Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (17)

6. Върховният дар

След като принцът от самотния остров останал шест нощи и шест дни на златното ложе със спящата кралица на Табър Тинти, като ложето било поставено върху златни колела, колела, които непрестанно се въртели и ложето обикаляло наоколо, без да спира ден и нощ, на седмата сутрин той казал: „Време е да напусна това място“. И така той слязъл и напълнил трите бутилки с вода от пламтящия извор. В златната зала имало маса от злато, а на масата овнешки бут и самун хляб, и дори всичкият народ на Ерин да се хранел от масата цяла година, овнешкото и хлябът пак щели да си бъдат в същия вид. Принцът седнал, нахранил се до насита от самуна хляб и овнешкия бут и ги оставил така, както ги бил намерил. След това се изправил, взел трите бутилки, поставил ги в торбата си и тъкмо щял да излезе от залата, когато си казал: „Срамота ще е да си тръгна, без да оставя нещо, от което кралицата да разбере кой е бил тук, докато тя спи“. Затова написал писмо, в което казвал, че синът на краля на Ерин и кралицата на Самотния остров е прекарал шест дни и шест нощи в златната зала на Табър Тинти, взел е три бутилки вода от пламтящия извор и се е хранил от златната маса. Сложил писмото под възглавницата на кралицата, излязъл, изправил се на отворения прозорец, скочил на гърба на мършавия, дребен рунтав кон и преминал покрай дърветата и през реката невредим.^[1]

Лекотата, с която протича това приключение, показва, че героят е необикновен човек, роден крал. Подобна лекота отличава много приказки и всички легенди за подвизите на преродени богове. Там, където обикновеният герой ще се изправи пред изпитание, избраният не среща забавящо го препятствие и не допуска грешка. Изворът е пъпът на света, пламтящите му води — неразрушимата същност на съществуването, а леглото, което се върти безспир в кръг, е оста на света. Спящата крепост е онази най-дълбока бездна, в която отслабващото съзнание се потапя в съня, където индивидуалният живот е на предела да се разтвори в недиференцирана енергия, а да се разтвори, би означавало смърт; но смърт е и липсата на огъня. Мотивът (произтичащ от една инфантилна фантазия) за неизчерпаемата трапеза, символизиращ безкрайните животворни, формотворчески сили на универсалния източник, е приказното съответствие на митологичния образ на пира на боговете от рога на изобилието. Съчетаването на двата велики символа на срещата с богинята и кражбата на огъня просто и ясно разкрива статута на антропоморфните сили в царството на митовете. Те не са самоцел, а пазители, въплъщения или дарители на течността, млякото, храната, огъня, благодатта на неразрушимия живот.

Подобна образност може лесно да бъде интерпретирана като преди всичко, макар може би не изцяло, психологическа, защото в най-ранните фази на развитието на бебето е възможно да открием наченките на една „митология“, намираща се отвъд превратностите на времето. Те се явяват като реакции на и спонтанна защита от фантазиите за разрушаване на тялото, които връхлитат детето, когато е лишено от майчината гръд.^[2] „Бебето реагира с изблик на гняв и фантазията, която съпътства този изблик на гняв, е да откъсне всичко от тялото на майката. (…) След това детето изпитва страх от отмъщение заради тези импулси, т.е. че всичко ще бъде извадено от собствената му вътрешност.“^[3] Тревогите за целостта на тялото му, фантазиите за възмездие, една тиха и дълбока потребност от неразрушимост и закрила срещу „лошите“ сили отвътре и отвън започват да насочват оформящата се психика и всичко това остава определящ фактор в по-късните невротични, а и нормални житейски занимания, духовни усилия, религиозни вярвания и ритуални практики на възрастния.

Професията на шамана например, този център на всички примитивни общества, „възниква (…) въз основа на инфантилните фантазии за разрушаване на тялото посредством поредица от защитни механизми“^[4]. В Австралия една основна представа гласи, че духовете са премахнали червата на шамана и са ги заместили с камъчета, кварцови кристали, доста дълго въже, а понякога и с малка змия, надарена със сила.^[5]

Първата формула е абреакция^[6] във фантазия (вътрешностите ми вече са разрушени), последвана от реактивна формация^[7] (моите вътрешности не са нещо разложимо и пълно с фекалии, а неразложими и пълни с кварцови кристали). Втората е проекция. „Не съм аз този, който се опитва да проникне в тялото, а чужди на мен магьосници, които вкарват болестотворни вещества в хората“. Третата формула е възстановяване: „Не се опитвам да разрушавам вътрешностите на хората, а да ги лекувам“. В същото време обаче оригиналният елемент от фантазията за ценното телесно съдържимо, откъснато от тялото на майката, се завръща като целителна техника: „да изсмуча, да издърпам, да изчистя нещо от пациента“.^[8]

Друг образ на неразрушимостта е представен във фолклорната идея за духовния „двойник“ — външна душа, която не е засегната от загубите и травмите на настоящото тяло, а съществува в безопасност в някакво далечно място.^[9] „Смъртта ми — казва един огър — е далеч оттук, в широкия океан и трудно може да се открие. В морето има остров, а на острова расте зелен дъб и под дъба има зелен сандък, и в сандъка има малка кошничка, а в кошничката има заек и в заека има патица, а в патицата — яйце; онзи, който намери яйцето и го счупи, тозчас ще ме убие.“^[10] Сравнете със съня на една успешна съвременна бизнес дама:

Бях на някакъв пустинен остров. На него имаше и един католически свещеник Той се беше занимавал с това да поставя дъски от един остров до друг, така че хората да могат да преминават. Преминахме на друг остров и там попитах една жена къде съм попаднала. Тя отговори, че се гмуркам с едни водолази. След това отидох някъде във вътрешността на острова, където имаше воден басейн с красива вода, пълен с бисери и скъпоценни камъни, и там беше другото ми „аз“ във водолазен костюм. Стоях там, гледах надолу и наблюдавах себе си.^[11]

Има една очарователна индуистка приказка за дъщерята на царя, която можела да се ожени само за мъжа, който открие и събуди нейната двойничка в Земята на лотоса на Слънцето, на дъното на морето.^[12] След женитбата си посветеният австралиец бива отведен в една свещена пещера от дядо си, където той му показва дървена плочка с алегорични изображения: „Това — казва му дядото — е твоето тяло; това и ти сте едно и също. Не го носи на друго място или ще почувстваш болка“^[13]. Манихеите и гностиците от първите векове сл.н.е. проповядвали, че когато душата на благословения пристигне в рая, я посрещат светци и ангели, носещи нейните „одежди от светлина“, които били пазени за нея.

Най-висшият желан дар за неразрушимото тяло е постоянното пребиваване в рая на млякото, което никога не свършва:

Развеселете се с Йерусалим и радвайте се за него всички, които го обичате! Възрадвайте се с него радостно всички, които тъгувате за него, за да се храните и насищате от гърдите на утехите му, да се опивате и наслаждавате от преизобилната му слава.

Защото тъй казва Господ: ето, ще насоча към него мир като река, и богатството на народите — като поток, който се разлива, за ваша наслада; на ръце ще ви носят и на колене ще ви галят.^[14]

Дарът „всецелебен, изцеряващ всичко“, непресъхващата цицка, е храна за душата и тялото, успокоение за сърцето. Планината Олимп се издига към небето; боговете и героите там пируват с амброзия (α — не, βροτός — смъртен). В планинската зала на Один четиристотин тридесет и две хиляди герои поглъщат ненамаляващата плът на Сехримнир, Космическия глиган, и я прокарват с мляко, което тече от вимето на козата Хейдрун — тя се храни с листата на Игдрасил, Световния ясен. Вътре във вълшебните хълмове на Ерин безсмъртните Туата Де Данан се хранят със самовъзраждащите се прасета на Мананан и пият в изобилие пивото на Гуибне. В Персия, в една планинска градина на връх Хара Березайти, боговете пият безсмъртна хаома, извлечена от дървото Гаокерена, Дървото на живота. Японските богове пият саке, полинезийските — аве, боговете на ацтеките пият кръвта на мъже и девици. А на спасените от Яхве в тяхната небесна градина сервират несвършващата вкусна плът на чудовищата Бегемот, Левиатан и Зиз, докато отпиват чаши от четирите сладки реки на рая.^[15]

 

 

Очевидно е, че инфантилните фантазии, които всички ние все още подхранваме в несъзнаваното си, участват непрестанно в митовете, приказките и ученията на църквата като символи на неразрушимия живот. Това има благотворно въздействие, защото умът се чувства комфортно с тези образи и, изглежда, си спомня нещо, което вече знае. Но то също така представлява и затруднение, защото се оказва, че чувствата намират покой в символите и се съпротивляват ожесточено на всяко усилие да продължат отвъд. Огромната пропаст между тези по детински блажени маси, които изпълват света с набожност, и истински свободните зейва на границата, където символите отстъпват и биват надраснати. „О, всички вие, с ладийка чуплива — пише Данте, напускайки земния рай —

        потеглили след чълна ми крилат,

        жадувайки за песен по-звънлива,

 

върнете се по своя път назад,

        че ако ми загубите следата,

        загубени сте в този необят.

 

До днес не е браздена тук водата

        Минерва духа, Аполон е с мен

        и девет Музи сочат ми Колата.“^[16]

Това е линията, отвъд която мисленето не може да премине, отвъд която всяко чувство е наистина мъртво — като последната спирка на високопланинска железница, от която катерачите тръгват и на която се връщат, за да побеседват с тези, които обичат планинския въздух, но не поемат риска да тръгнат към върховете. Неизразимите учения за блаженство, надхвърлящо въображението, се явяват при нас облечени по необходимост в образи, напомнящи въображаемото блаженство от невръстното детство; оттук идва измамната наивност на разказите. Оттук идва също така и непълнотата на всеки чисто психологически прочит.

В публикуваните трудове по психоанализа източниците на символите в сънищата са анализирани, както и техните латентни значения за несъзнаваното, а също и резултатите от тяхното въздействие върху психиката, но допълнителният факт, че великите учители са ги използвали съзнателно като метафори, остава пренебрегнат, с мълчаливото допускане, че великите учители от миналото са били невротици (с изключение, разбира се, на неколцина гърци и римляни), които погрешно приели безкритично своите фантазии за откровения. В същия дух откритията на психоанализата биват възприети от много лаици като продукти на „похотливото съзнание“ на д-р Фройд.

Изтънченият хумор на инфантилната образност, вложена в умелото митологическо пресъздаване на метафизичната доктрина, се явява в цялото си великолепие в един от най-добре познатите велики митове на източния свят — индуисткия разказ за изначалната битка между титаните и боговете за нектара на безсмъртието. Едно древно земно създание, Кашяпа, Човекът костенурка, се оженил за тринадесет от дъщерите на още по-древен демиургичен родоначалник, Дакша, Господаря на добродетелта. Две от тези дъщери, наречени Дити и Адити, родили съответно титаните и боговете. В една безконечна поредица от семейни войни обаче много от тези синове на Кашяпа загинали. Но тогава върховният жрец на титаните с много самолишения и медитации спечелил благоволението на Шива, Господаря на Вселената. Шива го дарил със способността да съживява мъртвите. Това дало на титаните предимство, което в следващата битка боговете бързо забелязали. Те отстъпили объркани, за да обсъдят ситуацията, и се обърнали към висшите божества Брахма и Вишну.

 

 

Брахма, Вишну и Шива, съответно Създателя, Пазителя и Разрушителя, съставляват троица в индуизма, като трите аспекта на действието на единната съзидателна сила. След VII в. пр.н.е. важността на Брахма намалява и той се превръща просто в творческата сила на Вишну. Така днес индуизмът е разделен на два главни лагера — единият, почитащ главно създателя пазител Вишну, а другият — Шива, унищожителя на света, който свързва душата с вечността. Но в основата си те двамата са едно. В настоящия мит еликсирът на живота е придобит чрез обединените им усилия.

Получили съвет да сключат със своите братя врагове временно примирие, по време на което титаните ще бъдат придумани да им помогнат да избият Млечния океан на безсмъртния живот, за да получат маслото му — Amrta (а — не, mrta — смъртен), „нектара на безсмъртието“. Поласкани от поканата, която сметнали за признание за тяхното превъзходство, титаните с удоволствие се включили и така започнало епичното съвместно приключение в началото на четирите ери на земния цикъл. Планината Мандара била избрана за пръчката за биене на масло. Васуки, Царя на змиите, се съгласил да бъде въжето, с което да я въртят. Самият Вишну под формата на костенурка се гмурнал в Млечния океан, за да създаде с гърба си опора за планината. Боговете хванали змията от единия край, след като била увита около планината, а титаните от другия. И след това всички били океана хиляда години.

Първото нещо, което се появило на повърхността на морето, бил черен отровен пушек, наречен Калакута, Черен връх, а именно най-високата концентрация на силата на смъртта. „Изпий ме“ — казала Калакута и работата не можела да продължи, преди да се намери някой, способен да я изпие. Обърнали се към Шива, който стоял далеч настрани. Той излязъл от състоянието си на дълбока медитация, изправил се величествено и се приближил към сцената с биенето на Млечния океан. Взимайки отварата на смъртта в една чашка, той я изпил до капка и със силата на своите йога умения я задържал в гърлото си. Гърлото му станало синьо. Затова наричат Шива Синьото гърло, Нилакантха.

Биенето било подновено и скоро от неизчерпаемите дълбини започнали да излизат ценни форми на концентрирана енергия. Апсарите (нимфите) се появили, Лакшми, богинята на щастието, млечнобелият кон, наречен Уччайхшравас, Цвилещ шумно, перлата на скъпоценностите Каустубха и други въплъщения, докато наброили тринадесет. Последен се появил вещият лекар на боговете Дханвантари, държащ в ръката си Луната, чашата с нектара на живота.

Веднага започнала велика битка за притежанието на безценното питие. Един от титаните, Раху, успял да открадне глътка, но бил обезглавен, преди течността да премине през гърлото му — тялото му се разложило, но главата му останала безсмъртна. И тази глава сега вечно преследва Луната през небесата и се опитва отново да я сграбчи. Когато успява, чашата лесно преминава през устата и излиза от гърлото му — затова имаме лунни затъмнения.

Но Вишну, обезпокоен да не би боговете да изгубят предимството си, се преобразил в красива танцьорка. И когато титаните, които били лъстиви типове, застинали слисани от красотата на момичето, тя взела лунната чаша с Амрита, подразнила ги за миг и после изведнъж я подала на боговете. Вишну моментално се преобразил отново в могъщ герой, присъединил се към боговете срещу титаните и им помогнал да изтласкат врага до чукарите и тъмните каньони на долния свят. Сега боговете завинаги се хранят с Амрита в красивите си палати на върха на централната планина на света, планината Сумеру.^[17]

Хуморът е пробният камък за истински митологичното, за разлика от по-прозаичното и сантиментално богословско настроение. Боговете, подобно на иконите, не са цел сами по себе си. Забавните митове за тях пренасят ума и духа, не горе при тях, а през тях, в празнотата отвъд — от тази перспектива по-тежко обременените теологични догми вече изглеждат просто като педагогически съблазни, чиято функция е да откарат непохватния интелект от неговия конкретен хаос от факти и случки до една относително привилегирована зона, където като последен дар цялото съществуване — благословено, земно или прокълнато — може най-накрая да бъде видяно видоизменено в подобие на лесно отминаващ, повтарящ се, обикновен детски сън — с блаженства и страхове. „От една страна, всичките тези божества съществуват — отговори неотдавна един тибетски лама на въпроса на интелигентен западен гост, — а от друга, не са истински.“^[18] Това е ортодоксалното учение на древните тантри: „Всичките тези онагледени божества са само символи, представящи различните неща, които изникват по Пътя“^[19], каквото е и една теория на съвременните психоаналитични школи.^[20] А същото метатеологично прозрение, изглежда, внушават и последните стихове на Данте, в които озареният пътник най-накрая може да вдигне смелите си очи отвъд блаженото видение на Отца, Сина и Светия Дух към единната Вечна светлина.^[21]

В такъв случай боговете и богините трябва да бъдат разбирани като въплъщения и пазители на еликсира на нетленния живот, а не сами по себе си като Върховното в неговото първично състояние. Следователно това, което героят търси чрез взаимоотношенията си с тях, не са самите те, а тяхното благоволение, т.е. силата на тяхната подкрепяща субстанция. Единствено и само тази чудотворна енергия-субстанция е Нетленното. Имената и формите на божествата, които навсякъде го въплъщават, разпръскват и представляват, идват и си отиват. Това е чудотворната енергия на мълниите на Зевс, Яхве и Върховния Буда, плодоносният дъжд на Виракоча, благостта, разгласена от камбанния звън на литургията за освещаване^[22], и светлината на върховното озарение на светеца и мъдреца. Пазителите й се осмеляват да я предоставят само на наистина доказалите се.

Но е възможно боговете да са твърде сурови, твърде предпазливи и в такъв случай героят трябва да им вземе съкровището с хитрост. Такава е била задачата на Прометей. Когато са в подобно настроение, дори най-великите богове изглеждат злобни чудовища, заграбващи живота само за себе си, а героят, който ги измами, убие или умилостиви, е почитан като спасител на света.

Мауи от Полинезия се изправя срещу Маху-ика, пазителя на огъня, за да изтръгне от него съкровището му и да го занесе на хората. Мауи отишъл право при великана Маху-ика и му казал:

— Разчисти храсталаците от това равно поле, за да можем да премерим сили в приятелско съревнование.

Трябва да добавим, че Мауи бил велик герой и майстор на хитрините.

Маху-ика поискал да знае:

— Що за проява на юначество и съперничество ще бъде?

— Хвърляне — отговорил Мауи.

Маху-ика се съгласил на това, а Мауи го попитал:

— Кой ще започне?

— Аз — отвърнал Маху-ика.

Мауи приел, така че Маху-ика го хванал и го хвърлил във въздуха. Мауи се вдигнал високо и паднал право в ръцете на Маху-ика. Отново Маху-ика хвърлил Мауи нагоре, припявайки:

— Хвърлям, хвърлям — нагоре полети!

Политнал нагоре Мауи, а Маху-ика запял магическото си заклинание:

Литни на първото небе,

литни на второто небе,

литни на третото небе,

литни на четвъртото небе,

литни на петото небе,

литни на шестото небе,

литни на седмото небе,

литни на осмото небе,

литни на деветото небе,

литни на десетото небе!

Мауи се въртял и въртял из въздуха, започнал пак да пада, стоварил се точно до Маху-ика и му казал:

— Само ти се забавляваш!

— Така е, наистина! — възкликнал Маху-ика. — Ти представяш ли си да успееш да хвърлиш кит във въздуха?

— Мога да опитам! — отвърнал Мауи.

И Мауи хванал Маху-ика и го хвърлил нагоре, припявайки:

— Хвърлям, хвърлям — нагоре полети!

Политнал нагоре Маху-ика и сега Мауи запял своето заклинание:

Литни на първото небе,

литни на второто небе,

литни на третото небе,

литни на четвъртото небе,

литни на петото небе,

литни на шестото небе,

литни на седмото небе,

литни на осмото небе,

литни на деветото небе,

литни, далече отлети в небето!

Маху-ика се въртял и въртял из въздуха и започнал да пада, и когато почти бил стигнал земята, Мауи извикал тези магически думи:

— Този мъж във въздуха — нека да си падне на главата!

Маху-ика паднал, вратът му се сплескал и той умрял.

Героят Мауи веднага хванал главата на великана Маху-ика и я отрязал, така придобил съкровището на огъня, което дарил на света.^[23]

 

 

Най-великият разказ за търсенето на еликсира в месопотамската предбиблейска традиция е този за Гилгамеш, легендарен цар на шумерския град Урук, който тръгнал да търси кресон, растението на безсмъртието, което „нивга не старее“. След като преминал невредим покрай лъвовете, които пазели хълмовете и хората скорпиони, които охранявали крепящите небето планини, той стигнал насред планината до една райска градина с цветя, плодове и скъпоценни камъни. Забързал напред и стигнал до морето, което огражда света. В пещера до водата живеела Сидури-Сабиту, превъплъщение на богинята Ищар, и тази жена, изцяло забулена, затворила портите пред него. Но след като й разказал историята си, тя го пуснала да влезе и го посъветвала да не продължава търсенето си, а да изучи земните радости от живота и да се задоволи с тях:

Гилгамеш, Гилгамеш, къде си тръгнал?

Живота, който търсиш, не ще намериш

Когато боговете създадоха човека,

смъртта отредиха за човешка участ —

а с човешката участ само те разполагат!

Затова, Гилгамеш, напълни си стомаха

и денем и нощем бъди все весел,

и всеки свой ден превръщай в празник,

весели се, танцувай и денем и нощем,

носи само празнично-бляскави дрехи,

косите си гъсти измивай редовно,

води на разходка своите дечица

и грабвай жена си в мъжка прегръдка!^[24]

Този пасаж, който липсва в стандартното асирийско издание на легендата, се появява в един много по-ранен фрагментарен текст от Вавилон^[25]. Често бива отбелязвано, че съветът на пророчицата е хедонистичен, но трябва да обърнем внимание също така, че текстът представя инициационна проверка, а не нравствената философия на древните вавилонци. Както в Индия, където векове по-късно, когато някой ученик попитал учителя за тайната на безсмъртния живот, първо го отпращали с описание на земните радости.^[26] Само ако настоявал, го допускали до следващото посвещаване.

Но когато Гилгамеш настоял, Сидури-Сабиту му позволила да премине и го известила за опасностите по пътя.

Жената му дала указание да търси лодкаря Уршанаби, когото той открил да сече дърва в гората, пазен от вълшебни идоли. Гилгамеш натрошил тези идоли (наречени „тези, които се радват да живеят“, „тези от камък“) и лодкарят се съгласил да го превози през морето на смъртта. Пътуването продължило месец и половина. Пътникът бил предупреден да не докосва водата.

В далечната земя, към която приближавали, живеел Утнапищим, героят от древния потоп^[27], който тук се радвал заедно с жена си на безсмъртен покой. Утнапищим отдалеч видял приближаващата самотна малка лодка върху безбрежните води и се зачудил в душата си:

На лодката идолите защо са разбили?

Защо не лодкарят държи веслата?

Чужд ми се струва пътникът с него…^[28]

След като слязъл, Гилгамеш трябвало да изслуша дългата реч на патриарха за историята на потопа. Утнапищим наредил на госта си да спи и той спал шест дни. Утнапищим накарал жена си да изпече шест хляба и да ги сложи до главата на Гилгамеш, докато той спял до лодката. После Утнапищим побутнал Гилгамеш и той се събудил. Домакинът заповядал на лодкаря Уршанаби да изкъпе госта в един специален извор и да му даде чисти дрехи. След това Утнапищим разкрил на Гилгамеш тайната на растението.

Затова изслушай думите заветни,

узнай где вирее цветето вълшебно:

никне под водата, на морското дъно

и раздира всичко с бодли като роза.

Но ако успееш с ръка да го откъснеш,

Завинаги млад ще останеш!^[29]

Растението виреело на дъното на космическото море.

Уршанаби отново извел героя в открити води. Гилгамеш вързал камъни на краката си и се гмурнал. Потъвал надолу, отвъд всички предели на издръжливостта, докато лодкарят останал горе. И когато гмуркачът стигнал дъното на бездънното море, той откъснал растението, въпреки че то наранило ръката му, освободил се от камъните и заплувал към повърхността. Когато се показал от водата и лодкарят го изтеглил обратно на лодката, Гилгамеш обявил победоносно:

Това, Уршанаби, е цвете вълшебно,

с Живот непреходен човека дарява.

Ще занеса цветето в Урук оградения,

ще нахраня някого, цветето ще изпитам.

Стане ли старецът пак млад от него —

ще хапна от цвета му и млад ще остана^[30]

 

 

Макар че героят е предупреден да не докосва тези води на идване, сега може да влезе в тях безнаказано. Това е мерило за силата, която е придобил от посещението си при възрастните господар и господарка на Безсмъртния остров. Утнапищим-Ной, героят от потопа, е архетипна бащина фигура. Неговият остров, Пъпът на света, е предвестник на по-късния гръко-римски Остров на блажените.

Те продължили през морето. Когато стъпили на брега, Гилгамеш се изкъпал в едно хладно езерце и легнал да си почине. Но докато спял, една змия надушила прекрасния аромат на цветето, стрелнала се и го отнесла. Щом го изяла, змията веднага придобила силата да сменя кожата си и така да си възвръща младостта. А Гилгамеш, като се събудил, седнал и заплакал, „и сълзите се стичали по стената на носа му“^[31].

И до ден-днешен възможността за физическо безсмъртие пленява сърцето човешко. Утопичната пиеса на Бърнард Шоу „Назад към Матусалем“^[32], поставена през 1921 г., превръща темата в модерна социално-биологична притча. Четиристотин години по-рано по-прозаичният Хуан Понс де Леон открива Флорида в търсене на земята Бимини, където очаквал да намери извора на младостта. А векове по-рано и доста по-далеч китайският философ Гъхун прекарал последните години от дългия си живот в приготвяне на хапчета за безсмъртие.

Трябва да се смесят три дзина „истински цинобър“ — пише Гъхун — и шест дзина бял пчелен мед. После сместа се поставя да се нагрее на слънце, след което от нея се приготвят пилюли. Този, който изпие десет пилюла, големи колкото конопено зърно, ще се подмлади не по-рано от една година — белите коси ще почернеят, изпадналите зъби ще поникнат отново. Тялото ще изгуби старческата сухота и мускулите ще се изпълнят със сила. Пиещият този еликсир няма да остарее, старецът ще стане отново юноша и ще получи безсмъртие.^[33]

Един ден приятел дошъл да посети самотния експериментатор и философ, но намерил само празните дрехи на Гъхун. Старецът бил изчезнал, бил преминал в царството на безсмъртните.^[34]

 

 

Търсенето на физическо безсмъртие произтича от погрешното тълкуване на традиционното учение. Точно обратното, основният проблем е да се разшири зеницата на окото, така че тялото със съпътстващата го самоличност повече да не препречва погледа. Тогава безсмъртието се изживява като факт в настоящето: „То е тук! То е тук!“^[35].

Безброят на нещата следва своя ход.

Аз гледам тяхното възвръщане.

 

Защото нещата се множат, избуяват

и към корена си всяко се завръща.

 

Връщането към корена се нарича покой

и значи възвръщане към живота.

Възвръщането към живота се нарича неизменност.

 

Който познава неизменното, е просветлен.

Който не познава неизменното, блуждае в неволи.

Който познава неизменното, е всеобятен.

Всеобятният е справедлив старейшина.

Справедливият пък е достоен за владетел.

Владетелят е равностоен на Небето.

Небето е едно с Пътя дао.

 

Пътят дао е безконечен —

който го следва, е неуязвим вовеки.^[36]

Японците имат една поговорка: „Боговете само се засмиват, когато хората им се молят за богатство“. Дарът, връчен на поклонника, винаги е съизмерим с неговия ръст и с естеството на основното му желание — дарът просто е символ на жизнената енергия, снижена до потребностите на определен конкретен случай. Иронията, разбира се, се крие във факта, че макар героят, който е спечелил благоволението на бога, да моли за дара на съвършеното просветление, в повечето случаи това, което търси, са още години живот, оръжия, с които да убие съседа си, или здраве за детето си.

Древните гърци разказват за цар Мидас, който имал късмета да спечели от Бакхус предложението да получи какъвто дар пожелае. Той поискал всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Когато си тръгнал към дома, той откъснал пробно клонка от един дъб и тя веднага станала златна; взел един камък — той се превърнал в злато; ябълката се преобразила в къс самородно злато в ръката му. Изпълнен с възторг, той заповядал да приготвят великолепен пир, за да отпразнува това чудо. Но когато седнал на масата и докоснал с пръсти печеното, то се видоизменило; допирайки устните му, виното станало течно злато. И когато малката му дъщеричка, която обичал повече от всичко на света, дошла да го утеши в нещастието, щом я прегърнал, тя се превърнала в красива златна статуя.

Страданието от преодоляването на собствените ограничения е страдание на духовното израстване. Изкуството, литературата, митът и религията, философията и аскетичните практики са средства, които помагат на индивида да превъзмогне ограничените си хоризонти и да навлезе в сферата на вечно разширяващото се самопостигане. Докато прекосява праг след праг, надвива дракон след дракон, ръстът на божеството, което призовава да изпълни най-съкровеното му желание, нараства, дордето обеме Космоса. Най-накрая съзнанието разчупва ограничаващата сфера на Космоса и достига осъзнаване, надхвърлящо всички преживявания на формата — всички символизации, всички божества — осъзнаването на неизбежната празнота.

Затова, когато Данте предприема последната стъпка в своето духовно пътешествие и се изправя пред най-висшето символично видение на Триединния Бог в Небесната роза, му предстои да преживее още едно просветление, дори отвъд формата на Отец, Син и Светия Дух. Той пише:

Бернар, усмихнат, знак ми стори властно

        нагоре да се взра, но вече аз

        в посоченото място гледах страстно;

че взорът ми, пречистващ се, в захлас

        все по̀ проникваше във светлината —

        върховна истина за всички нас.

От този миг отстъпват тук словата,

        тъй както споменът отстъпва вдън

        ума ни пред картина пребогата.^[37]

„В Това не може да влезе зрението, не може да влезе говорът, не може да влезе мисълта; ние не го познаваме и не знаем как може да бъде поучавано за него. То е различно и от познаваемото, и от непознаваемото.“^[38]

Това е най-висшето и последно разпятие не само за героя, но и за неговия бог. Тук и Синът, и Бащата са унищожени — като индивидуални маски на Неназованото. Защото точно както фантазиите на съня произтичат от жизнената енергия на един сънуващ и просто представляват плавно разцепване^[39] и продължения на тази една-единствена сила, така и всички форми във всички светове, независимо дали земни, или небесни, отразяват универсалната сила на едно-единствено неразгадаемо тайнство — силата, която изгражда атома и контролира орбитите на звездите.

Този извор на живот е ядрото на индивида и вътре в себе си той ще го открие, ако може да разкъса обвивките. Езическият германски бог Один (Вотан) дал едното си око, за да пробие булото на светлината, което прикрива познанието за този безкраен мрак, и след това преминал заради него през мъките на разпятието.

Висях на ветровитото дърво,

висях на него цели девет нощи,

пронизан с копие, принесен в жертва

на Один — сам на себе си,

там на дървото, чиито корени

не знае никой де приключват.^[40]

Победата на Буда под дървото Бодхи е класическият източен пример за този подвиг. С меча на ума си той пронизал мехурчето на Вселената — и то се пръснало, станало на нищо. Целият свят на естествения опит, както и континентите, небесата и ада от традиционните религиозни вярвания експлодирали — заедно с техните богове и демони. Но чудото на чудесата било, че макар всичко да експлодирало, все пак така всичко било подновено, възродено и прекрасно, озарено от сиянието на истинския живот. И наистина боговете от спасените небеса приветствали одобрително в един глас човека герой, проникнал отвъд тях в празнотата, която била техният живот и източник:

Флаговете и знамената, издигнати на източния край на света, развели вимпелите си към западния край на света; по същия начин тези, издигнати на западния край на света, ги развявали към източния край на света; тези, издигнати на северния край на света — към южния край на света, и тези на южния край на света — към северния край на света, докато онези, издигнати от нивото на земята, се развели, докато стигнали света на Брахма, а тези от света на Брахма увиснали надолу, докато стигнали нивото на земята. Из всичките десет хиляди свята цветните дръвчета разцъфнали, плодните дръвчета натежали от плодове, стволни лотоси цъфнали по стволовете на дърветата, клонови лотоси — по клоните на дърветата, лианести лотоси по лианите, висящи лотоси в небето и стъблени лотоси се появили през скалите и поникнали по седем. Системата от десет хиляди свята била като букет цветя, силно въртящ се във въздуха, или като дебел килим от цветя. В пространствата между световете преизподни, дълги осем хиляди левги, които преди дори светлината на седем слънца не можела да освети, сега били залети от сияние. Океанът, дълбок осемдесет и четири хиляди левги, станал сладък на вкус, реките спрели да текат, слепите по рождение получили зрение, глухите по рождение — слух, сакатите по рождение — здрави крайници, а оковите и веригите на пленниците се строшили и паднали.^[41]