Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (46)

2. Функцията на мита, религията и медитацията

Във формата, в която съществува, индивидът неизбежно е само частица и деформиран образ на цялостния образ на човека. Той е ограничен като мъж или жена, във всеки определен период от живота си той отново е ограничен като дете, младеж, зрял индивид или възрастен, освен това той неизбежно се специализира в своята житейска роля като занаятчия, търговец, служител или крадец, свещеник, ръководител, домакиня, монахиня или блудница — човек не може да бъде всичко. Следователно целостността — пълнотата на човека — не е в отделния член, а в обществото като цяло; индивидът може да бъде само орган. От своята група е придобил житейските си умения, езика, на който мисли, идеите, въз основа на които се развива; от миналото на това общество произхождат гените, които изграждат тялото му. Ако се осмели да се изолира в делата или в мислите и чувствата си, той само прекъсва връзката с източниците на своето съществуване.

Племенните церемонии при раждането, посвещаването, женитбата, погребението, встъпването в длъжност и така нататък служат да превърнат житейските кризи и житейските дела на индивида в класически, безлични форми. Те го разкриват пред него самия не като тази или онази личност, а като воина, невястата, вдовицата, свещеника, предводителя и същевременно повтарят за останалата част от общността стария урок на архетипните сцени. Всички участват в ритуала според ранга и функцията си. Цялото общество вижда себе си като нетленна жива цялост. Поколения индивиди идват и си отиват като анонимни клетки от едно живо тяло, но крепящата, вечната форма остава. Разширявайки зрителното си поле така, че да обхване този свръхиндивид, всеки вижда себе си по-откроен, обогатен, с повече подкрепа и значимост. Неговата роля, колкото и невпечатляваща да е, изглежда като съществена част от красивия празничен образ на човека — образа, заложен, но въпреки това по необходимост потиснат вътре в него.

Социалните задължения продължават урока на празника в нормалното всекидневно съществуване и в тях индивидът отново намира своето признание. Обратното, безразличието, бунтът — или изгнанието — прекъсват, животворните връзки. От позицията на социалната група откъсналият се индивид е нищо — отпадък. Докато човекът, който може честно да каже, че е изживял ролята си — на свещеник или на блудница, на кралица или на роб, — той или тя е нещо в пълния смисъл на глагола „съм“.

В такъв случай обредите на посвещаването и встъпването в длъжност са уроци за насъщната единност на индивида и групата, а сезонните празници разширяват хоризонта. Така както индивидът е орган от обществото, по същия начин племето или градът — или човечеството като цяло — е само един етап от могъщия организъм на Космоса.

Прието е сезонните празници на така наречените туземци да се описват като опити за контрол над природата. Това е погрешно. Във всяко действие на човека може да бъде открита воля да контролира — главно в тези магически церемонии, за които се смята, че ще доведат дъждовни облаци, ще излекуват болест или ще спрат потоп; въпреки това преобладаващият мотив във всички наистина религиозни церемонии (за разлика от черните магии) е покорството пред неизбежността на съдбата — и в сезонните празници този мотив е особено видим.

Досега не е документиран племенен обред, който да се опитва да спре настъпването на зимата, напротив, всички обреди подготвят общността да преживее сезона на ужасния студ заедно с останалата част от природата. А през пролетта обредите не се стремят да принудят природата веднага да излее жито, боб и тикви за измършавялата общност, напротив, чрез тях целият народ се посвещава на сезонната работа. Чудният годишен цикъл с неговите трудности и периоди на радост бива честван и очертаван и представян като продължен в житейския кръговрат на човешката група.

Много други символизации на тази приемственост изпълват света на митологически възпитаната общност. Например клановете в американските ловни племена обикновено възприемали себе си като потомци на предци, които са полуживотни, полухора. От тези предци произхождали не само човешките членове на клана, но също така и животинският вид, на който кланът бил кръстен. Така хората от клана на бобрите били кръвни братовчеди на животните бобри, защитници на вида и на свой ред — защитавани от животинската мъдрост на горските твари. Или друг пример: хоганът, колибата от кал на навахите в Ню Мексико и Аризона, е построен по плана на тяхната представа за Космоса. Входът е обърнат на изток. Осемте стени представляват четирите посоки на света и точките между тях. Всяка греда и напречна дъска съответства на елемент в големия хоган на всеобхватните земя и небе. И след като самата човешка душа се смята за тъждествена по форма с Вселената, колибата от кал символизира основополагащата хармония между човека и света и напомня за скрития житейски път на съвършенство.

Но има и друг път — диаметрално противоположен на този на социалния дълг и популярната религия. От позицията на пътя на дълга всеки изгнаник от общността е едно нищо. От другата гледна точка обаче това изгнание е първата крачка от търсенето. Всеки носи в себе си цялото, затова то може да бъде потърсено и открито вътре. Разграниченията по пол, възраст и занимание не са от основно значение за нашата същина, а са просто костюми, които временно носим на световната сцена. Образът на човека отвътре не бива да се бърка с одеждите. Ние се смятаме за американци, рожби на XX в., западняци, цивилизовани християни. Ние сме добродетелни или порочни. При все това подобни определения не обясняват какво значи да си човек, те посочват единствено несъществените обстоятелства на географското местоположение, датата на раждане и дохода. Коя е нашата сърцевина? Коя е основополагащата същина на нашето съществуване?

Аскетизмът на средновековните светци и индийските йогини, елинистическите мистерии на посвещаването, древните философии на Изтока и Запада са техники за изместване на фокуса на индивидуалното съзнание от одеждите. Предварителните медитации на кандидата откъсват ума и чувствата му от несъществените житейски обстоятелства и го отвеждат към сърцевината. „Аз не съм това, не съм това — размишлява той, — не съм майка ми или синът ми, който наскоро почина, не съм тялото, което е болно или остарява, нито ръката или окото, или дланта; не съм сборът от всички тези неща. Аз не съм чувствата ми, не съм умът ми, нито силата на интуицията ми.“ Чрез подобни медитации той е тласкан към своите собствени дълбини и най-накрая достига безмерно самопостигане. Никой не може да се върне от подобно преживяване и да приема твърде сериозно себе си като господин еди-кой си от еди-кой си град в САЩ. Обществото и задълженията изчезват. Господин еди-кой си, след като е открил, че носи човека в себе си, става самовглъбен и сдържан.

Това е фазата на Нарцис, който гледа в езерото, на Буда, който седи в съзерцание под дървото, но това не е крайната цел, необходима крачка е, но не е краят. Целта е не да видиш, а да осъзнаеш, че човек е тази същност. След това той е свободен да странства по света като тази същност. Освен това и светът е от тази същност. Същността на човека и същността на света — двете са едно. Следователно отделността, отдръпването вече не е необходимо. Където и да странства героят, каквото и да прави, той винаги е в присъствието на своята собствена същност — защото има усъвършенстваното зрение да види. Не съществува отделност. По този начин, точно както пътят на социалното участие може накрая да доведе до самопостигане на цялото в индивида, така и този на изгнанието води героя към Аза в цялото.

Поставен в тази централна точка, въпросът за егоизма и алтруизма изчезва. Индивидът е изгубил себе си в закона и се е преродил, тъждествен с целия смисъл на Вселената. За Него, от Него е създаден светът. „О, Мохамед — казва Бог, — ако теб те нямаше, Аз нямаше да създам небето.“