Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (4)

2. Трагедия и комедия

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“^[1] С тези съдбоносни думи Лев Толстой започва своя роман за духовния разпад на героинята на своето време Ана Каренина. През седемте десетилетия, изминали, откакто тази обезумяла съпруга, майка и обхваната от сляпа страст любовница се хвърля под колелетата на влака, слагайки по този начин край на своята трагична дезориентация чрез постъпка, символизираща това, което вече се е случило с душата й, един шумен и непрестанен дитирамб от романси, новинарски акценти и недокументирани викове на страдание звучи в чест на бика демон от лабиринта — гневния, разрушителен, подлудяващ аспект на същия бог, който, когато е благ, олицетворява животворния принцип в света. Модерният романс, подобно на старогръцката трагедия, чества мистерията на разпада — това, което всъщност представлява животът във времето. Щастливият финал справедливо бива презиран като неправдоподобен, защото светът, какъвто го познаваме, какъвто сме го видели, води до един-единствен финал: смърт, разпад, разчленяване и разпване на сърцето заради отмирането на формите, които сме обичали.

„Състраданието е онова чувство, което приковава нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява със страдащия герой. Страхът е онова чувство, което задържа нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява с тяхната тайна причина.“^[2] Както изтъква Гилбърт Мъри в своя предговор към превода на Аристотеловата „Поетика“^[3] на Инграм Байуотър, трагическият катарзис (т.е. „очистване“, или „пречистването“ на емоциите на зрителя на трагедията чрез преживяване на състрадание и ужас) съответства на един по-ранен ритуален катарзис („изчистване на общността от покварата и отровите на изминалата година, от старата зараза на греха и смъртта“), който е цел на празненствата и мистериите на разчленения бог бик Дионис. Съзерцаващият ум се свързва посредством мистерията не с тялото, което е показано да умира, а с принципа на вечния живот, който за ограничен период от време го е обитавал и за този период представлява реалността, облечена във видимост (едновременно страдалецът и тайната причина), субстратът, в който се разтваря нашето аз, когато „трагедията, рушаща човешкото лице“^[4], разчупва, разтрошава и разтваря нашето смъртно тяло.

Яви се ти пред моя взор като бик,

като змей многоглав

или като огнедишен лъв!^[5]

Тази смърт за логиката и емоционалните обвързаности на нашия случаен миг в света на времето и пространството, това приемане и изместване на вниманието към универсалния живот, който пулсира и празнува своята победа в целувката на нашето собствено унищожение, тази amor fati (любов към съдбата) — любов към съдбата, която неизбежно е смърт, представлява преживяването в трагическото изкуство — това е и радостта от него, екстазът на изкуплението:

Изтичат дните ми, слугата аз,

на Зевс от Ида посветен,

Загрей последвах ден след ден,

чух гръмотевичния божи глас,

изпълних кървавите пиршества,

на Майката Велика огъня носих,

свободен съм и ново име придобих —

Бакхус от жреците се зова^[6],^[7]

Съвременната литература в голяма степен се е отдала на едно смело и бдително наблюдение на покъртително обезобразените символни форми, които изобилстват пред нас, около нас и вътре в нас. Там, където естественият импулс за протест срещу холокоста е потиснат — стремящ се да изкрещи обвинение или да огласи панацея, — намира израз величината на едно трагическо изкуство, носещо (за нас) по-мощен заряд от старогръцкото: реалистичната, интимна и разностранно вълнуваща трагедия на демокрацията, където богът може да бъде видян разпнат в злощастията не само на славните родове, но на всеки обикновен дом, на всяко ранено и измъчено лице. И няма никакви измислици за рай, за бъдещо блаженство и възнаграждение, които да облекчат горчивата величественост, а само пълен мрак, празнотата на неосъществеността, която приема и поглъща обратно човешки животи, изхвърлени от утробата само за да загинат.

В сравнение с това незначителните ни истории за успех изглеждат жалки. Знаем твърде добре каква горчилка от провал, загуба, разочарование и иронична неосъщественост трови дните дори на тези, на които светът завижда! Затова не сме склонни да припишем на комедията високия статут, който има трагедията. Комедията като сатира е приемлива, като забавление тя е приятно убежище за бягство от действителността, но приказките за вечното щастие не може да бъдат приемани на сериозно, те принадлежат на небивалото царство на детството, защитено от реалностите, които не след дълго ще станат ужасяващо познати; точно както митът за вечния рай е за старите, чийто живот е зад тях и чиито сърца трябва да бъдат подготвени за последния преход към нощта — трезвият съвременен западен разсъдък почива на пълно неразбиране на реалностите, описани в приказките, митовете и божествените комедии на изкуплението. В древния свят те са имали по-висок статут от трагедията, представяли са по-дълбока истина, по-трудна за осъзнаване, били с по-солидна структура и носели по-пълно откровение.

Щастливият завършек на приказката, мита и божествената комедия на душата трябва да бъде възприеман не като противоположност, а като трансценденталност на универсалната човешка трагедия. Обективният свят остава какъвто е, но поради изместването на акцента вътре в субекта бива видян трансформиран. Там, където преди това животът и смъртта водят битка, сега се проявява вечният живот — така равнодушен към събитията във времето, както врящата вода в чайника към съдбата на мехурчето или Космосът към появата и изчезването на галактика от звезди. Трагедията е разрушаването на формите и на нашата привързаност към формите. Комедията, буйна и безгрижна, е неуморната радост от непобедимия живот. Така двете са съставки на една и съща митологическа тема и едно и също преживяване, което включва и двете и чиито граници те се явяват: низходящото и възходящото (kathodos и anodos), които заедно представляват откровението на живота в неговата цялост и които индивидът трябва да познава и обича, ако иска да бъде пречистен (катарзис = чистилище) от заразата на греха (неподчинението на божествената воля) и смъртта (идентификацията със смъртната форма).

Всичко вида си мени, не мре нищо. Оттук там, оттам тук

иде дъхът на живота, във всякакви твари се вмъква…

Каквото преди е било, отминава,

а небилото кълни, подмладяват се всички минути.^[8]

„Казано е, че тленните тела принадлежат на въплътения в тях вечен Аз, който е неунищожим и непознаваем.“^[9]

Задачата на истинската митология и на приказките е да разкрият специфичните опасности и техники на тъмния вътрешен преход от трагедията към комедията. Затова случките са фантастични и „нереални“: те изобразяват психологически, а не физически победи. Дори когато легендата разказва за действителен исторически персонаж, подвизите са представени не в реалистични, а във фантастични образи. Защото смисълът не е, че това и това се е случило на земята; смисълът е, че преди това и това да може да се случи на земята, онова другото, по-важното, първичното трябва да премине през лабиринта, който всички познаваме и посещаваме в сънищата си. В пътуването си митологическият герой може по случайност да крачи по земята, но в основата си неговото пътуване е навътре — в дълбините, където трябва да бъдат преодолени скрити съпротиви и да бъдат пробудени отдавна изгубени, забравени сили, за да послужат за преобразяването на света. Когато това бъде постигнато, животът вече не страда безнадеждно, ужасно осакатен от вездесъщото зло, очукан от времето, неугледен и противен, а въпреки съществуващия ужас, въпреки виковете на страдание той се прониква от една всеобхватна, всеутвърждаваща любов и знанието за своята собствена непобедима сила. Нещо от светлината, която гори невидима в бездните на неговата обикновено непроницаема материалност, излиза наяве с мощен усилващ се рев. Ужасяващите страдания вече изглеждат просто като сенки на една иманентна, нетленна вечност; времето отстъпва пред славата и светът запява с удивителната, ангелска — но може би в крайна сметка монотонна — примамлива музика на сферите.

Подобно на щастливите семейства, всички митове и спасени светове си приличат.

Фигура 6. Укротителят на зверовете (инкрустирана раковина и лапис лазули, Шумер, Ирак, ок. 2650–2400 пр.н.е.)