Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (3)

1. Мит и сън

Независимо дали слушаме със сдържана развеселеност неясните дрънканици на някой знахар със зачервени очи край река Конго, или четем с култивиран възторг тънко книжле с преводи на стиховете на мистичния Лао Дзъ, от време на време се опитваме да строшим костеливия орех на някое съждение на Тома от Аквино или ненадейно схващаме яркия смисъл на чудата ескимоска приказка — винаги ще намираме една и съща, променяща формата си, но удивително устойчива история, съпътствана от предизвикателно натрапчивото внушение, че остава да бъде преживяно много повече, отколкото някога ще бъде известно или разказано.

По целия населен свят, във всички времена и при всякакви обстоятелства човешките митове процъфтяват и са живото вдъхновение за всичко останало, което се е родило чрез дейността на човешкия ум и тяло. Няма да е прекалено, ако кажем, че митът е тайната врата, през която неизчерпаемите енергии на Космоса се изливат в проявленията на човешката култура. Религиите, философиите, изкуството, социалните системи на първобитните и историческите общества, основните открития в науката и технологиите, самите съновидения, нахлуващи в съня, извират от основополагащия магически пръстен на мита.

Чудото е в това, че една характерна сила, докосваща и вдъхновяваща дълбоките центрове на креативността, живее дори в най-късата детска приказка — както вкусът на океана се съдържа в една капка или цялата мистерия на живота — в яйцето на една бълха. Защото символите на митологията не са създадени, те не може да бъдат поръчани, изобретени или трайно потиснати. Те са спонтанен продукт на психиката и всеки един от тях носи в себе си невредима зародишната мощ на своя източник.

Каква е тайната на това неподвластно на времето проникновение? От кои дълбини на съзнанието извира? Защо митологията навсякъде е една и съща, макар облечена в различни костюми? И на какво ни учи?

Днес много учени допринасят за анализирането на тази загадка. Археолози изследват руините в Ирак, Хънан^[1], Крит и Юкатан^[2]. Етнолозите изучават остяките^[3] по поречието на Об и народа буби на Фернандо По^[4]. Цяло поколение ориенталисти наскоро направи достъпни за нас свещените писания на Изтока, както и предюдейските източници на Светото писание. А междувременно друга група учени, които започнаха своите упорити проучвания в полето на народопсихологията през миналия век, се опитва да установи психологическите основи на езика, мита, религията, развитието на изкуството и моралните норми.

Най-забележителни обаче са разкритията, които идват от психиатричните клиники. Смелите и наистина епохални трудове на психоаналитиците са задължителни за изследователите на митологията — защото, каквото и да мислим за детайлните и понякога противоречиви интерпретации на конкретни случаи и проблеми, Фройд, Юнг и техните последователи демонстрираха неопровержимо, че логиката, героите и подвизите от митовете са оцелели до наши дни. При отсъствието на една ефективна обща митология всеки от нас има свой личен, неосъзнат, рудиментарен, но в същото време тайно и могъщо въздействащ пантеон на сънищата. Последното превъплъщение на Едип и продължението на романса на Красавицата и Звяра днес следобед са на 47-ма улица и Пето авеню и чакат да светне зелено.

Сънувах — обръща се един американски младеж към автора на вестникарска колонка, — че препокривам покрива ни. Изведнъж чух гласа на баща ми отдолу как ме вика. Обърнах се рязко, за да го чуя по-добре, и в този момент чукът се изплъзна от ръцете ми, плъзна се по покрива и изчезна зад ръба. Чух тежко тупване и падане на тяло.

Ужасно изплашен, слязох надолу по стълбата. Баща ми лежеше мъртъв, а около главата му имаше кръв. Бях съкрушен и започнах да викам майка ми през плач. Тя излезе от къщата и обви ръце около мен. „Няма значение, синко, било е злополука — каза тя. — Знам, че ти ще се грижиш добре за мен дори ако него го няма.“ И докато тя ме целуваше, се събудих.

Аз съм най-голямото дете в нашето семейство и съм на 23 години. От една година със съпругата ми сме разделени, някак не можахме да се разберем. Много обичам и двамата си родители и никога не съм имал проблеми с баща си, освен че той настоява да се върна да живея при жена ми, а аз не мога да съм щастлив с нея. Никога няма да бъда.^[5]

Фигура 2. Вишну сънува Вселената (дялан камък, Индия, ок. IV-VII в.)

Нереализираният съпруг разкрива с прелестна искреност, че вместо да насочи духовната си енергия към любовта и проблемите в брака си, той се крие в тайните кътчета на въображението си с вече абсурдно анахроничната драма на своята първа и единствена емоционална ангажираност, тази в трагикомичния триъгълник от невръстните години — синът срещу бащата заради любовта на майката. Явно най-трайните противопоставяния в човешката психика са именно тези, произтичащи от факта, че от всички животни ние оставаме най-дълго на майчината гръд. Човешките същества се раждат твърде рано, те са незавършени, все още не са готови да посрещнат света. Следователно цялата им защита от вселената от опасности е майката, под чиято закрила вътреутробният период бива удължен.^[6] Така месеци след травмиращото преживяване, наречено раждане, зависимото дете и майката представляват една цялост — както физически, така и психологически.^[7] Всяко по-дълго отсъствие на родителката причинява напрежение в пеленачето и последващи изблици на агресия. А когато на майката й се налага да ограничава детето, отново следват агресивни реакции. Така първият обект на враждебността на детето е идентичен с първия обект на неговата любов и неговият първи идеал (който впоследствие бива съхранен в несъзнаваната основа на всички образи, свързани с блаженството, истината, красотата и съвършенството) е този на двуединството на Мадоната и Младенеца.^[8]

Злощастният баща е първото радикално нахлуване на някакъв друг вид реалност в това блажено повторение на вътреутробното съвършенство. Той следователно е приеман главно като враг. Към него бива насочен зарядът от агресия, който първоначално е свързан с „лошата“ или отсъстващата майка, докато желанието, свързано с „добрата“ или присъстваща, хранеща и покровителстваща майка, продължава (обикновено) да се свързва с нея самата. Това съдбовно инфантилно разпределяне на импулсите на смъртта (thanatos: destrudo) и любовта (eros: libido) лежи в основата на знаменития едипов комплекс, който Зигмунд Фройд преди около петдесет години определи като основната причина, поради която, дори възрастни, ние не успяваме да се държим като разумни същества. Както казва д-р Фройд: „Цар Едип, който убива баща си Лай и се жени за майка си Йокаста, представлява само осъществяване на желанието от нашето детство. Но по-щастливи от него, ние сме успели да победим нашето сексуално чувство към майката и да забравим своята ревност по отношение на бащата.“^[9],^[10]

Или, както пише пак той: „Във всяко зафиксирано отклонение от нормалния полов живот ние трябва да видим известна задръжка в развитието“.^[11]

Насън мнозина виждат как със майка

си делят легло. Но който смята всичко туй

за празно нещо — той живее най-добре.^[12]

Незавидното положение, в което се намира една жена, чийто съпруг, вместо да съзрее, остава емоционално заключен в романса на детството си, личи от очевидните абсурди в нейния сън. Тук наистина имаме усещането, че навлизаме в царството на древните митове, но с един любопитен обрат.

Сънувах — пише разтревожената жена, — че един голям бял кон ходи след мен, където и да отида. Беше ме страх от него и го прогоних. Обърнах се да видя дали още върви след мен, а той сякаш се бе превърнал в човек. Казах му да влезе в една бръснарница да си обръсне гривата и той го направи. Когато излезе, изглеждаше като мъж, само дето имаше конски копита и лице и ме следваше, където и да отида. Той се приближи към мен и аз се събудих.

Аз съм омъжена жена на тридесет и пет и имам две деца. Омъжена съм от четиринадесет години и съм сигурна, че съпругът ми ми е верен.^[13]

Несъзнаваното изпраща всякакви нервни разстройства, странни същества, ужасии и заблуждаващи образи в ума — в сънищата, в бляновете през деня или в пристъп на лудост, защото под пода на сравнително подреденото малко жилище, което наричаме свое съзнание, човешкото царство се спуска в неподозирано просторните пещери на Аладин. Там ни чакат не само скъпоценности, но и опасни джинове: неудобните или потиснати психологически сили, които не сме мислили да интегрираме в живота си или не се осмеляваме да го сторим. Те могат да останат незабелязани или пък някоя случайна дума, аромат, довян от вятъра, вкусът на чаша чай или един бегъл поглед могат да докоснат магическата струна и тогава в съзнанието започват да се появяват опасни предвестници. Опасни са, защото застрашават зданието на сигурността, в което сме вградили себе си и семейството си. Но освен това те са дяволски пленителни, защото в тях се крие ключът към царството на желаното и плашещо приключение, наречено „да откриеш себе си“. Разрушаване на света, който сме съградили и в който живеем, и на нас самите в него, но след това — удивително реконструиране на по-смел, по-чист, по-просторен и по-пълноценен човешки живот — това е съблазънта, обещанието и ужасът на тези обезпокоителни нощни гости от царството на митовете, което носим вътре в себе си.

Психоанализата, модерната наука за тълкуване на сънища, ни научи да обръщаме внимание на тези нематериални образи. Също така тя намери начин да им позволи да си изпълнят задачата. Опасните кризи на личностното израстване могат да преминат под покровителствения поглед на опитен специалист, запознат с езика на сънищата, който влиза в ролята и образа на древния мистагог, или водач на душите, на шамана в първобитното горско светилище, който задава изпитанията и извършва посвещенията. Лекарят е съвременният господар на царството на митовете, познавачът на всички тайни пътища и думи, в които се крие силата. Неговата роля е точно същата като на мъдрия старец от митовете и приказките, чиито думи помагат на героя да премине изпитанията и ужасите на съдбоносното приключение. Той е този, който се появява и посочва вълшебния блестящ меч, предназначен да убие страховития дракон, разказва за чакащата невяста и замъка, пълен със съкровища, маже с изцеляващ балсам почти смъртоносните рани и най-накрая пуска завоевателя обратно в света на нормалния живот след великото приключение в омагьосаната нощ.

Когато, имайки предвид тези образи, се върнем назад към многобройните странни ритуали, засвидетелствани от първобитните племена и великите цивилизации в миналото, става ясно, че тяхната цел и реалният резултат от въздействието им са да преведат хората през трудните прагове на трансформацията, която изисква промяна в моделите не само на съзнателния живот, но и на несъзнаваното. Така наречените обреди на прехода^[14], които заемат толкова важно място в живота на първобитното общество (церемонии, посветени на раждането, кръщаването, пубертета, женитбата, погребението и т.н.), се отличават с формални и често доста сурови ритуали за скъсване, чрез които съзнанието е изцяло откъснато от разбиранията, привързаностите и житейските модели в етапа, които оставя в миналото.^[15] После следва промеждутък на по-кратко или по-дълго уединение, по време на което се изпълняват ритуали, създадени да запознаят подложения на изпитанието с формите и усещанията, присъщи на неговия нов статут, за да може, когато най-накрая назрее моментът за неговото завръщане в обикновения свят, посветеният да бъде като прероден.^[16]

Най-удивителен е фактът, че огромен брой ритуални изпитания и образи съответстват на тези, които се появяват автоматично в сънищата в момента, когато пациентът на психоаналитика започне да изоставя инфантилните си фиксации и поеме към бъдещето. Сред аборигените в Австралия например една от основните характеристики на изпитанието за посвещаване (чрез което момчето в пубертета бива откъснато от майката и въведено в обществото и тайното знание на мъжете) е ритуалът на обрязването.

Когато някое момче от племето мърнджин трябва да бъде обрязано, неговите бащи и старците му казват: „Великият баща змия подушва твоята кожичка, той я иска“. Момчетата вярват, че това наистина е така, и много се страхуват. Обикновено бягат заедно с майка си, нейната майка или друга предпочитана роднина от женски пол, защото знаят, че мъжете се организират да ги отведат в земята на мъжете, където великата змия надава вой. Жените оплакват церемониално момчетата, за да ги опазят да не ги погълне змията.^[17]

Сега обърнете внимание на съответствието в несъзнаваното. „Един пациент — пише д-р К. Г. Юнг — бе имал следния сън: змия изскача от някаква дупка и ухапва сънуващия в областта на гениталиите. Този сън дойде в момента, в който пациентът се бе убедил в правилността на психичната терапия и започна да се освобождава от плена на своя майчин комплекс.“^[18]

Основната функция на митологията и ритуалите винаги е била да осигуряват символите, които водят човешкия дух напред, в противовес на тези непрестанни човешки фантазии, които го задържат в развитието. Всъщност възможно е твърде широкото разпространение на неврозите сред нас днес да е следствие от почти пълното отсъствие на тази ефективна духовна помощ. Ние оставаме фиксирани върху неизживените образи от детството си и не желаем да извършим необходимия преход към порастването. В Съединените щати дори се наблюдава ясно изразено влечение към обратното: целта е да не остаряваме, а да останем млади, да не съзряваме, отделяйки се от Майката, а да се прилепим към нея. И така, докато съпрузите, превърнали се в адвокатите, търговците или гениите, които родителите им са искали те да станат, продължават да боготворят момчешките светини от детството си, съпругите им, дори след четиринадесет години брак и две създадени и отгледани прекрасни деца, все още търсят любов — която може да дойде при тях само чрез образите на кентаври, силени, сатири и други похотливи инкуби от ордата на Пан, било както е във втория от цитираните по-горе сънища, било в нашите популярни захаросани храмове на венерическата богиня под маската на най-новите герои на големия екран.

Трябваше да се появи психоаналитикът най-сетне, за да обърне отново внимание на изпитаната мъдрост на старите далновидни учения на маскираните шамани и лечителите, извършващи обрязвания, за да открием, както в съня с ухапването от змията, че в момента на освобождаването самият пациент спонтанно създава неподвластната на времето символика на инициацията. Очевидно в тези образи на инициацията има нещо толкова необходимо на психиката, че ако не бъдат осигурени отвън чрез мита и ритуала, ще трябва да бъдат проявени отвътре чрез съня — за да не остане нашата енергия заключена в една тривиална, отдавна овехтяла стая с играчки на дъното на морето.

В своите трудове Зигмунд Фройд обръща внимание на преходите и трудностите през първата половина от цикъла на човешкия живот — тези в нашето детство и юношество, когато нашето слънце се издига към своя зенит. К. Г. Юнг, от друга страна, акцентира върху кризите през втората част — когато, за да продължи движението си напред, светещата сфера трябва да започне да се спуска и най-накрая да потъне в нощта — утробата на гроба. В следобеда на нашия живот нормалните символи на нашите желания и страхове се превръщат в своите противоположности, защото предизвикателството вече не е предстоящият живот, а смъртта. Това, което трудно може да бъде изоставено, вече не е утробата, а фалосът — освен ако житейската умора вече не е обзела сърцето и тогава смъртта зове с обещанието за блаженство, с каквото преди това е примамвала любовта.

Завършваме пълния цикъл — от гробницата на утробата до утробата на гробницата: едно неясно, загадъчно нахлуване в света на материята, която скоро ще се смъкне от нас и ще се стопи като безплътен сън. И когато погледнем назад към това, което е обещавало да бъде нашето неповторимо, непредсказуемо и опасно приключение — всичко, което накрая откриваме, е тази поредица от стандартни метаморфози, през които преминават мъжете и жените във всеки край на света, през всички документирани епохи и под всяка чудновата маска.

Историята разказва например за великия Минос, цар на островната империя Крит в периода на нейното търговско господство — как той наел прочутия творец и майстор Дедал, за да измисли и да му построи лабиринт, в който да скрие нещо, от което царският двор едновременно се срамувал и плашел. Защото в двореца живеело чудовище, родено от Пазифая, царицата.

Фигура 3. Силени и менади (чернофигурна амфора, елински период, Сицилия, ок. 500–450 г. пр.н.е.)

Минос, царят, бил твърде зает с воденето на важни войни, бранейки търговските маршрути, а междувременно Пазифая била съблазнена от един великолепен, снежнобял, роден от морето бик. Нищо по-различно от това, което собствената майка на Минос позволила да се случи — майката на Минос била Европа и е добре известно, че тя била донесена на Крит от бик. Бикът бил богът Зевс, а почитаемият син от този свещен съюз бил самият Минос — когото всички уважавали и на когото служели с радост. Откъде тогава да знае Пазифая, че плодът на нейното собствено неблагоразумие ще се окаже чудовище — този малчуган с тяло на човек, но с глава и опашка на бик?

Хората обвинили главно царицата, но царят съзнавал своята част от вината. Въпросният бик бил изпратен от бог Посейдон преди много време, когато Минос се съревновавал с братята си за трона. Минос твърдял, че тронът е негов по право, и се помолил на бога да изпрати бик от морето като знак. И подпечатал молбата с обет, че веднага ще принесе в жертва животното като дар и символ на преданост. Бикът се появил и Минос заел трона, но когато зърнал величествения звяр и си помислил каква облага ще е да притежава такъв екземпляр, решил да рискува и да подмени предмета на сделката, като се надявал, че богът няма да обърне голямо внимание. Принасяйки в жертва на Посейдон най-хубавия бял бик, който имал, той вкарал другия в стадото си.

Критското царство процъфтявало под мъдрото управление на този славен законодател и пример за обществена добродетелност. Кнос, столицата, се превърнал в богат и изтънчен център на водещата търговска сила в цивилизования свят. Критската флота достигала до всеки остров и пристанище в Средиземноморието. Критските изделия били ценени във Вавилон и Египет. Смелите малки кораби дори преминавали през Херкулесовите стълбове в открития океан и поемали покрай брега на север, към златото на Ирландия и калая на Корнуол^[19], както и на юг, покрай Сенегал, чак до далечните земи на йорубите и тържищата за слонова кост, злато и роби.^[20]

Но вкъщи Посейдон вдъхнал на царицата неудържима страст към бика. Тя убедила майстора на съпруга си, несравнимия Дедал, да й изработи дървена крава, която да подмами бика, в която тя с охота влязла. И бикът бил подмамен. Царицата родила своето чудовище, което след известно време започнало да представлява опасност. И така, Дедал отново бил призован, този път от царя, за да създаде огромен лабиринт със задънени галерии, в който да скрият нещото. Изобретението било толкова сполучливо, че самият Дедал, след като го приключил, едва намерил пътя до входа. Настанили вътре Минотавъра и оттук насетне го хранели с живи младежи и девойки, изисквани като данък от завладените нации в рамките на Критското царство.^[21]

Така според древната легенда първоначалната вина била не на царицата, а на царя и той не можел да я обвинява, защото знаел какво бил направил.

Възползвал се от едно обществено събитие за лична изгода, тъй като самото му възкачване на престола значело, че той вече не е обикновено частно лице. Жертвоприношението на бика би било символ на неговото самоотвержено отдаване на функциите на новия пост. Задържането му, от друга страна, символизира влечение към егоцентрично самовъзвеличаване. И така царят „по божията милост“ се превръща в опасния тиранин Холдфаст^[22], загрижен единствено за себе си. Точно както традиционните обреди на преминаването учат индивида да умре за миналото и да се прероди за бъдещето, така големите церемонии по встъпването във власт снемат от него личностната му индивидуалност и го обличат в мантията на неговото призвание. Такъв е идеалът, независимо дали става въпрос за някой майстор занаятчия, или за цар. Чрез светотатството на отхвърлянето на обреда обаче индивидът се отграничава като самостоятелна цялост от по-голямата цялост на общността: така Единното е разделено на множество части, които започват борба помежду си — всяка сама за себе си — и може да бъдат управлявани само чрез сила.

Образът на тирана чудовище е познат в митологиите, фолклорните традиции, легендите и дори в кошмарите по цял свят и в основата си неговите характеристики навсякъде са еднакви. Той трупа и крие за себе си общите блага. Той е ненаситното чудовище, което се ръководи от принципа на алчността „мое и само мое“. Причинените от него опустошения, описани в митологията и приказките, обхващат целите му владения. Това може да е единствено собственият му дом, измъчената му психика или съдбите, които разрушава с приятелството и помощта си, а може да бъде и цялата негова цивилизация. Раздутото его на тирана е проклятие за него и неговия свят — независимо че на пръв поглед се радва на благополучие. Самоизмъчващ се, преследван от страхове, постоянно нащрек, за да посрещне и да отблъсне очакваната агресия на обкръжаващия го свят, която е преди всичко отражение на неконтролируемия подтик за завоевание у самия него, този титан на самопостигнатата независимост е вестител на световно бедствие, дори и в мислите си да се залъгва с хуманни намерения. Накъдето и да протегне ръка, предизвиква отчаян вик (ако не от покривите на къщите, то, още по-страшно, в сърцата на хората) — вик, който зове героя спасител, носещ блестящия меч, героя, чийто удар, чието докосване, чието съществуване ще освободи земята.

Не можеш да останеш прав, да седнеш, да лежиш обаче.

Във планината няма даже тишина,

но суха и безплодна гръмотевица без дъжд.

Дори и самота сред планината няма,

но само сънни розови лица, които се надсмиват и се зъбят

от прагове на къщи от порутени кирпичи.^[23]

Героят е човек, постигнал собствената си подчиненост. Но подчиненост на какво? Това именно е въпросът, който трябва да си зададем днес, и това навсякъде е главната добродетел и историческият подвиг на героя.

Както изтъква професор Арнолд Дж. Тойнби в своето шесттомно изследване на законите, действащи при възхода и разпада на цивилизациите^[24], разколът в душата, разколът в общността няма да бъде преодолян от никакви планове за връщане на доброто старо време (архаизъм) или програми, гарантиращи отплата в едно идеално предполагаемо бъдеще (футуризъм), или дори от най-реалистичните упорити усилия да се приобщят покварените елементи.^[25] Само раждането може да победи смъртта — раждането не отново на старото, а на новото. В душата, в общността трябва да има — ако искаме да осигурим дългосрочно оцеляване — неспирно „повторение на раждането“ (palingenesia), което да неутрализира непрестанното „повторение на смъртта“. Защото именно посредством нашите собствени победи, ако не се възродим, се проявява волята на Немезида: гибелта се излюпва от самата ни добродетел. Следователно мирът е капан, войната е капан, промяната е капан, неизменността е капан. Когато дойде нашият час смъртта да ни победи, смъртта ни обгражда и няма какво да направим, освен да бъдем разпнати — и да възкръснем; да бъдем разчленени и да се преродим.

Тезей, героят убиец на Минотавъра, влиза в Крит отвън, като символ и оръжие на изгряващата цивилизация на гърците. Той олицетворява новото и живота. Но е възможно също така да потърсим и намерим принципа на прераждането и между стените на самото владение на тирана. Професор Тойнби използва термините „отделяне“ и „преобразяване“, за да опише кризата, чрез която се постигат по-висшите духовни измерения — което прави възможно подновяването на процеса на сътворение. Първата стъпка, отделянето или отдръпването, представлява радикално изместване на фокуса от външния към вътрешния свят, от макро– към микрокосмоса, оттегляне от отчаянието на опустошената земя към покоя на вечното царство вътре в нас. Но това царство, както знаем от психоанализата, е именно инфантилното несъзнавано. Царството, в което влизаме в съня си. Ние винаги го носим в себе си. Всички огри^[26] и тайни помощници от невръстните ни години са там, цялата магия на детството. И, което е по-важно, целият потенциал за живот, който не сме успели да осъществим като възрастни, тази друга част от нас също е там, защото подобни златни семена не могат да загинат. Ако само част от тази изгубена цялост може да бъде извадена наяве, ще изпитаме неимоверно нарастване на силата си, мощно възраждане на живота. Ще се почувстваме така, все едно буквално порастваме. Нещо повече, ако човек успее да извади наяве нещо забравено не само от себе си, но и от цялото си поколение или цялата наша цивилизация, тогава наистина ще се превърне в благодетел, в културен герой на своето време — личност не само от местно, но и от световно значение. С една дума, първата работа на героя е да се оттегли от световната сцена на второстепенни следствия към онези психични зони на причините, където всъщност се крият трудностите, и там да изясни тези трудности, да ги изкорени в самия себе си (т.е. да се пребори с демоните от детството в своята местна култура) и да успее да достигне неизопаченото, непосредствено изживяване и асимилиране на това, което К. Г. Юнг нарича „архетипове“^[27]. Това е процесът, известен в индуистката и будистката философия като viveka, „разграничаване“.

Както изтъква д-р Юнг, теорията за архетипите в никакъв случай не е само негово откритие.^[30]

 

Сравнение с Ницше: „Когато спим и сънуваме, ние преговаряме още веднъж урока на прастарото човечество. (…) Аз мисля, че както и днес човек още прави заключения насън, така и човечеството е правило много векове наред заключения в будно състояние. (…) Сънят отново ни връща назад в далечни състояния на човешката култура и ни дава в ръка средство да я разберем по-добре“^[31].

 

Сравнение с теорията на Адолф Бастиан^[32] за етническите „елементарни идеи“ (Elementargedanken), които в своя първичен психически вид (съответстващ на Logoi spermatikoi в стоицизма) трябва да бъдат разглеждани като „духовните (или психически) зародишни диспозиции, от които първоначално се е развила цялата социална структура“, и като такива трябва да послужат за основа на индуктивно изследване.^[33]

 

Сравнение с Франц Боас *1: „След като Вайц^[34] обстойно разгледа темата за единния произход на човешките раси, не остава съмнение, че като цяло менталните характеристики на хората са еднакви навсякъде по света… Бастиан говори за ужасяващото еднообразие на фундаменталните идеи на човечеството по цялото земно кълбо. (…) Определени модели от свързани помежду си идеи може да бъдат разпознати във всички култури“^[35].

 

Сравнение със сър Джеймс Дж. Фрейзър: „Не е необходимо като някои изследователи в древни и модерни времена да предполагаме, че тези западни народи са заели от по-старите цивилизации на Изтока идеята за умиращия и възкръснал бог заедно с тържествения ритуал, с който тя драматично се представяла пред взора на поклонниците. По-вероятно е приликата, която може да се проследи в това отношение между религиите на Изтока и на Запада, да е само онова, което обикновено, макар и неправилно, наричаме щастливо съвпадение, резултат на еднаквото действие на еднакви причини върху еднакво устроеното човешко съзнание в различните страни и под различно небе“ *.

 

Сравнение със Зигмунд Фройд: „Разпознах наличието на символиката в сънищата от самото начало. Но постепенно и с нарастването на опита ми успях напълно да оценя нейната всеобхватност и значимост и това се случи посредством влиянието на (…) Вилхелм Щекел^[36] (…) Щекел достигна до своите интерпретации на символи по интуитивен път, благодарение на необичайната дарба да ги разбира. (…) С натрупването на опит в психоаналитичните занимания забелязахме, че има пациенти, които демонстрират изненадващо ясно разбиране на символиката на сънищата. (…) Тази символика не е свойствена само на сънищата, а е особено характерна за идеацията^[37] в несъзнаваното и може да бъде открита във фолклора, в популярните митове и легенди, в идиомите в езика, в мъдростта на пословиците и актуалните вицове — в по-завършен вид, отколкото в сънищата“^[38].

 

Д-р Юнг отбелязва, че е заел термина „архетип“ от класически източници: Цицерон, Плиний, Corpus Hermeticum, Августин и т.н.^[39] Бастиан посочва връзката на своята собствена теория за „елементарните идеи“ с концепцията за Logoi spermatikoi в стоицизма. Традицията на „субективно познатите форми“ (санскрит: antarjneya-rupa) всъщност съществува паралелно с традицията на мита и е ключ към разбирането и използването на митологичните образи — както ще стане ясно на много места в следващите глави.

Архетипите, които ще бъдат открити и асимилирани, са точно тези, които вдъхновяват основните образи в обредите, митологията и виденията в хода на развитието на човешката култура. „Вечните от сънищата“^[40] не бива да бъдат бъркани с персонално модифицираните символни образи, които се появяват в кошмарите и пристъпите на лудост на изтерзаните индивиди. Сънят е персонализиран мит, митът — деперсонализиран сън.

Както митът, така и сънят са символни по един и същ всеобхватен начин, изразяващ динамиката на психиката. Но в съня формите са изкривени от собствените тревоги на сънуващия, докато в мита показаните проблеми и решения са пряко валидни за цялото човечество.

По тази причина герой е този мъж или тази жена, които са съумели да се преборят със своите лични и местни исторически ограничения, достигайки до общовалидните човешки форми. Виденията, идеите и вдъхновението на такъв индивид бликат девствени от първичните извори на човешкия живот и съзнание. Следователно те говорят не за настоящото дезинтегрирано общество и психика, а за неугасващия източник, чрез който обществото се преражда. Героят умира като човек от настоящето, но като човек от вечността — достигнал съвършенство, неограничен, универсален — той се преражда. Затова втората му важна задача и подвиг (както заявява Тойнби и както показват всички митологии на човечеството) е да се завърне след това при нас преобразен и да ни предаде урока, който е научил за подновяването на живота.

Фигура 4. Минотавромахия (червенофигурен кратер, Гърция, ок. 470 г. пр.н.е.)

Трябва да се отбележи обаче, че професор Тойнби представя митологичната сцена изключително едностранчиво, обявявайки християнството за единствената религия, която учи на тази втора задача. Всички религии го правят, както и всички митологии и фолклорни традиции навсякъде по света. Професор Тойнби достига до погрешното си тълкувание посредством една изтъркана и неправилна интерпретация на източните идеи за нирвана, Буда и бодхисатва. След това противопоставя тези идеи, погрешно разтълкувани, на един твърде усложнен прочит на християнската идея за Божия град. Именно това го води към заблудата да предполага, че при сегашното състояние на света спасението може би се крие в завръщането към лоното на Римокатолическата църква.

Вървях сама в покрайнините на голям град, по бедни, кални улици с неприветливи ниски къщи — пише една съвременна жена, описвайки свой сън. — Не знаех къде съм, но ми харесваше да изследвам. Избрах една улица, която беше ужасно кална и минаваше пред нещо, което вероятно бе открит отходен канал. Тръгнах по нея между редици бараки и открих малка река, която течеше между мен и някакво високо място с твърда земя, където имаше павирана улица. Реката беше хубава, съвършено чиста и течеше върху трева. Виждах как тревата се движи под водата. Нямаше как да я премина, затова отидох в една малка къщурка и помолих за лодка. Там един мъж ми каза, че, разбира се, ще ми помогне да пресека. Извади малък дървен сандък, който сложи на брега на реката, и изведнъж видях, че от този сандък много лесно мога да прескоча отсреща. Знаех, че всички опасности са приключили, и исках щедро да се отблагодаря на мъжа.

Като разсъждавам върху този сън, имам ясното чувство, че изобщо нямаше нужда да ходя там, където бях, а можеше да избера по-удобен път по павирани улици. Бях отишла в мизерния кален квартал, защото предпочитам приключенията, и след като вече бях влязла, трябваше да продължа… Като си помисля колко упорито продължавах да вървя право напред в съня си, трябва да съм знаела, че вървя към нещо хубаво като тази прекрасна река с тревата и сигурния, висок, павиран път отсреща. Като го погледна в тази светлина, ми прилича на решимост да се родя — или по-скоро да се преродя — в някакъв духовен аспект. Може би някои от нас трябва да извървят мрачни и криволичещи пътища, преди да намерят реката на покоя или пътя на духовното си предопределение.^[41]

Сънуващата е изтъкната оперна певица и като всички, които са избрали да следват не безопасните, добре маркирани главни магистрали, а приключението на специфичния, едва доловим повик, който чуват тези, чиито уши се вслушват навътре, както и навън, тя трябва да си проправи път сама, през трудности, които повечето не срещат, да мине „по бедни, кални улици“. Тя е познала тъмната нощ на душата, мрачните дебри „на попрището жизнено в средата“ на Данте и скърбите на ада:

Пред мен се влиза в град скърбящ и вечен;

пред мен се влиза там, где скръб цари;

пред мен се влиза при народ обречен.^[42]

Забележително е, че в този сън в подробности е повторена основната схема на универсалната митологическа формула на приключението на героя. Носещите дълбоко значение мотиви за опасностите, препятствията и късмета по пътя ще срещнем в следващите страници, спрегнати в стотици форми. Прекосяването първо на открития отходен канал^[43], а после това на съвършено чистата река, течаща върху трева^[44], появата на благосклонния помощник в критичен момент^[45] и високата твърда земя отвъд последния поток (земния рай, земята отвъд Йордан)^[46]: това са вечно повтарящите се мотиви на чудната песен за висшето приключение на душата. И всеки, който е дръзнал да се вслуша и да последва тайния повик, познава рисковете на опасния, самотен преход:

Този път е труден и непроходим

като наточеното острие на остър нож — казват мъдрите.^[47]

Сънуващата успява да прекоси реката благодарение на един дар — малък дървен сандък, който в този сън замества по-обичайните лодка или мост. Той е символ на нейния собствен специален талант и достойнства, благодарение на които тя преминава на отсрещния бряг на световната река. Сънуващата не ни разкрива своите асоциации, така че не знаем какво е специалното съдържание на сандъка. Но със сигурност той е разновидност на кутията на Пандора — божествения дар на боговете за красивата жена, пълен със семената на всички беди и блага на съществуването, но и осигуряващ подкрепителната сила на надеждата. С помощта на сандъка сънуващата преминава на отсрещния бряг. И чрез подобно чудо всеки, който се труди върху нелесната и опасна задача на себеоткриването и себеразвитието, ще бъде превозен през океана на живота.

Мнозинството мъже и жени избират по-малко рискования път на относително несъзнателните всекидневни дейности в града или в племето. Но тези търсачи също са спасени по силата на унаследените символни средства на обществото — обредите на преминаването, носещите благодат тайнства, дадени на човечеството в миналото от спасителите и предавани през хилядолетията. Единствено положението на тези, които не познават нито вътрешния повик, нито външната догма, е наистина отчайващо — а това са повечето от нас днес, изгубени в лабиринта навън и вътре в сърцето. Уви, къде е водачът, тази любяща девица Ариадна, за да ни подаде нишката, която ще ни вдъхне смелост да се изправим срещу Минотавъра и ще ни осигури начин да намерим своя път към свободата, след като сме срещнали и сме убили чудовището?

Ариадна, дъщерята на цар Минос, се влюбва в красивия Тезей в мига, в който го вижда да слиза от кораба, докарал клетите атински младежи и девойки за Минотавъра. Тя намира начин да говори с него и му заявява, че ще му помогне да излезе от лабиринта, ако обещае да я отведе със себе си от Крит и да я направи своя съпруга. Обещанието е дадено. Тогава Ариадна се обръща за помощ към сръчния Дедал, благодарение на чието изкуство е изграден лабиринтът и майката на Ариадна ражда неговия обитател. Дедал просто й дава кълбо ленена прежда, което гостуващият герой трябва да завърже за входа и да развива след себе си, докато върви из лабиринта. Много малко ни трябва наистина! Но без тази нишка приключението в лабиринта би било безнадеждно.

Фигура 5. Шинтоистки ритуал с огън (снимка на Джоузеф Кембъл, Япония, 1956 г.)

Разполагаме със средството — кълбото прежда. Любопитно е, че самият учен, който в служба на греховния цар става мозъкът, създал ужаса на лабиринта, с готовност може да служи и на целите на свободата. Но за да се случи това, трябва да разполагаме и с героично сърце. Векове наред Дедал е символ на твореца учен: този странно незаинтересован, почти диаболичен човешки феномен, отвъд нормалните предели на общественото мнение, съобразяващ се с нормите не на своето време, а на своето изкуство. Той е герой на мисълта — всеотдаен, смел и изпълнен с вяра, че истината, когато я открие, ще ни направи свободни.

И така, сега можем да се обърнем към него, както е направила Ариадна. Той е събрал ленените влакна за преждата от полето на човешкото въображение. Векове земеделие, десетилетия прилежно подбиране, трудът на безброй сърца и ръце е втъкан в разчесването, отделянето и изпридането на тази здраво усукана нишка. Освен това ние дори не трябва да рискуваме да се впускаме в приключението сами, защото героите от всички епохи са минали оттам преди нас. Лабиринтът е изцяло проучен, за нас остава само да следваме нишката на пътя на героя. И там, където очакваме да открием изчадие, ще открием бог. Там, където сме мислели, че ще убием другия, ще убием себе си. Там, където сме мислели, че пътуването ще води навън, ще стигнем в центъра на собственото си съществуване. Там, където сме мислели, че ще бъдем сами, ще се окажем заедно с целия свят.