Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (12)

1. Пътят на изпитанията

Веднъж преминал прага, героят се озовава в един сънен пейзаж, където формите са странно променливи и неясни и където той трябва да оцелее в поредица от изпитания. Това е любим етап от мита приключение. От него е произлязла богата световна литература за чудодейни препятствия и изпитания. Героят скришом получава подкрепа чрез съветите, амулетите и тайните наместници на свръхестествения помощник, когото е срещнал, преди да влезе в това царство. Или може тук за първи път да открие, че навсякъде съществува една добронамерена сила, която му помага в неговото свръхчовешко пътуване.

Един от най-известните и най-очарователни примери на мотива за „трудните изпитания“ е този с пътуването на Психея, която търси своя изгубен любим, Купидон.^[1] Тук всички главни роли са разменени: вместо влюбеният да се опитва да спечели своята невяста, невястата се опитва да спечели своя любим. Вместо жестокият баща да крие дъщеря си от влюбения, ревнивата майка Венера крие сина си Купидон от младата му невяста. Когато Психея се обръща с молба към Венера, богинята я сграбчва грубо за косата и удря главата й в земята. След това взима голямо количество жито, ечемик, просо, маково семе, грах, леща и боб, смесва всичко това в една голяма купчина и заповядва на момичето да я раздели, преди да падне мрак. Армия мравки помогнала на Психея. След това Венера й наредила да събере златна вълна от стадо диви овце с остри рога и отровни зъби, които пасели в една недостъпна долина насред страховита гора. Но зелената тръстика й обяснила как да събере златните валма, закачили се по тръстиките наоколо, докато овцете пасат. След това богинята поискала стомна с вода от един леден извор на извисена скала, обкръжена от дракони, които никога не спели. Дошъл един орел и изпълнил невероятната задача. Най-накрая на Психея било заръчано да донесе от подземното царство кутия със свръхестествена красота. Една висша сила й казала как да слезе в подземния свят, дала й монети за Харон и дребни дарове за Цербер и я проводила по пътя й.

Пътуването на Психея в подземното царство е едно от безбройните подобни приключения, в които се впускат героите от приказките и митовете. Едни от най-опасните са тези на шаманите на народите в Далечния север (лапландците, сибирските племена, ескимосите и някои индианци), когато те тръгват да търсят и да върнат изгубените или похитени души на болните. Сибирският шаман облича магическия костюм на птица или на северен елен, неговото неотлъчно първоначало, формата на неговата душа. Барабанът е неговото животно — неговият орел, северен елен или кон, — което язди или с което лети. Тоягата, която носи, е още един от помощниците му. А освен това го придружава цяла войска от близки нему невидими духове.

Един от първите пътешественици, живели сред лапландците, ни е оставил ярко описание на странното представление, извършено от подобен пратеник в царството на мъртвите.^[2] Тъй като на оня свят властва вечна нощ, церемонията на шамана трябва да се изпълни след мръкване. Приятелите и съседите се събират в слабо осветената колиба на пациента и повтарят внимателно жестикулациите на магьосника. Той първо призовава духовете помощници, които пристигат, невидими за всички, освен за него. Трябва да присъстват две жени в церемониални одежди, но без колани и ленени шапки, един мъж без шапка и колан и една млада девойка.

Шаманът сваля своята шапка, разкопчава колана, обувките си, покрива лицето си с ръце и започва да се върти в кръг. Изведнъж с рязко движение извиква: „Пригответе елена! Готови за път!“. Грабва една брадва и започва да си нанася удари около коленете, като замахва с нея по посока на трите жени. Измъква горящи дънери от огъня с голи ръце. Спуска се бързо три пъти около всяка една от жените и накрая припада „като мъртвец“. През цялото време никой няма право да го докосва. Докато лежи в транс, трябва да бъде пазен много внимателно, дори муха не бива да каца на него. Духът му е напуснал тялото и той вижда свещените планини и населяващите ги богове. Присъстващите жени си шепнат, опитвайки се да отгатнат в коя част на отвъдното се намира той в момента.

Фигура 22. Психея и Харон (маслено платно, Англия, около 1873 г.)

Жените може да не успеят да определят местоположението на шамана на онзи свят и в такъв случай духът му може да не успее да се върне в тялото. Или скитащият се дух на някой шаман от вражеско племе може да го срещне и да влязат в битка или по някакъв друг начин да го отклони от пътя. Говори се, че има много шамани, които не са успели да се върнат.^[3]

Ако споменат правилната планина, шаманът помръдва крак или ръка. Най-накрая започва да се завръща. С тих, слаб глас той прошепва думите, които е чул в долния свят. След това жените започват да пеят. Шаманът бавно се събужда, като обявява както причината за заболяването, така и жертвоприношението, което трябва да бъде направено. После казва колко време ще мине, докато пациентът оздравее.

В това тежко пътуване — пише друг изследовател — шаманът трябва да се изправи пред няколко различни препятствия (пудак), които невинаги лесно се преодоляват. След като скита из тъмни гори и огромни планински вериги, където понякога попада на костите на други шамани и техните ездитни животни, умрели по пътя, той стига до един отвор в земята. Сега започва най-трудният етап от пътуването, когато недрата на подземния свят с техните удивителни явления се разкрият пред него. (…) След като е усмирил пазачите на царството на мъртвите и е успял да премине през различните опасности, той най-накрая се озовава пред господаря на подземното царство, самия Ерлик. Последният се втурва срещу него със страховит рев, но ако шаманът е достатъчно опитен, той може да укроти чудовището с обещания за изобилни жертвоприношения. Тази част от диалога с Ерлик е решаващият момент в обреда. Шаманът изпада в екстаз.^[4]

„Във всяко първобитно племе — пише д-р Геза Рохайм — лечителят е в центъра на общността и е лесно да докажем, че лечителят е в състояние на невроза или психоза, или най-малкото в основата на изкуството му лежат същите механизми, които действат при неврозата и психозата. Човешките групи биват подбуждани от идеалите на групата, а те винаги имат своето основание в инфантилното състояние.“^[5] „Инфантилното състояние се видоизменя или преобръща в процеса на съзряване, видоизменяйки се отново от неизбежното приспособяване към реалността, но въпреки това продължава да съществува и да подхранва невидимите либидни връзки, без които нито една човешка група не може да съществува.“^[6] Следователно лечителите просто правят видими и публични системите от символни фантазии, съществуващи в психиката на всеки зрял индивид в тяхната общност. „Те са водачите в тази инфантилна игра и гръмоотводите на общата тревожност. Те се борят с демоните, за да могат останалите да ходят на лов и като цяло да се борят с реалността.“^[7]

И така, оказва се, че ако някой — без значение в кое общество — предприеме сам опасното пътуване в мрака, спускайки се, преднамерено или не, по криволичещите пътеки на собствения си духовен лабиринт, скоро се озовава сред пейзаж от символични фигури (всяка една от които може да го погълне), не по-малко чуден от дивия сибирски свят на свещените планини и пудак. В речника на мистиците това е вторият етап от пътя — този, свързан с „очистването на Аза“, когато умът е „пречистен и смирен“ и енергиите и интересите „са съсредоточени върху трансцендентални неща“^[8]. Или, казано с малко по-съвременни думи, това е процесът на разпадане, трансцендиране или трансформиране на инфантилните образи от нашето лично минало. В сънищата си ние все още срещаме вечните опасности, гаргойли, изпитания, тайни помощници и наставници и в тях може да видим отразена не само пълната картина на нашето настояще, но и указания за това какво трябва да направим, за да бъдем спасени.

„Стоях пред една тъмна пещера, изпълнен с желание да вляза — започва сънят на един пациент в началото на анализа, — и потреперих при мисълта, че може да не успея да намеря пътя обратно.“^[9] „Виждах зверове — един подир друг — пише Емануел Сведенборг в съновника си през нощта на 19 срещу 20 октомври 1744 г., — те разпериха криле и видях, че са дракони. Аз летях над тях, но един от тях ме подкрепяше.“^[10][11] А един век по-късно (13 април 1844 г.) драматургът Фридрих Хебел пише: „В съня ми някаква сила ме теглеше през морето, имаше ужасяващи бездни и тук-там някоя скала, за която можех да се хвана.“^[12] Темистокъл сънувал, че около тялото му се увила змия, пропълзяла до врата му и когато докоснала лицето му, се превърнала в орел, който го хванал в ноктите си, издигнал го нависоко, отнесъл го много далеч и го поставил толкова спокойно върху един златен вестителски жезъл, появил се внезапно, че тутакси голямата тревога и страхът му го напуснали.^[13]

Често специфичните психологически трудности на сънуващия са разкрити с трогателна простота и въздействие:

„Трябваше да изкача някаква планина. По пътя имаше всевъзможни препятствия. Трябваше да прескоча ров, после да се прехвърля през някакъв плет, а накрая да застана неподвижно, защото бях останал без дъх.“ Това е сънят на човек, който заеква.^[14]

„Стоях на брега на езеро, което изглеждаше напълно неподвижно. Изневиделица излезе буря и се вдигнаха високи вълни, така че цялото ми лице бе опръскано“ — сънят на девойка, която се страхува от изчервяване (еритрофобия), чието лице, когато се изчерви, цялото става мокро от пот.^[15]

„Следвах едно момиче, което вървеше пред мен по една тъмна улица. Виждах я само отзад и се възхищавах на стройната й фигура. Обхвана ме неудържимо желание и хукнах след нея. Изведнъж една греда, сякаш пусната от някаква пружина, падна насред улицата и ми препречи пътя. Събудих се, а сърцето ми биеше силно.“ Пациентът е хомосексуалист, напречната греда — фалически символ.^[16]

„Качих се в някаква кола, но не знаех как да шофирам. Един мъж, който седеше зад мен, ми даваше инструкции. Накрая нещата тръгнаха добре и стигнахме до някакъв площад, където стояха доста жени. Майката на моята годеница ме посрещна с голяма радост.“ Мъжът бил импотентен, но намира инструктор в лицето на психоаналитика.^[17]

„Един камък счупи предното ми стъкло. Вече не бях защитена от бурята и дъжда. Очите ми се напълниха със сълзи. Дали щях да стигна където бях тръгнала с тази кола?“ Сънуващата е млада жена, изгубила девствеността си, която не може да приеме този факт.^[18]

„Видях половин кон да лежи на земята. Той имаше само едно крило и се опитваше да се вдигне, но не успяваше.“ Пациентът е поет, който трябва да си изкарва хляба, работейки като журналист.^[19]

„Ухапа ме едно пеленаче.“ Сънуващият страда от психосексуален инфантилизъм.^[20]

„Заключен съм с брат си в тъмна стая. Той държи голям нож в ръката си. Страхувам се от него. «Ще ме побъркаш и ще ме вкараш в лудница» — му казвам аз. Той се смее злорадо и ми отвръща: «Винаги ще си свързан с мен. Около нас е омотана верига». Поглеждам към краката си и за първи път забелязвам дебелата желязна верига, която свързва мен и брат ми.“ Братът, коментира д-р Щекел, е болестта на пациента.^[21]

„Минавам по един тесен мост — сънува едно шестнадесетгодишно момиче. — Изведнъж той се чупи под мен и аз потъвам във водата. Един полицай се гмурка след мен и със силните си ръце ме изважда на брега. Изведнъж имам чувството, че съм мъртва. Полицаят също изглежда много блед, като труп.“^[22][23]

„Сънуващият е напълно сам и изоставен в дълбока дупка в мазе. Стените на стаята му стават все по-тесни и по-тесни, така че той не може да се помръдне.“ В този образ са комбинирани идеите за майчината утроба, затвора, килията и гроба.^[24]

„Сънувам, че трябва да мина през безкрайни коридори. След това дълго време трябва да стоя в една малка стая, която прилича на басейните в обществена баня. Принуждават ме да напусна басейна и отново трябва да мина през влажна, хлъзгава шахта, докато накрая преминавам през една малка решетъчна врата и излизам на открито. Чувствам се като новороден и си мисля: «Това означава духовно прераждане за мен според моя анализ».“^[25]

Няма никакво съмнение — психологическите опасности, през които предишните поколения преминават, водени от символите и духовните практики на своята митологична и религиозна традиция, ние днес (дотолкова, доколкото сме невярващи, или, ако сме вярващи, дотолкова, доколкото унаследените ни вярвания не успяват да отразят истинските проблеми на съвременния живот) трябва да посрещнем сами или в най-добрия случай само с помощта на едно несигурно, импровизирано и често не много ефикасно напътствие. Това е проблемът ни като модерни, „просветени“ същества, за които по силата на рационализма не съществуват ни богове, ни дяволи.^[26] Въпреки това в многобройните митове и легенди, които са оцелели и достигнали до нас или са събрани в различни краища на света, все още може да открием очертанията на нашия човешки път. Но за да чуе и да се възползва от тяхната мъдрост, човек трябва някак да се подложи на пречистване и да се смири. И това е част от проблема ни — как точно да го направим. „Или смятате да влезете в рая, без да ви сполети същото, което сполетя и вашите предшественици?“^[27]

Най-старият запазен разказ за преминаването през портите на метаморфозата е шумерският мит за слизането на богинята Инана в подземния свят.

От небето високо в недрата дълбоки

пожела да отиде,

богинята от небето високо

в недрата дълбоки пожела да отиде,

Иннин (Инана) от небето високо

в недрата дълбоки пожела да отиде.

 

Господарката моя напусна небето,

напусна земята, слезе в света подземен,

Иннин напусна небето, напусна земята,

слезе в света подземен,

властта си напусна, напусна тя трона си,

слезе в света подземен.^[28]

Тя облякла царските си одежди и се накичила с царските си бижута. Завързала в пояса си седемте тайнствени сили. Приготвила се да влезе в „страната, от която назад не се връщат“^[29], в подземния свят на смъртта и тъмнината, управляван от нейната сестра и най-голям враг — Ерешкигал. Страхувайки се да не би сестра й да я умъртви, Инана наредила на Ниншубур, нейния пратеник, да отиде на небето и да изпълни с вопли и плач залата на боговете, ако тя не се върне до три дни.

Инана поела надолу. Стигнала до храма, изграден от лапис лазули, и на портата била посрещната от главния пазач, който поискал да разбере коя е и защо идва.

— Гашананна съм аз, пристигнах от Изток!^[30] — отговорила тя.

— Ако ти си Иннин и идваш от Изток, какво търсиш в страната, от която назад не се връщат? Какво те тласка по пътя, по който, ако някой поеме, назад не се връща?^[31]

Инана заявила, че идва за церемониите по погребението на съпруга на сестра си, господаря Гугаланна, при което Нети, пазачът, й наредил да почака, докато той се допита до Ерешкигал. Наредили му да отвори седемте порти за господарката на небесата, но да се придържа към обичая и да сваля на всяка порта част от одеждите й. И той й казал:

„Хайде, Иннин, ела, влез в подземното царство!“

Когато тя влезе,

свалиха от главата й Шугур, короната степна.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“

 

Когато премина пред вторите порти,

от ръцете й взеха украсената с лазурит мерна пръчица.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“

 

Когато премина пред третите порти,

от врата й свалиха огърлицата със зърна лазуритени.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“

 

Когато премина пред четвъртата порта,

от гръдта й свалиха блестящия камък безценен.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“

 

Когато премина пред петата порта,

от ръцете й смъкнаха златните гривни.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“

 

Когато премина пред шестата порта,

свалиха от гърдите й мрежата, примамна за мъжете.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“

 

Щом премина пред прага на седмата порта,

от нея свалиха господарската царствена роба.

„Как смеете!“

„Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство!

Не скверни със слова обряда подземен!“^[32]

Отвели я до трона съвсем гола. Тя се поклонила ниско. Пред трона на Ерешкигал седели седемте съдии на подземния свят, анунаките — те вперили в Инана очите си — очите на смъртта.

Забълва към нея словата си — слова на развала.

Вик нададе към нея — наказание беше викът й.

На съд се събраха анунаките съдии.

В труп се превърна блестящото тяло.

На кол завързаха трупа на богинята.^[33][34]

Инана и Ерешкигал, двете сестри, съответно Светлината и Мракът, заедно представляват според древния способ за символизация двата аспекта на една богиня и конфронтацията им въплъщава целия смисъл на трудния път на изпитания. Героят, независимо дали е бог или богиня, мъж или жена, персонажът в мита или сънуващият сън, открива и асимилира своята противоположност (собствения си неподозиран Аз), като или я поглъща, или самият той бива погълнат. Една по една съпротивите са пречупени. Трябва да остави настрана гордостта, добродетелите, красотата и живота си и да се поклони и приеме напълно непоносимото. Тогава открива, че той и неговата противоположност не са от различен вид, а са една плът.^[35]

Изпитанието задълбочава проблема от първия праг, като въпросът все още няма ясен отговор: „Може ли егото да убие себе си?“ Защото многоглава е тази обсаждаща ни хидра — отсичаш една глава, две нови се появяват на нейно място, освен ако отрязаното място не бъде обгорено по правилния начин. Първоначалното навлизане в земята на изпитанията представлява само началото на един дълъг и наистина рискован път с инициационни завоевания и мигове на просветление. Тепърва трябва да бъдат убити много дракони и преодолени изненадващи препятствия — отново, и отново, и отново. Междувременно ще има множество предварителни победи, неустоими моменти на екстаз и мимолетни съзирания на царството на чудесата.

Фигура 23. Майката на боговете (дърворезба, егба-йоруба, Нигерия, неустановена датировка)