Том Егеланд
Маската на Дявола (7)

1963
Май

Знай, че ако в този момент бъдеш покосен от смъртта, то ще е все едно да пристъпиш в ада!

Професор по теология Уле Халесби в интервй на NRK, 25 януари 1953 г.

Петък, 24 май 1963 г., горещ летен ден, изпълнен с очакване. И мухи. И капелан Понтиус Фелдберг, който не знае, че му остават малко повече от три месеца живот. Като летен дъжд вечерната светлина се процежда слабо през витражите на западната страна. Той е кръстосал ръце. Църквата е празна. Седи сам със себе си на първата пейка. Пръстите му са вплетени здраво едни в други. Мисли си: Кой си ти, Господи, кой си ти всъщност? Вдишва особения аромат на църква, на прах и старо дърво. Погледът му я обхожда. Полилеят над хора. Олтарът с бялата покривка. Свещеният купел за кръщене. Орнаментираният амвон. Очите не намират покой. Всичко ли е само предмети? Предмети в помещение? Разплита ръце една от друга, протяга длани напред и ги обръща към Страстите Христови на кръста, висящ на стената на олтара. Кой си ти, Господи? Въпросът го наранява. Не само непочтителните думи и повелителният тон, но и самото колебаене. Сякаш се осмелява да предизвиква Господ. С какво право моли той — той! — за отговор Всемогъщия. На това основание можеше и да попита директно: Съществуваш ли, Господи? Да, толкова ниско беше паднал. Прости ми! Нещо погрешно се случва с мен. Плашещо погрешно. Няма ли нищо свещено? Възвишено, неопетнено… Имаше време, когато той никога не се колебаеше, когато вярата беше убеждение. Имаше време, когато увереността го изпълваше с топлина и сигурност, щом разпознаеше мирното присъствие и грижа на Господ всеки път, когато вплетеше ръце и затвореше очи. И точно тогава Господ му отговаряше Тук съм, дете мое. Но след това Той замлъкна. И остана напълно ням.

Напълно друг глас се беше появил. Сега Сатаната му шепнеше в ухото.

Загубил си вярата си в мен ли, Господи? Защо ме изостави?

В един момент, без дори и да помни точно кога или защо, съмненията бяха започнали да се промъкват. Отровен шепот. Надигащо се колебание. Кога изчезна Господ? Дали стана преди или след несигурността? Кога се промъкна дяволът? Този, който знаеше… Кой си ти, Господи? Така можеше да върви и да размишлява. Той! Свещеникът! Какъв безбожник! Зад въпросите, някъде вътре сред сянката на съмнението, той можеше да разпознае Луцифер.

От вътрешния джоб на връхната си дреха той извади дневника и писалката си. На собствения си дневник можеше да каже всичко.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Петък, 24 май 1963 г.:

Луцифер. Разбира се. Кой друг? Тази змия, той, който се нарича дявол. Лукавият, нашепващ дявол. О, да. Разпознавам го в себе си. Толкова логично. Дяволът е заживял в мен.

Заради това ли Господ замлъкна? На своите собствени грижи ли съм поверен? Моят Господ изоставил ли ме е?

Преди ангелът Сатана да бъде изгонен от Небесното царство и изпратен в ада, Господ го използвал да подлага вярата на хората на изпитание. Сатаната бил сред най-близките до Господ. Да! Сред най-близките.

Йов пише: А един ден, като дойдоха Божиите синове да се представят пред Господа, между тях дойде и Сатаната. И Господ рече на Сатаната: От где идеш? А Сатаната в отговор на Господа рече: От обикаляне земята и от ходене насам-натам по нея.^[1]

Един от Божиите синове! Да, така е написано в Книга на книгите.

Щом Господ изхвърля един от най-близките си от Небесното царство, заключвайки го в огнената пропаст, обричайки го на вечност, тогава не трябва да се учудвам, ако Той изгони мен от своето царство; защото кой съм аз? — нищожно, жалко подобие на човешко същество, свещеник без вяра, слуга на Господа, изпълнен със съмнения!

Написано е, че ангел слязъл от небето, имал ключ за ада и голяма верига в ръката си. И той хванал Сатаната, оковал го за хиляда години и го затворил, дамгосвайки го, за да не може да подвежда хората — да, така пише Йоан.

Мен Господ ме забрави. Забравен! За моя Господ аз вече не съществувам.

На кръста Иисус стенел: Господи мой, Господи мой, защо ме изостави? На своя собствен език Той изкрещял думите: Елои, Елои, лама савахтани?

Както Синът Божи пита в отчаяние, така питам и аз: Господи мой, защо ме изостави?

* * *

Понтиус въздъхна дълбоко, върна дневника си обратно във вътрешния джоб, надигна се от пейката и влезе в ризницата. Сложи си калимявката и тъмносивото расо. Постави написания на ръка план за неделната проповед в папката с документи и заключи. Всяка събота следобед той имаше навика да пренаписва проповедта на пишещата машина вкъщи — нито отговорникът на църквата, нито енорийският съвет бяха открили място за такава в бюджета.

От най-високото стъпало на каменното стълбище той погледна към старата църква горе на хълма. Тя обрисуваше остър силует в светлината. Когато новата била вдигната, старата започнала да придобива ролята на музейцърква на Ювдал. По пътя надолу той мина покрай енорийската къща. През отворените прозорци чуваше песните на младежкия хор. „Сега живее в гората“. Усмихна се. Съпругата му Сесилие беше назначена почасово като ръководител на хора и снощи цяла вечер си беше тананикала тази песен. Обичаха да слушат радио вечерно време, а някой път Сесилие печеше вафли за кафето. Той харесваше подобни ежедневни ритуали. Нещо, което да ги свързва. В любовта, в съжителството.

Както обикновено пое по по-краткия път през гробището. След това продължи по пътеката покрай пенливия бързей до стария мост, който заедно с новия мост малко по на север, свързваше двете части на Ювдал. Стигна до родителите на жена си, за да прибере сина си Симон. Тъст му, Коре Борг, беше пасторът на селото.

Симон беше на една година и заспа в детската количка по пътя към вкъщи. Понтиус си мислеше: Синът ми. Две топли думи. Синът ми. Синът ни.

Разговори с дявола

Твоят Господ те изостави, Понтиус. Трябва просто да го осъзнаеш. Но аз съм все още тук.

Гласът на дявола. По този начин той нашепваше слова на Понтиус. Наричат го Големият змей, Старата змия.

Все някак трябва да ме наричат. Когато бях един от най-близките на Господ, той ме наричаше Свой син. Както казвам: Ще приемем ли само доброто от Господ, а не и злото?

Ти си злият. Ти!

Да. Чувал съм да го казват.

Сесилие се прибра няколко часа по-късно, въодушевена и със зачервени бузи. Толкова щастлива изглежда, помисли си Понтиус и затвори дневника. Тя го дари с една целувка. Той я попита дали репетицията на хора е преминала добре.

— Много! — отговори му тя. — Мина доста добре. — Разказа му и за две от момичетата, Астрид и Мете. Имали ангелски гласове. Той познаваше Мете от подготовката за конфирмация.

Преди да вечерят, той провери Симон, който спеше дълбок сън.

Всяка вечер казваха вечерната молитва заедно. Отче наш. Коленичеха, всеки от своята страна на леглото, отпускаха лакти на леглото и долепяха длани една до друга. Отче наш, Който си на небесата! Да се свети името Ти… Обикновено Понтиус беше този, който водеше молитвата, докато Сесилие се опитваше да го следва. Не ни въвеждай в изкушение; но избави ни от лукавия. Защото Твое е царството и силата, и славата във вечността. Амин.

Усмихнаха се един на друг над леглото. Когато тя се изправи, озарявана от светлината на лампата върху нощното шкафче, той можеше да види меките очертания на тялото й през нощницата. Ти, моя красавице! Заля го вълна на желание. Не се бяха любили от много месеци. Тя беше толкова незаинтересована. Изглеждаше сякаш й се натрапва като едно освирепяло животно. А понякога сякаш тя най-послушно му се отдаваше. Покорно. Но сега… Тази вечер всичко беше различно. Когато той я докоснеше, тя потръпваше от желание. Когато я целунеше, тя му отвръщаше жадно. Всичко в нея е прекрасно. Вече беше готова и той се плъзна в нея. Никога не я беше усещал толкова нежна и мека, толкова желаеща. Езикът й беше непокорен и игрив. Обикновено всичко свършваше прекалено бързо, но тази вечер нейното удоволствие и степания достигнаха своя връх далеч преди него. Колко си красива, любима моя, колко възхитителна си.

След това той остана да лежи, озадачен и щастлив, но също и засрамен от своите собствени необуздани страсти. Мислеше си, че за пръв път е имал интимна връзка със Сесилие, такава, за каквато бе чел, че трябва да бъде. Да, както благословеният Соломон го е описал, ти най-красивата сред жените.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Събота, 25 май 1963 г.:

Обичам всичко в нея. Чувствеността й. Нежността й. Нейната безусловна любов. Вярата й в Господ е безгранична и без никакви предразсъдъци. Тя се отдава. На Господ. На мен. На Симон. На живота. О, толкова я обичам. Но Божия милост моя съпруга. Снощи се бяхме отдали на любовта и копнежа, да, така, както Господ е отредил; създавайки мъжа и жената. Пламъкът на страстта ни обхвана. В писмото до евреите е казано, че бракът трябва да бъде на почит у всички, леглото не трябва да бъде осквернено, а блудниците и прелюбодейците ще бъдат съдени от Господ. Но за мен и Сесилие съществува само това: любов, уважение, нежност и отдаденост. Най-чистата любов, както Господ е отредил. С Божията благословия ние се сливаме така, както нашият Господ ни е създал: като мъж и жена.

Просто си изпълнен с желание, подшушна му Сатаната.

Посреднощ той се събуди. Отпи глътка вода от чашата на нощното шкафче, стана и отиде до прозореца. Звездното небе беше толкова ясно, толкова безкрайно. Там горе ли си, Господи? Той въздъхна. Само какъв въпрос. Разбира се, че не! Господ е в нас. Във всичко. Небето беше остарялата във времето представа за рай. От онова време, когато боговете живеели сред звездите. Сега знаем по-добре. Господ живее във всеки един от нас.

Но така ли е всъщност? Вече не живее в мен, помисли си Понтиус Фелдберг и се върна в леглото.