Том Егеланд
Маската на Дявола (31)

1963
Август — септември

Ваш баща е дяволът и вие желаете да вършите похотта на баща си.

Йоан 8:44

От дневника на Понтиус Фелдберг

Понеделник, 26 август 1963 г.:

Страх ме е. Но нямам избор. Ако ще съм дясната ръка на Господ в този случай, готов съм да се жертвам. Дали не е опит Бог да ме изпита, да ме постави пред изпитание? Да не би Той сам да е посял съмнението в мен, за да ме прокуди след това накрай пропастта? Може и така да е, но не е моя работа да съдя Божите мотиви. Напротив: Доброволно ще се оставя да бъда използван. Но се страхувам. Страх ме е.

 

 

В нощта срещу сряда Понтиус Фелдберг отключи старата дървена църква на Ювдал. С отварянето на вратата той сякаш чу отекването на стъпки. Спря се, заслуша се и извика:

— Ехо? — Но църквата беше празна.

Премина през главното помещение, стигайки директно до мястото на хора. Не искаше да светва, затова беше взел фенерче и няколко свещи.

Запали ги, но все още беше тъмно и мрачно. Църквата миришеше на катран, на древни времена. Огледа се и се опита да отърси от себе си усещането, че не е сам.

— Ехо? — провикна се той отново.

Загледа се в напуканата, избеляла фигура на Христос на кръста. С мен ли си тук, Господи? — попита той някъде вътре в себе си. Въпреки че дървената църква рядко се използваше, беше все пак Божи дом. Възможно ли е нещо древно и безсмъртно да се беше подслонило тук? Щеше ли Господ да позволи зли сили да влязат в дома му? Понтиус винаги беше гледал на дървените църкви като на храмове, които не са успели да се отърсят от езическите богове и символи. И Сатаната ли гледаше така на тях? И Господ? Нарочно ли Бог пропускаше факта, че злото се вселява в старите храмове? Само и само то да седи далеч от новите църкви?

Понтиус застана до олтара, коленичи и долепи длани.

— Боже — прошепна той, давайки воля на останалата част от молитвата, в която мисли и думи се сливаха. — Боже, Господи, помогни ми в начинанието тази нощ, помогни ми да уловя нечистите сили в дома Ти, ако са тук, и ме направи силен, да, силен и безстрашен, за да се срещна със Сатаната и демоните лице в лице, непоколебим, изпълнен със сила, Боже, и с Твоята милост и мощ да ги прогоним от тук, да бъдат заключени обратно в ада, откъдето идват, умолявам те, Боже, застани зад мен тази нощ и ме изпълни с милостта и силата си. Амин.

* * *

Изяде храната, която Сесилие му беше изпратила, и пи кафе от термоса. Не знаеше много за екзорсизма. Но не смяташе, че е от особено значение какви ритуали и правила човек следва. Най-важното беше да помолиш Господ да ти помогне да прогониш злото надалеч. От кръщелния купел в новата църква беше взел бутилка светена вода. От вкъщи — Библия. Напръска вода около себе си и вдигна Библията.

— Господи, моля те, благослови това място и тази църква. Позволи Светият Дух да заживее тук, за да може всичко зло и нежелано да напусне. Боже, прогони всичко, което не принадлежи на Твоя дом, прокуди го.

Стори му се, че чу звук, и се обърна. Но нямаше никого.

— Сатана и демони — казвам ви: Вън! Вън оттук! Не сте добре дошли и в името Божие ви заповядвам да напуснете Божията обител!

Тишина.

— Ако сте тук, проповедник Конрад Кремер, ако Вашата мъртва душа обитава тази църква и Ювдал, то Ви казвам: В името Божие, махнете се оттук. Продължете към края, където ще откриете вечен покой.

Без да се усети, той започна да се движи бавно в кръг, сякаш се страхуваше, че някой изведнъж щеше да изскочи зад гърба му.

— Сатана… не сте добре дошли тук. В името Божие ви прокуждам! Махнете се от мен, махнете се от тази църква, махнете се от всички, които живеят тук!

Нещо изскърца. Той бързо се огледа. Но не видя никого.

— Боже мой, моля за Твоята помощ. Прояви милосърдие и снизхождение и прогони всички зли сили вън от църквата, вън от живота ни! Умолявам те, Господи!

Сякаш усети Божието присъствие. Като трептене през тялото. Увереност. Господ е тук, помисли си той. Господ чу молитвите ми. Позволи ми да усетя вкуса на цвета и миризмата на песента, така, както само Той може. Благодаря, Боже, че ме чу.

Остави Библията на пода, обърна лице нагоре и протегна ръце, към Бог, към Небесното царство.

— Господи, къде си? Нуждая се от Теб!

В същия момент той срещна погледа на демона.

Кратък проблясък, толкова кратък, че може да е било и въображение, но вътре в себе си знаеше, че е видял ясно подигравателните, издължени, зли очи на дявола, проблясващи там горе между гредите на тавана. Падна на колене, сгъна ръце и изпъна длани към мястото, където демонът му се беше явил.

— Махни се от мен! — извика той. — Сатана, върни се там, където принадлежиш. Господи, помогни ми!

Църквата се освети отново, като от светкавица, и между гредите той видя лицето на дявола, изкривено от злоба.

Разговори с Дявола

Избягах. Изплаших се. Господ не беше там.

Но аз бях. Ха. Кога Господ е бил там, когато си имал нужда?

Не бях сам.

Знам, че ме видя.

Теб. Или някой от твоите демони. Може би немския проповедник.

А. Този Кремер.

Изгубих куража. Избягах. Прости ми, Господи.

Глупак! Той не те чува.

 

 

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Понтиус.

Не успя да разчете изражението на Сесилие. Беше щастлива? Или тъжна?

Леко заекна, докато го изричаше:

— Ще си имаме мъниче.

Не я разбра. Мъниче? И чак тогава осъзна.

— Милата ми! Да не би да си… бременна?

Тя сведе поглед, кимна, а очите й преляха от сълзи.

Той се замая от щастие.

— О, скъпа! Толкова прекрасно!

Тя кимна и заплака от радост.

— Кога? — попита той развълнувано.

— Около Нова година.

Сграбчи я и я притисна към себе си. Целуна косата й.

Тя подсмърчаше и се смееше.

— Какво, мислиш, ще е този път?

— Не знам, Понтиус. Не знам.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Четвъртък, 29 август 1963 г.:

Моят ангел очаква дете. Всичко вървеше срещу мен през последните седмици, но най-накрая мога да се радвам на безграничната щедрост на Бог. Симон ще си има братче или сестриче! О, благодаря, Боже Мой, благодаря, благодаря, благодаря!

 

 

 

— Демон?

Погледът и гласът на свещеник Коре Борг издаваха какво си мисли. Понтиус сведе поглед.

— Не оспорвам присъствието на Сатаната и злите сили в нашия живот — каза свещеникът. — Но според това, което ти казваш, излиза, че се навъртат в църквата във физическа форма?

Подборът му на думи подсказваше, че не ме взима на сериозно. Навъртат…

— Не знам… видях нещо…

Търсеше правилните думи.

Ядоса се на себе си, че не успява. Защо не ми помогнеш, Господи?

— Видях… усетих… присъствие… — заекна той. — Какво точно, не смея да кажа… Но нещо…

Свещеник Коре Борг го остави да се лута.

Понтиус осъзна как отчаянието го караше да губи думите, мислите си. Свещеник Коре Борг не беше само негов шеф и тъст, но и негов наставник. Във всички роли той се проваляше. Той не ми вярва, осъзна Понтиус.

Летният дъжд се спускаше ефирно и успокоително по прозореца.

Изглежда и свещеникът беше разбрал, че Понтиус не беше подходил правилно към проблема. Изправи се, заобиколи писалището и постави ръка на рамото на зет си.

— Всички се лутаме понякога — каза той. — Вярата ни може да бъде поставена на изпитание. Може да усетим вкопчилите се в сърцето ни нокти на дявола. Но, добри ми Понтиус, смятам, че нито Сатаната, нито неговите демони се явяват като физически същества. Трябва да разбираме злото като сила. Мислим за Бог и Сатаната като образи, защото имаме нужда да даваме на всичко определена форма и Господ ни е създал въпреки всичко по свое подобие. Но нито Той, нито дяволът се оставят да бъдат видени. Както ангелите и демоните не се явяват в човешки облик.

Тонът на свещеника беше изненадващо грижовен. Понтиус затвори очи, борейки се да възпре сълзите си. Какво не е наред с мен? Искаше да разкаже за припадъците, за странните видения, за чувството, че мозъкът му го предава, за препоръките на лекаря за изследвания в главната болница — но свещеникът щеше със сигурност да разкаже всичко на Сесилие.

— Всичко наред ли е между вас със Сесилие? — попита той.

— Тя е прекрасен, обичлив човек.

— Винаги е била непорочен ангел, Сесилие. Видях го в нея още от като беше малка и ходеше на неделно училище. Боже чадо. Искрено и невинно. Радвам се, че откри теб, Понтиус. Създадени сте един за друг. Но няма нужда да ти го казвам.

Думите отново изненадаха Понтиус. Винаги беше смятал, че свещеникът приемаше брака им със сдържаност, тихо неодобрение, сякаш той не беше достоен съпруг за неговата дъщеря.

Коре Борг потупа рамото му със свит юмрук:

— Не сте ли мислели скоро да дарите малкия Симон с братче или сестриче?

Добродушният въпрос накара Понтиус да се изчерви. Сякаш тъст му знаеше, че бракът им беше разцъфтял в последно време след месеци на въздържание, сякаш знаеше какво Сесилие му беше доверила снощи. Засмя се, но не каза нищо. Искаше да я остави тя да сподели хубавите новини с родителите си.

Повече не говориха за демони.

Разговори с Дявола

Тъст ми не ми вярва.

Коре Борг? Този стар глупак! Не, защо да ти вярва?

Какво твърдя всъщност? Че мога да виждам мъртвите?

Демони? Дяволи?

Не е толкова лесно да ни видиш.

Какво не е наред с мен?

Наистина ли искаш да знаеш, Понтиус? Напълно честно?

Вероятно си губя ума. Господи, смили се над мен, дай ми сила!

Твоят Господ те изостави отдавна, Понтиус. Мислех, че си го разбрал. Имаш единствено мен сега.

 

 

След три дни Понтиус събра кураж и звънна на епископа в Кристиансан. Епископът беше негов професор в Теологическия факултет преди десет години. Въпреки че се беше подготвил какво ще каже, Понтиус се запъваше на всяка дума. Смеейки се добродушно, учителят му го беше помолил да му напише писмо. Така и направи. Осем напечатани страници, в които не само описваше виденията и халюцинациите си, но и собствените си колебания и страх да не изгуби вярата. Три дни по-късно епископът му звънна и говориха дълго. Приключвайки разговора, той му обеща да изпрати свещеник в Ювдал, който да се срещне с него и Коре Борг. Най-непредпазливо обаче свещеникът се беше оставил да бъде интервюиран от „Ювдалски вестник“ относно всички слухове. Мотивът му без съмнение беше да успокои местните. Но последствията — точно обратните. Ако епископът беше изпратил свещеник в Ювдал, то трябваше да има нещо вярно зад слуховете? В последвалите дни „Ювдалски вестник“ започна да получава редица обаждания — и две неясни снимки — от хора, твърдящи, че са видели Конрад Кремер или един от демоните, които той призовавал. След седмица на нарастваща паника епископът реши сам да посети Ювдал. Уговори се с викария той лично да води неделната проповед.

Разговори с Дявола

Епископът ще идва на визита.

О, не! Самият възгордял се епископ!

Сесилие казва, че това е голяма чест. Той иска лично да проведе службата.

Не, няма нищо против вниманието.

След евхаристията^[1], след като паството са приели хляба и виното, символизиращи тялото и кръвта на Исус, той иска да ме причести.

Понтиус, Понтиус, Понтиус… Още ли се занимавате с подобни глупости?