— Лесно. Миналото лято работих в хотела. Запазих си универсалния ключ.

— Ти ли извика, когато се натъкнах на италианеца в уличката?

— Италианеца?

— Мъжа в черни дрехи.

— О, той ли. Следях те. За да разбера какво ще направиш. Просто за да знам. И тогава разбрах, че и той те следва. И че ти си го забелязал. Тоест да, аз се провикнах. Така и той, и аз бяхме разобличени.

— Имейлите от Декарабия — защо по-точно ги пращаше? Трябва да си знаел, че няма как да помисля, че са от демон.

— Просто исках да насоча вниманието ти в грешна посока. Осъзнавах, че няма да решиш, че демон ти праща имейли. Но може би щеше да си помислиш, че съществува някакво сатанинско общество.

— По тази причина ли изпрати имейл и до VG?

— Исках полицията да разбере, че е изпратен от някой, който знае за маската и монетите. И тъй като мама беше в затвора, беше невъзможно тя да го е сторила.

— Якоб, трябва да ти задам много важен въпрос.

— Окей.

— Казвал ли си на майка си какво си направил?

— Разбира се, че не.

— Че си преместил трупа и всичко останало?

Погледна надолу и поклати глава.

— Трябва да е била изключително озадачена, когато Даниел е бил открит под камбанарията.

— Когато се върна от срещата на енорийския съвет онази вечер, си легна директно. Била много изморена. Почуках на вратата й, за да кажа лека нощ. Трябваше да я утеша, нали така. Тя не знаеше, че знаех. Но я оставих да разбере. Казах, че е напълно в реда на нещата, това, което е направила.

— Какво й каза?

— Не си спомням точно.

Обясненията на Якоб посяха ужасно подозрение в мен. Предположение.

— Какво каза на майка си, Якоб? — повторих. — Важно е.

— Казах… че не трябва да се притеснява за Даниел. Че съм… че съм се погрижил за всичко. Че съм решил проблема. Нещо такова.

— Казал си, че си се погрижил? Че си решил проблема?

— Разбра на следващия ден. Когато съобщиха по радиото, че е бил открит под камбанарията. Не в криптата. Тогава разбра как точно съм се погрижил. Така че никой да не я заподозре.

ІІІ

В процеса на разговора в главата ми се разви нов неприятен сценарий.

Якоб мислеше, че майка му е бутнала Даниел Люке по стълбите.

Мария, от своя страна, е мислела, че Якоб го е убил. Когато е видяла сина си пред църквата, тя разбрала нещата грешно: мислела си, че Якоб е бил там преди нея — не че я е следвал.

Неговите утешителните думи по-късно вечерта — че се е погрижил и е решил проблема — потвърдили ужасяващите й предположения, че синът й е убил Даниел Люке точно преди тя самата да стигне в църквата.

Ами ако и двамата бяха допуснали грешки? Ами ако и двамата бяха разбрали нещата погрешно?