Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (20)

3. Избавление отвън

Възможно е героят да трябва да бъде върнат от свръхестественото си приключение с помощ отвън. Или, с други думи, може да се наложи светът да дойде и да си го вземе. Защото блаженството на вглъбението не може да бъде изоставено с лекота в полза на саморазпиляването в будно състояние. „Кой, отхвърлил света — четем ние, — ще пожелае да се върне отново? Та той ще бъде само там“^[1] И въпреки това, докато човек е жив, животът ще го зове. Обществото завижда на този, който страни от него, и ще дойде да почука на вратата му. Ако героят — както Мучукунда — не желае да се върне, смутилият спокойствието му преживява доста неприятна изненада. Но от друга страна, ако призованият просто е закъснял — изолиран от блаженството на състоянието на съвършено съществуване (което наподобява смъртта), — след едно явно спасяване приключенецът се завръща.

Фигура 47. Възкресяването на Озирис (дялан камък, династия на Птолемеите, Египет, ок. 282–145 г. пр.н.е.)

Когато Гарвана от ескимоската приказка се спуснал с пръчките си за огън в корема на женския кит, той се озовал на входа на красива стая, в другия край на която горяла лампа. С изненада видял, че там седяло красиво момиче. Стаята била суха и чиста, като гръбначният стълб на кита поддържал тавана, а ребрата му образували стените. От една тръба, която минавала по гръбнака, течало масло и бавно капело в лампата.

Когато Гарвана влязъл в стаята, жената вдигнала очи и възкликнала: „Как се вмъкна тук? Ти си първият човек, който влиза на това място“. Гарвана разказал какво бил направил и тя му наредила да седне в отсрещния край на стаята. Тази жена била душата (инуа^[2]) на кита. Тя сложила гозба на своя гост, дала му плодове и масло и междувременно му разказала как била събрала плодовете предната година. Гарвана останал четири дни в корема на кита като гост на инуа и през цялото време се опитвал да установи каква била тази тръба, която минавала през тавана. Всеки път, когато излизала от стаята, жената му забранявала да я докосва. Но накрая, когато отново излязла, той отишъл до лампата, протегнал нокът и уловил на него една голяма капка масло, която облизал с език. Тя била толкова сладка, че той повторил действието си, а след това започнал да лови всяка капка, която паднела. След малко обаче от лакомия му се сторило, че те капят твърде бавно, затова се протегнал, отчупил парче от тръбата и го изял. Едва бил сторил това и голямо количество масло се изляло в стаята, угасило светлината и самата стая започнала да се клати силно напред-назад. Това продължило четири дни. Гарвана почти щял да умре от изтощение и от ужасния шум, който се носел наоколо през цялото време. Но изведнъж всичко утихнало и стаята спряла да се движи, защото Гарвана бил пробил една от сърдечните артерии на женския кит и той умрял. Инуа не се появила повече. Тялото на кита било изхвърлено на брега.

Но сега Гарвана бил затворник. Докато размишлявал какво да направи, чул на гърба на животното да говорят двама мъже, които обсъждали как да извикат всички хора от селото, за да се справят с кита. Много скоро те пробили голяма дупка в горната част на огромното туловище.^[3] Когато тя станала достатъчно голяма и всички тръгнали с парчета месо нагоре по брега, Гарвана се измъкнал незабелязан. Но щом стъпил на земята, си спомнил, че бил оставил вътре пръчките си за огън. Той свалил дрехата и маската си и скоро хората видели да приближава дребен черен мъж, увит в странна животинска кожа. Заоглеждали го с любопитство. Мъжът им предложил помощта си, навил ръкави и се заловил за работа.

След малко един от хората, които работели във вътрешността на кита, извикал:

— Вижте какво намерих! Пръчки за огън в корема на кита!

А Гарвана рекъл:

— О, това е много лошо! Дъщеря ми веднъж каза, че открият ли се пръчки за огън в кит, който хората са разрязали, много от тези хора ще умрат! Аз изчезвам оттук!

Той смъкнал ръкавите и си плюл на петите. Хората бързо последвали неговия пример. И ето как Гарвана, който после се върнал, се наслаждавал за известно време сам на цялото пиршество.^[4]

Един от най-важните и възхитителни митове в шинтоистката традиция в Япония — вече остарял, когато бил документиран през VIII в. в Записки за древни дела — е този за измъкването на красивата богиня на слънцето Аматерасу от една небесна пещера по време на критичния първи период на света.

Шинтоизмът, „Пътят на боговете“ — местната японска традиция, различна от привнесената отвън Butsudo, „Пътят на Буда“ — е преданост към пазителите на живота и обичаите (местните духове, предците, героите, божествения цар, живите родители и живите деца), за разлика от силите, които носят освобождение от цикъла (бодхисатви и буди). Отдаването на почит става главно чрез запазване и развиване на чистотата на сърцето: „Какво е очистването? Това не е просто пречистване на тялото със светена вода, но също и следване на правилния и морален път“^[5]. „Това, което радва божеството, са добродетелта и искреността, а не някакви материални дарове.“^[6] Аматерасу, прародителка на царския род, е главното божество в многочисления фолклорен пантеон, като самата тя е най-висшето проявление на невидимия, трансцендентен, но същевременно вътрешно присъщ Вселенски бог: „Осемте милиона богове не са нищо друго освен различни проявления на едно-единствено божество, Кунитокотачи-но-ками, Вечно неизменния божествен живот на Земята, Великото единство на всички неща във Вселената, Първичното същество на Земята и Небето, вечно съществуващо от началото до края на света“^[7]. „Какво божество почита Аматерасу с въздържание в Небесната равнина? Тя почита собствената си вътрешна същност като божество, стремейки се да развие божествена добродетел в своята личност чрез вътрешна чистота и така да стане едно с Бога.“^[8]

След като божеството е вътрешно присъщо на всички неща, всички неща трябва да бъдат считани за божествени — от тенджерите и тиганите в кухнята до императора — това е шинтоизмът, „пътят на боговете“. Императорът заема най-високата позиция, затова получава най-много почит, но тя не е по-различна от почитта, отдавана на всички неща. „Вдъхващото благоговение Божество се проявява дори в листото на дървото или в най-нежното стръкче трева.“^[9] Функцията на почитта в шинтоизма е да засвидетелства преклонение пред това Божество във всички неща; функцията на чистотата е да поддържа Неговото проявление в човека — по височайшия пример на божественото себепочитане на богинята Аматерасу. „С невидимия Бог, виждащ всички тайни в тишината, сърцето искрено се свързва от земята долу“ (из поема от император Мейджи).^[10]

В този пример спасеният приема помощта някак с неохота. Богът на бурите Сусаноо, брат на Аматерасу, се държал непростително. И въпреки че тя опитала всичко, за да го укроти, и му прощавала твърде много пъти, той продължил да разрушава оризовите й полета и да мърси градежите й.

Като най-последна обида той пробил дупка в покрива на тъкачницата й и пуснал през нея един „небесен пъстър кон, който бил одрал“, като при тази гледка всички благородни дами на богинята, които тъчели височайшите одежди на боговете, така се стреснали, че умрели от страх.

Аматерасу, потресена от гледката, се оттеглила в една небесна пещера, затворила вратата след себе си и я залостила. С това тя сторила нещо ужасно, защото, ако слънцето изчезнело за постоянно, това чисто и просто би означавало краят на света — краят, преди още да е дошло истинското начало. С нейното изчезване цялата небесна равнина и цялата централна земя с равнини от тръстика се обвили в мрак. Зли духове се развилнели по света, появили се многобройни предзнаменования за злочестини, а гласовете на хиляди божества зажужали като роящи се мухи през петата луна.

Затова осемте милиона божества се събрали на божествено събрание в коритото на спокойната небесна река и възложили на едно от тях, на име Обхвани-мисъл, да състави план. В резултат от техния съвет били създадени много неща с божествена полезност, сред които огледалото, мечът и даровете от плат. Вдигнали едно голямо дърво и го украсили с бижута; докарали петли, които да кукуригат постоянно; запалили високи огньове; отслужили великолепни богослужения. Огледалото, дълго осем стъпки, вързали за средните клони на дървото. И младата богиня Удзуме изпълнила жизнерадостен шумен танц. Осемте милиона божества така се развеселили, че смехът им изпълнил въздуха и небесната равнина се разтресла.

Вътре в пещерата богинята на слънцето чула оживената глъч и се смаяла. Полюбопитствала да разбере какво се случва. Открехвайки лекичко вратата на скалното жилище, тя изрекла следното: „Аз си мислех, че вследствие на моето оттегляне небесната равнина ще бъде в мрак и по същия начин централната земя с равнини от тръстика също ще е в мрак; тогава как така Удзуме прави веселба и как така всичките осем милиона богове се смеят?“

Фигура 48. Аматерасу излиза от пещерата (гравюра върху дърво, Япония, 1860 г.)

Тогава Удзуме отговорила с думите: „Радваме се и сме щастливи, защото има божество, по-сияйно от теб, Височайша“.

Докато тя изричала това, две от божествата бутнали напред огледалото и съответно го показали на богинята на слънцето Аматерасу, при което тя се изумила още повече, постепенно отворила вратата и излязла, взирайки се в него. Един силен бог хванал височайшата й ръка и я издърпал, а през това време друг един опънал въже от слама (наречено шименава) пряко на входа зад нея и й казал: „Не трябва да влизаш по-навътре от това!“ След което както небесната равнина, така и централната земя с равнини от тръстика отново били облени от светлина.^[11] Сега слънцето може да се оттегля за известно време всяка нощ, както прави и самият живот, за освежаващ сън, но височайшето въже шименава й пречи да изчезне завинаги.

Мотивът за слънцето като богиня вместо като бог се среща рядко и е много ценен, оцелял от един архаичен и явно някога широко разпространен митологичен контекст. Великото божество майка в Южна Арабия е женското слънце Илат. В немския език думата за слънце (die Sonne) е в женски род. На различни места в Сибир, както и в Северна Америка са оцелели истории за женско слънце. А в приказката за Червената шапчица, която била изядена от вълка и след това извадена от корема му от ловеца, може да видим далечно ехо от същото приключение като това на Аматерасу. В много земи са останали следи, но само в Япония откриваме една някога велика митология, която все още действа в обществото, защото императорът е пряк потомък на внука на Аматерасу и като прамайка на царския род тя е почитана като едно от върховните божества в националната шинтоистка традиция. В нейните приключения долавяме светоусещане, по-различно от това в по-добре познатите ни днес митологии на соларния бог — определена нежност към прекрасния дар на светлината, мила благодарност за видимите неща — чувства, каквито вероятно някога са отличавали религиозното настроение у много хора.

Разпознаваме огледалото, меча и дървото. Огледалото, което отразява богинята и я изважда от височайшия покой на божествената й непроявеност, е символ на света, полето на отразения образ. Там божеството с удоволствие наблюдава собствената си слава и това удоволствие само по себе си подтиква към акта на проявлението или „сътворението“. Мечът е съответствие на мълнията. Дървото е Оста на света в нейния плодоносен, сбъдващ желания аспект — същия, който получава израз в християнските домове през сезона на зимното слънцестоене, в момента на възраждането или завръщането на слънцето — весел празник, наследен от германското езичество, което е дало на съвременния немски език своето женско Sonne. Танцът на Удзуме и глъчката на боговете са част от празненствата — светът изпада в хаос заради оттеглянето на върховното божество, но сега се радва за предстоящото завръщане. А шименавата, височайшето въже от слама, което опъват зад богинята, когато се появява отново, символизира милостта на чудото на завръщането на светлината. Тези шименави са един от най-забелязващите се, най-важните и безмълвно красноречиви традиционни символи на фолклорната религия в Япония. Окачени над входовете на храмовете, провесени покрай улиците по време на Новогодишния фестивал, те свидетелстват за обновлението на света на прага на завръщането. Ако християнският кръст е най-яркият символ на митологичното преминаване в бездната на смъртта, шименавата е най-простият знак за възкресението. Двата образа представят мистерията на границата между световете: линията съществуващо — несъществуващо.

Аматерасу е сестра на великата Инана, върховната богиня от древните шумерски клинописни храмови таблички, чието слизане в долния свят вече проследихме. Инана, Ищар, Астарта, Афродита, Венера: това са имената, които е носила в следващите културни периоди в развитието на Изтока — свързвана не със слънцето, а с планетата, която носи нейното име, както и с луната, небесата и плодородната земя. В Египет тя става богинята на Кучешката звезда, Сириус, чиято ежегодна поява на небето известява настъпването на оплождащия земята сезон на прилива на река Нил.

Да си припомним, че Инана се спусна от небесата в подземното царство на нейната сестра антипод, Господарката на смъртта, Ерешкигал. И разпореди на Ниншубур, своя пратеник, как да я спаси, ако не се върне. Тя се яви гола пред седемте съдии, те впериха очи в нея, тя се превърна в труп и трупът, както видяхме, беше завързан на един кол.

Изминаха три дни, три нощи изминаха.^[12]

Посланикът предан, Ниншубур,

благогласният неин посланик,

куриерът със слова неотстъпни,

с плач по нея изпълни небето,

с плач по нея изпълни Дома за събрания,

обходи за нея всички храмове божии (…)

облечен от жалост не с дрехи, а с дрипи.

Отиде той първо в Екур, в храма на Енлил.^[13]

Това е началото на спасяването на богинята, което илюстрира колко добре тя познава силата на зоната, в която влиза, и затова взима предпазни мерки да бъде пробудена. Ниншубур отишъл първо при бог Енлил, но бог Енлил казал, че след като Инана е слязла от небето високо в недрата дълбоки, в отвъдния свят трябва да властват законите на отвъдния свят. След това Ниншубур отишъл при бог Нана, но бог Нана казал, че след като Инана е слязла от небето високо в недрата дълбоки, в отвъдния свят трябва да властват законите на отвъдния свят. Ниншубур отишъл при бог Енки и бог Енки съставил план. Той направил две безполови създания и им поверил „храната на живота“ и „водата на живота“, като им дал наставления как да идат в отвъдния свят и шестдесет пъти да поръсят с тази храна и вода провесения труп на Инана.

Фигура 49. Възкръсването на богинята (дялан мрамор. Италия/Гърция, ок. 460 г. пр.н.е.)

Енлил бил шумерският бог на въздуха, Нана е богът на луната, Енки — богът на водата и богът на мъдростта. По времето, когато е съставен този документ (III хил. пр.н.е.), Енлил бил главното божество в шумерския пантеон. Той бързо се разгневявал. Той е този, който изпраща потопа. Нана е един от синовете му. В митовете доброжелателният бог Енки обикновено се явява в ролята на помощник. Той е покровителят и съветникът както на Гилгамеш, така и на героя от потопа Атрархазис-Утнапищим-Ной. Мотивът за противопоставянето между Енки и Енлил продължава в античната митология в съперничеството между Посейдон и Зевс (Нептун и Юпитер).

Единият го поръси с тревата на живота,

другият го поръси с водата на живота —

и в този миг Иннин се върна сред живите.

 

Иннин си тръгна от подземното царство,

но Анунаките я заловиха.

„Нима някой, слязъл в подземното царство,

е успял да излезе от него?

Ако Иннин иска да напусне подземното царство,

вместо себе си някого трябва тук да остави!“

 

Но Иннин си тръгна от подземното царство.

Като тънки стрели малки демони — галли,

като гъста гора едри демони — галли,

се стълпиха край нея.

Пред нея застана не пратеник — демон, в ръката със жезъл.

Зад нея застана не вестовой — демон, боздуган пъхнал във пояс.

Подир нея се впуснаха,

подир Иннин се впуснаха

съществата, които храна не познават,

пития не познават,

не ядат брашно отсято,

не пият вода течаща,

а изтръгват жената от мъжките скути,

изтръгват детето от кърмилката майка.^[14]

Фигура 50. Връщането на героя: Самсон с вратите на храма • Възкръсналият Христос • Йон (гравюра, Германия, 1471 г.)

Заобиколена от тази призрачна, мъртвешка тълпа, Инана се скитала из земята на Шумер, обикаляйки град след град.^[15]

Тези три примера от различни културни райони, отдалечени значително един от друг — Гарвана, Аматерасу и Инана, — илюстрират прекрасно избавлението отвън. Те показват, че свръхестествената подпомагаща сила, която се грижи за избрания в течение на цялото негово изпитание, продължава да действа и в последните етапи на приключението. Съзнанието му загива, но въпреки това несъзнаваното поддържа баланса и той се ражда отново в света, от който е дошъл. Вместо да запази и спаси своя Аз, както в модела с магическото бягство, тук той го губи, но Божията милост го възвръща.

Това ни отвежда до последната криза от цикъла, към която цялата чудодейна обиколка е просто една прелюдия — а именно парадоксалното, извънредно трудно прекосяване на прага на завръщането от мистичното царство в земята на обикновения живот. Независимо дали е спасен отвън, подтикнат отвътре или грижливо проводен от напътстващите го божества, на героя все още му предстои да влезе отново със своя дар в отдавна забравената среда, където хората, които са частици, си въобразяват, че са цялостни. Все още му предстои да се изправи пред обществото със своя разрушаващ егото, възвръщащ живота еликсир и да поеме ответния удар от разумни възражения, силно негодувание и отчайващо недоумение от страна на добри хора.