Том Егеланд
Маската на Дявола (25)

15
Натрапникът

I

Луната висеше необхватна и мразовита над Ювдал, докато слизах от гробището надолу към управлението на началника. Черният, прохладен октомврийски мрак се беше разстлал над долината.

През един процеп на вратата на един от кабинетите успях да видя Мария заедно с началник Айлерт Дален и експерт от Крипос. В друга стая Сири Шау тъкмо включваше лаптопа си, когато влетях вътре.

Без да каже и дума, тя вдигна въпросително вежди.

— С какво се занимавате вие? — извиках.

Сири просто ме гледаше.

— С какво се занимаваме ли, Бьорн?

— Мария?

Сири се изправи, отиде до единия от ъглите на кабинета и взе стол за мен. Не продума. Остави стола от другата страна на бюрото и го посочи заповеднически.

Седнах послушно. Точно като арестуван. Тя заобиколи масата. С болезнен стон седна в стола си.

— Наистина ли вярвате, че крехката Мария е избутала Даниел от кулата?

— Бьорн. Тя просто е повикана като свидетел.

— Тоест?

— Не е заподозряна. Не е обвинена. Просто свидетел.

— Като свидетел на какво тогава?

— По очевидни причини не мога да споделя всичко с теб.

— Какви очевидни причини?

— С оглед на разследването. Изтичане на информация в медиите. Такива неща.

Въздъхнах тежко.

— Смятате, че ще издам информация на медиите?

— Разбира се, че не.

— Аз не съм ли част от разследващия екип?

Усмихна ми се и наклони глава. Имаше си своите малки трикове Сири.

— Не го прави по-трудно, отколкото е, Бьорн. Знаеш какво мисли началник Дален за това. Ти си исторически експерт. Точка. Не трябва да се месиш в разследването на убийството на Даниел Люке.

— Да се меся? Вие не разбирате ли, че трите случая са свързани?

— Дален не смята така. И Дален води разследването — не ти, не аз.

— Мария е арестувана заради нещо… нещо тайно… което няма връзка със случилото се през 1708 г. или 1963 г.? Така ли да разбирам?

— Официално тя не е арестувана, Бьорн. Тя доброволно дойде с нас, за да даде нови показания — като свидетел.

— Разбираш доста странно думата „доброволно“.

— Алтернативата беше по-лоша. Можехме да отправим обвинение.

— Но чуй ме: Последното съобщение от мобилния на Люке е било изпратено в 20:45. Девет без петнадесет. Теленор са потвърдили, нали така?

— Да.

— В девет без петнадесет Мария е била на среща на енорийския съвет — среща, ръководена от полицейския началник!

Потрепване на лицето на Сири подсказваше, че това не беше достатъчно.

— С това, разбира се, сме наясно. Но отново навлизаш в тема, която въобще не е твоя работа.

— Възможно ли е убиецът да е променил часа на телефона, преди да изпрати съобщението, а след това да го е оправил?

— Това също сме го проверили, Бьорн. — Тонът й беше прекалено спокоен. — Теленор потвърдиха, че съобщението е изпратено точно, точно в девет без петнадесет. Часът е и остава верен.

Тя осъзна, че току-що се беше подлъгала. Не изпуснах да се възползвам от възможността.

— Ако Мария е убила Даниел и е изпратила съобщението в 20:45, то трябва да е взела мобилния му на срещата на енорийския съвет и да е пратила SMS-a оттам?

— Както вече споменах, тя е привикана като свидетел.

— Все пак нека проследим възможността. Ако Мария, абсолютно хипотетично, е виновна, то трябва да е изпратила съобщението от енорийския дом.

— Невъзможно е да се каже. Сигналът от църквата и енорийската къща минава през една и съща базова станция.

— И после как да не каже човек, че има талант? Първо убива Даниел. После взема телефона му и изпраща съобщение — точно пред очите на началника.

— Е…

— А след това го е върнала на местопрестъплението. Където никой все още не е открил трупа. Какъв късмет. И е пъхнала телефона обратно в джоба на Даниел. Вероятно без да остави дори и един пръстов отпечатък. — Погледнах я. — Толкова сурово и пресметливо ли е действала Мария според вас?

— Хипотетично може да е предала телефона на друг.

— Ами кой тогава? Петер?

— Разбира се, че не.

— О, разбирам. Хипотетичен съучастник.

Вдигнах красноречиво вежди.

Сири погледна за миг настрани и каза тихо:

— Знам, че изглежда подправено. Но трябва да разбереш, че имаме причина, поради която да я привикаме. Основателна причина.

— Причина, която не искаш да ми кажеш…

Тя понижи глас:

— Техниците са открили няколко изтрити съобщения от мобилния на Даниел Люке.

— Какво гласят те?

Тя кимна.

— Свързват ли Мария с убийството?

— Да. Индиректно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да говоря повече за това, Бьорн. Но това не е всичко.

— Какво има?

— Трябва да разбереш.

— Да?

— Не си го чул от мен, ясно?

— Разбира се.

— Когато Даниел Люке бил открит, стискал по една сатанинска монета във всяка длан.

Известно време седях така, взирайки се в нея, докато осъзная чутото.

— И за това разбирам чак сега?

— Съжалявам. Началникът смята — ох, ами знаеш.

— Първо маската на дявола. После сатанинските монети.

Погледът й блуждаеше неспокоен.

— Бьорн, не е моя вината. Дален смята, че работата ти като исторически експерт не обхваща убийството на Даниел Люке. Иска да се фокусираш единствено и само върху миналото.

— Тоест смятате, че две сатанински монети в ръцете на трупа не са особено важни за историческото ми разследване?

— Дален е на това мнение. Опитах се да го убедя в противното. Но е упорит.

— Как сатанинските монети обвързват Мария със случая?

— Може да са от музея.

— Честно казано, цял Ювдал прелива от сатанински монети. Има ли върху някоя от тях нейни пръстови отпечатъци? ДНК?

— На подобни въпроси не мога да отговоря.

— Какво още сте ми спестили?

Подпря лакти на бюрото и отпусна брадичка върху сключените си ръце. Изглеждаше ми като учителка в неделно училище.

— Нищо друго… историческо.

— Но?

Намести се в стола си.

— Има, разбира се, някои важни следи. Но те са абсолютно независими от случилото се в миналото. Всичко взето заедно формира косвени доказателства, заради които полицията трябва да разговаря с Мария.

— Тоест това, че е повикана като свидетел, а не като заподозрян, е просто за заблуда?

— Не работим по този начин. С оглед на настоящето имаме доста въпроси към нея. Ако получим задоволителни отговори, ще я пуснем.

— А ако не получите?

— Тогава ще преценим дали положението й ще се промени.

— Какво съдържат косвените доказателства?

— Съобщения… Уговорката за снимки в църквата… Сатанинските монети, които може да са от музея.

— Нищо повече?

— Намирала се е на местопрестъплението във времето около убийството.

— Все пак са имали уговорка. Това сама го е казала.

Тя се изправи. Не разбрах точно защо, при положение че остана неподвижна.

— Именно — каза тя. — Мария е имала уговорка с Даниел. Но не му е звъннала, когато не го е открила. Защо не? Не би ли било нормално?

— Нямала е време.

— Възможно е. Но от полицейска гледна точка е подозрително.

Направи някакви странни, кръгови движения с крак. За кратък момент се зачудих дали не флиртува.

— Какво правиш? — попитах.

Започна да масажира кръста си с лявата си ръка.

— Ох, гърба ми. Седя прекалено много седнала!

— Нямате ли…

— Бьорн, не мога да издам повече. Разбираш. Дален решава тези неща.

— И не сте ми казвали, че Даниел Люке е бил в САЩ!

Седна отново.

— И? Важно ли е? Не смятаме, че пътуването има каквато и да била връзка с убийството.

— Какво е правил там?

— Летял е до Сан Франциско, за да потърси органиста на църквата, Лорънс Голдуотър. Получихме помощ от американската полиция. Разпитали са го вместо нас.

— И?

— Не излезе нищо от разпита. Както и очаквахме.

Внезапна мисъл смрази съзнанието ми: Писмото в дома на Мария и Петер. От САЩ. Възможно ли е да е било от Лорънс Голдуотър? Възможно ли е Мария и Лорънс да имат някаква връзка? Не исках да споменавам пред Сири. Не и сега. Полицията щеше да изтълкува всичко по възможно най-грешния начин.

— Странно е, че не сте ми разказвали за Лорънс Голдуотър и пътуването на Даниел до Америка.

— Не е особено важна следа. Лорънс Голдуотър е бил в църквата с много други, между които и Сесилие Фелдберг, когато Понтиус паднал.

— Знаете ли, че Даниел Люке е имал приятелка?

— Разбира се. — Погледна ме несигурно. — А ти как знаеш?

— Негов приятел ми каза.

— Кой?

— Онзи, шофьорът на такси. Не се сещам за името.

— А, Грандал.

— Коя е приятелката на Даниел?

— Не мога да ти кажа.

— Защо не?

— С оглед на разследването.

— Но вие знаете коя е?

— Разбира се.

— Трябва да има още нещо.

— Разбира се, че има.

Сири искаше да каже нещо. Но като полицай, тя беше лоялна на шефовете си, системата и кралството. По тази причина замълча.

— Не можеш ли просто да приемеш нещата такива, каквито са? — попита тя.

Не ме познаваше добре.

II

Всички си имаме лудости, наши малки странности. Когато се заключвам в хотелската стая, винаги оставям обувките си, сочещи към вратата. Добре е да знам, че са нагласени в случай на пожар или ако евентуално горски трол долепи отвратителното си лице в прозореца.

Сега вратата не беше заключена. Дали бях забравил? Озадачен, свалих обувките, закачих якето в шкафа. И замръзнах.

Когато бях малък не приказките за тролове и вещици ме плашеха най-много. А приказката за Златокоска и трите мечки. Когато мечките казали „някой е спал в леглото ми“, светът ми се разпадна на хиляди парченца. Не защото ме е страх от мечки. А защото някой беше нарушил личното ми пространство.

Взрях се в лаптопа си. Беше върху бюрото. Винаги го затварям, когато приключа с работата си. Винаги. Сега екранът светеше.

Не беше задължително да е кой знае какво. Можеше да има няколко логични обяснения за отворения лаптоп. Възможно е чистачката да го е бутнала, без да иска. Или някоя пружина от вътрешната му страна да е искала да се разтегне.

Или някой е бил тук, тършувайки из нещата ми.

Да, а може и да е бил някой демон. Компютърно грамотен демон със собствен имейл адрес.

Интуицията се описва като моментно прозрение на истината. Моята беше безпогрешна. Знам това, което другите само предполагат. И сега знаех, с вградената безпогрешност на инстинкта ми, че някой е бил тук. В стаята ми. И е ровил в нещата ми.

По чорапи слязох долу до рецепцията. Никой не ме беше търсил. Никой непознат не беше забелязван в хотела през последните часове.

Качих се отново горе и проверих за следи. Чекмеджетата. Шкафовете. Куфара ми. Чантичката с тоалетни принадлежности.

Нищо.

Единствено наполовина отвореният лаптоп.

Зееше срещу мен. Подигравателно. Ха-ха-ха, смееше се той арогантно.

Изнервен и неспокоен дръпнах кабела на зарядното. Седнах пред компютъра. Не се изискваха кой знае какви компютърни способности, за да заобиколиш паролата ми. Имах ли нещо, което непознатият не е трябвало да вижда? Проверих дали всички документи, снимки и файлове бяха там, където трябваше да са. Бяха. Нищо не предполагаше хакери. Но не е изключено някой да е прочел това, което бях записал.

Или беше просто въобразяване? Намек за параноя?

Разгледах някои от онлайн вестниците. Журналистите, разбира се, бяха разбрали, че Мария Крагх Фелдберг е повикана на разпит. Полицията бе отбелязала, че не става дума за арест или обвинение, а за рутинен разпит. Пф.

Изключих лаптопа. Отидох до тоалетната, измих си ръцете и зъбите, измих се и под мишниците, преди да легна. Животът ми е една рутина. Изгасих осветлението. В тъмното червената лампичка на телевизора проблясваше като зло око. Замислих се за Мария. За Ребека. За натрапника в стаята ми.

И така заспах.

III

Дори и дълбоко в съня си бях в опасност.

Понякога чувството да се събудиш е като да се върнеш от смъртта. Всичко е тъмно и тихо. Няма как да знаеш със сигурност, но вероятно е така и когато си мъртъв. Само мрак. Мрак и тишина. Като преди да се родиш. От тази мрачна тишина се издигаш към повърхността през ледени и огнени късове и нещо пронизва съзнанието ти. Бавно се събуждаш. Не си мъртъв. Но така се чувстваш.

Отворих очи.

Нещо не беше наред.

Не знаех какво точно ме беше събудило. Звук? Миризма? Не успях да го идентифицирам. Неясна, но и чужда. Остатък от нещо, което вече го нямаше. Или беше светлината? Неспокоен останах да лежа, взирайки се във въздуха към тавана. Стаята трябваше да е потънала в мрак. Но не беше. Слаб лъч я осветяваше.

Какво ме беше събудило?

Демонът от криптата?

С въздишка се изправих, подпирайки се на лактите си. Никой. Наклоних глава, погледнах към вратата на банята. Затворена. Погледнах мобилния си на нощното шкафче. Щорите, които бяха спуснати.

Какво не беше наред?

Вратата към коридора беше открехната.

О, не!

Не само бях затворил вратата, когато се бях върнал, но и я бях заключил. Със сигурност. Бях я заключил. Спомням си, че я заключих.

И въпреки това зееше отворена.

Едната обувка беше обърната към банята. Някой я беше изместил.

Парализиращият страх няма теоретическо обяснение. Няколко секунди останах така — напълно неподвижен, без да мога да се мръдна. Сърцето ми туптеше и биеше. Имало е някой. Всеки удар на сърцето отекваше в ушите ми.

Най-накрая успях да възвърна контрол над тялото си. Станах от леглото.

— Ехо — прошепнах.

С босите си крака усещах леденостудения под.

Ръцете ми трепереха толкова силно, че първия път не успях да натисна ключа, за да светна лампата.

Огледах стаята. Коленете ми трепереха.

Какво трябваше да направя? Да пищя? Да се хвърля през лрозореца? Да избягам? Да звънна на рецепцията?

Коленичих до леглото и се наведох, за да видя дали нямаше нещо под него — луд, масов убиец или може би нещо нечовешко и демонично.

Нищо.

Отворих рязко вратата на банята. Празна. Надникнах в гардероба. Накрая разтворих вратата и погледнах в коридора.

Никой.

Тялото ми беше все още изтръпнало от страх. Затворих вратата на стаята, здраво и силно, и заключих. Разклатих я, да видя дали наистина е заключена.

Някъде грешах. Разбира се, че никой не беше влизал. Сигурно съм си мислел, че съм затворил и заключил, преди да си легна.

Въпреки че бях убеден, че съм го направил.

 

 

И когато се обърнах, ги видях.

Следите от стъпки.

Там и тогава аз пропаднах в бездънната яма на страха.

Очертанията на две големи, мокри подметки на обувки в края на леглото ми проблясваха върху дървения под.