Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (5)

3. Героят и богът

Стандартният път на митологическото приключение на героя е разширена проекция на формулата, представена в обредите на преминаването: отделяне — посвещение — завръщане, която може да бъде определена като ядрото на мономита.^[1]

Героят дръзва да напусне света на ежедневието и да навлезе в царството на свръхестествените чудеса (x) — там се сблъсква с фантастични сили и печели решителна победа (y) — героят се завръща от това мистериозно приключение със силата да дари благодат на своите събратя (z).

Прометей се изкачва на небето, открадва огъня от боговете и слиза. Язон преминава през Симплегадските скали и навлиза в море от чудеса, надхитрява дракона, който пази Златното руно, и се завръща с руното и със силата да си върне от узурпатора трона, който му принадлежи по право. Еней слиза в подземния свят, преминава страховитата река на мъртвите, хвърля комат хляб на триглавото куче Цербер и най-накрая разговаря със сянката на мъртвия си баща. Всичко му бива разкрито: съдбата на душите, съдбата на Рим, който той ще основе, и „как да избягва бедите и как да ги лесно понася“^[2]. Той се връща през портите от слонова кост към своето дело на белия свят.

Един величествен образ на трудната задача на героя и на нейната изключителна важност, когато тази задача е родена дълбоко в душата и е тържествено поета, е представен в традиционната легенда за великата борба на Буда. Младият принц Гаутама Шакямуни потеглил тайно от бащиния си дворец на царския жребец Кантака, преминал чудодейно през охраняваната порта, яздил през нощта, съпровождан от факлите на четири пъти по шестдесет хиляди божества, с лекота прескочил грамадна река, широка хиляда сто двадесет и осем аршина, и след това с един-единствен удар на меча отрязал царствените си къдрици — а останалата коса, дълга два пръста, сресал надясно по главата си. Облечен в одеждите на монах, той пътувал като просяк по света и през тези години на привидно безцелно скиталчество усвоил и надминал осемте степени на медитация. Той се оттеглил в отшелничество, насочил сили още шест години към великата борба, живял крайно аскетично и изпаднал в привидна смърт, но по-късно се възстановил. След това се върнал към не толкова крайния живот на скитник аскет.

Веднъж седнал под едно дърво, отправил поглед на изток и дървото засветило от неговото сияние. При него дошло едно момиче на име Суджата и му донесло мляко с ориз в златна купа; когато той хвърлил празната купа в реката, тя заплувала срещу течението. Това бил знакът, че моментът на неговата победа наближава. Той станал и продължил по път, украсен от боговете и широк хиляда сто двадесет и осем аршина. Змиите, птиците и божествата на полята и горите му отдавали почит с цветя и божествени аромати, носела се музиката на небесен хор и десетте хиляди свята се изпълнили с аромати, венци, мелодии и възторжени възгласи, защото той отивал към великото Дърво на просветлението, дървото Бодхи, под което щял да спаси Вселената. Той седнал с твърда решимост под дървото Бодхи, на Неподвижното място, и при него веднага дошъл Кама-Мара, богът на любовта и смъртта.

Опасният бог се явил яхнал слон и с оръжия в хилядата си ръце. Бил заобиколен от армията си, която се простирала на дванадесет левги пред него, дванадесет вдясно, дванадесет вляво и назад до края на света и била висока девет левги. Божествата, покровители на Вселената, побягнали, но бъдещият Буда останал неподвижен под дървото. И тогава богът го нападнал, за да наруши концентрацията му.

Фигура 7. Буда Шакямуни под дървото Бодхи (дялан шистов камък, Индия, ок. края на IX — началото на X в. сл.н.е.)

Просветлението на Буда е най-важният момент в източната митология, съответстващ на Разпятието на Запад. Буда под Дървото на просветлението (дървото Бодхи) и Христос на Светия кръст (Дървото на изкуплението) са аналогични образи, въплъщаващи архетипния мотив за Световния спасител и Световното дърво, който идва от незапомнени времена. В следващите епизоди ще разгледаме много други варианти на същата тема. Неподвижното място и хълмът Голгота са образи на пъпа на света и оста на света.

Призоваването на Земята като свидетел е представено в традиционното будистко изкуство чрез изобразяването на Буда, седнал в класическа поза лотос, с дясната ръка, отпусната на дясното коляно, като пръстите докосват леко земята.

Смисълът е в това, че състоянието буда, просветлението, не може да бъде изразено с думи, а само пътят към просветлението. Тази доктрина за неизразимостта на истината, която е отвъд имената и формите, е основна за великата източна традиция, както и за платонизма. Докато истините на науката са изразими, представлявайки доказуеми хипотези, рационално почиващи на видими факти, ритуалите, митологията и метафизиката само отвеждат до ръба на трансцендентното просветление, финалната крачка към което трябва да бъде направена от всеки в безмълвието на собственото му преживяване. Затова един от санскритските термини за мъдрец е mūni, „мълчаливият“. Shakyamuni (една от титлите на Гаутама Буда) означава „мълчаливият или мъдрецът (mūni) от рода Шакя“. Макар той да е основоположникът на широко разпространена световна религия, същността на неговото учение остава неизбежно скрита в тишина.

Вихрушки, скали, мълнии и огън, димящи оръжия с остри шипове, горящи въглени, нажежена жарава, вряща кал, фучащи пясъци и четворен мрак запращал антагонистът срещу Спасителя, но всички тези залпове се превръщали в божествени цветя и мехлеми чрез силата на десетте съвършенства на Гаутама. Тогава Кама-Мара изпратил дъщерите си Желание, Копнеж и Похот, оградени със сладострастни прислужнички, но съзнанието на Великото създание не било смутено. Накрая богът оспорил правото му да седи на Неподвижното място, хвърлил ядосано острия си като бръснач диск и заповядал на неудържимата войнствена паплач да го връхлети и замери със скални канари. Но бъдещият Буда само преместил ръката си, за да докосне земята с върха на пръстите си и да призове богинята Земя да свидетелства за това, че той има право да бъде там, където е. И тя го сторила, издавайки сто, хиляда, сто хиляди тътена, от които слонът на Антагониста паднал на колене, покланяйки се на бъдещия Буда. Армията мигновено се разпиляла и боговете от всички светове разпръснали цветни венци.

Извоювал тази подготвителна победа преди залез-слънце, през първата част на нощта победителят придобил познание за миналите си съществувания, през втората част — божественото всезнаещо око, а през последната част на нощта — разбиране за причинно-следствената връзка. С пукването на зората той постигнал пълно просветление.

След това седем дни Гаутама — който вече бил Буда, Просветеният — седял неподвижно в блаженство. Седем дни стоял отдалечен и наблюдавал мястото, на което бил получил прозрение. Седем дни крачил между мястото, където седял, и мястото, където стоял. Седем дни той обитавал павилион, обзаведен от боговете, и премислял цялото учение за причинно-следствената връзка и избавлението. Седем дни седял под дървото, където девойката Суджата му била донесла мляко с ориз в златната купа, и там медитирал върху учението за сладостта на нирвана. Преместил се под друго дърво и седем дни вилняла страховита буря, но Царят на змиите излязъл от корените на дървото и го предпазил с разперената си качулка. Накрая Буда седял седем дни под четвърто дърво, все още наслаждавайки се на сладостта на свободата. След това се усъмнил дали посланието му може да бъде предадено, и се замислил дали да не задържи тази мъдрост за себе си, но бог Брахма слязъл от небесата, за да го помоли да стане учител на боговете и хората. Така Буда бил склонен да възвести учението. И той се върнал в градовете на хората, живял сред гражданите на света, предавайки им без ценния дар на познанието за Пътя.^[3]

Старият завет разказва за подобен подвиг в легендата за Мойсей, който в третия месец, след като израилтяните напускат Египет, достига със своя народ Синайската пустош. Там израилтяните опънали палатките си в подножието на планината. А Мойсей се качил при Бог и Господ го повикал от планината. Господ му дал Десетте Божи заповеди и заповядал на Мойсей да се върне с тях при израилтяните, народа на Господ.^[4]

Еврейската народна легенда гласи, че в деня на откровението от планината Синай се чували разнообразни тътени.

Светкавици, придружени с постоянно усилващ се кънтеж от рогове, изпълнили хората с могъщ страх и трепет. Бог огънал небето, залюлял земята и разтърсил границите на света, така че дълбините потреперили и небесата се изплашили. Неговото великолепие преминало през четирите портала на огъня, земетресението, бурята и градушката. Земните царе се разтреперили в дворците си. Самата Земя помислила, че мъртвите ще възкръснат и че тя ще трябва да отговаря за кръвта на посечените, която е поела, и за телата на убитите, които крие. Земята не се успокоила, докато не чула първите думи от десетте Божи заповеди.

Небесата се отворили и планината Синай, освободена от земята, се вдигнала във въздуха — върхът й се извисил в небесата, отстрани я покривал плътен облак — и докоснала подножието на божествения трон. Придружавайки Бог, от едната страна се появили двадесет и две хиляди ангели с корони за левитите, единственото племе, което останало вярно на Бог, докато останалите почитали Златния телец. От втората страна стояли шестстотин и три хиляди петстотин и петдесет ангели, като всеки държал по една корона от огън за всеки отделен израилтянин. Двойно повече ангели имало от третата страна, а от четвъртата те просто били безброй. Защото Бог не се появил от една посока, а от всички едновременно, което обаче не попречило на славата Му да изпълни както небесата, така и земята. Въпреки безбройното множество на планината Синай нямало безпорядък, нямало тълпи, имало място за всички.^[5]

Както скоро ще видим, независимо дали са представени чрез мащабните, почти необятни образи на Изтока, чрез ярките разкази на древните гърци или чрез величествените легенди на Библията, приключенията на героя обикновено следват модела, описан по-горе: отделяне от света, достигане до някакъв източник на сила и завръщане, възраждащо живота. Целият Изток е благословен от дара, донесен от Гаутама Буда — неговото удивително учение за Добрия закон, както Западът е благословен от десетте Божи заповеди на Мойсей. Древните гърци приписват огъня, първата опора на цялата човешка култура, на световно значимия подвиг на техния Прометей, а римляните — основаването на техния световно значим град на Еней, след като той напуска падналата Троя и посещава зловещото подземно царство на мъртвите. Навсякъде, независимо каква е сферата на интерес (религиозен, политически или личен), действията, които са наистина съзидателни, са представени като произтичащи от едно привидно умиране за света. Човечеството е единодушно и по отношение на това, което се случва по време на небитието на героя, така че той да се завърне прероден, възвеличен и изпълнен със съзидателна сила. Затова трябва само да проследим известен брой героически персонажи през класическите етапи на универсалното приключение, за да видим отново това, което всяка една история винаги е разкривала. Така ще можем да осъзнаем не само значението на тези образи за съвременния живот, но и единството на човешкия дух в неговите стремежи и превратности, сила и мъдрост.

На следващите страници под формата на едно събирателно приключение ще бъдат представени разказите за част от световните символни носители на съдбата на обикновения човек. Първият голям етап, този на отделянето или заминаването, ще бъде разгледан в част I, глава I, в пет подраздела:

1. „Повикът за приключение“, или знаците за призванието на героя;

2. „Отхвърляне на повика“, или безумието на бягството от Бога;

3. „Свръхестествена помощ“ — неочакваното съдействие, което получава човек, когато поеме по правилния път;

4. „Прекрачване на първия праг“;

5. „В корема на кита“, или преминаването в царството на нощта.

Етапът на изпитанията и победите на посвещаването ще бъде представен в глава II в шест подраздела:

1. „Пътят на изпитанията“, или опасната страна на боговете;

2. „Среща с богинята“ (Магна Матер), или възвръщане на блаженството от ранното детство;

3. „Жената като изкусителка“ — осъзнаването и агонията на Едип;

4. „Помирение с бащата“;

5. „Апотеоз“;

6. „Върховният дар“.

Завръщането и реинтегрирането в обществото, което е задължително за непрестанното движение на духовната енергия в света и което от гледна точка на общността оправдава дългото отсъствие, за самия герой може да се окаже най-трудното изпитание от всички. Защото, ако той е постигнал — като Буда — пълния покой на абсолютното просветление, има опасност блаженството от това преживяване да унищожи всеки спомен за, интерес към, или надежда за страданието на света, или пък задачата да насочи към пътя на просветлението хора, затънали в икономически проблеми, може да се окаже твърде трудна. От друга страна, ако героят, вместо да премине всички изпитания по приемането, просто се втурне към целта — като Прометей — и грабне (насилствено, чрез хитрост или късмет) дара за света, тогава силите, чийто баланс е нарушил, може да реагират така остро, че той да бъде поразен отвътре и отвън, разпнат — като Прометей — на скалата на собственото си изтормозено несъзнавано. Или, на трето място, ако героят се завърне благополучно и с желание, той може да срещне такова пълно неразбиране и пренебрежение от страна на тези, на които е дошъл да помогне, че делото му да претърпи провал.

Третата глава ще завърши обсъждането на тези перспективи в шест подраздела:

1. „Отказ от завръщане“, или отхвърляне на света;

2. „Магическото бягство“, или спасяването на Прометей;

3. „Избавление отвън“;

4. „Прекрачване на прага на завръщането“, или връщането в света на ежедневието;

5. „Господар на двата свята“;

6. „Свободата да живееш“ — същността и предназначението на върховния дар.

Това описващо кръг приключение на героя се проявява с обърнат знак в историите от типа на тази за потопа, в които не героят отива при силата, а силата се надига срещу героя и после утихва. Историите за потопа се срещат по всички краища на света. Те оформят съществена част от архетипния мит за историята на света и затова се отнасят към част II на настоящия анализ: „Космогоничният цикъл“. Героят от потопа е символ на изначалната жизнеспособност на човека, оцеляващ дори при най-мощните приливи на бедствия и греховност.

Събирателният герой на мономита е персонаж с необикновени дарби. Често е почитан от своята общност, друг път е непризнат и презрян. Той и/или светът, в който се намира, страдат от символен недостиг. В приказките той може да бъде толкова незначителен, колкото липсата на конкретен златен пръстен, докато в апокалиптичните видения физическият и духовният живот на цялата земя може да бъдат представени като погубени или пред прага на гибел.

Обикновено героят в приказките постига някаква победа на микрокосмическо ниво в рамките на дома и семейството, а пък героят в митовете — световноисторическа победа с микрокосмическо значение. Докато първият — най-малкото или презряно дете, което овладява необикновени сили — надделява над личните си потисници, вторият се връща от приключението си със средство за възраждането на общността като цяло. Племенни или местни герои, такива като император Хуанди, Мойсей или Тецкатлипока при ацтеките, посвещават своя дар на един определен народ; универсалните герои — Мохамед, Иисус, Гаутама Буда — носят послание за целия свят.

Независимо дали героят е смешен, или възвишен, грък или варварин, евреин или неевреин, по същество схемата на неговото пътешествие се изменя незначително. Популярните разкази показват героичните действия във физически план, висшите религии представят подвизите в морален план. Въпреки това в морфологията на приключението, в ролите на участващите персонажи и в спечелените победи ще бъдат открити изумително малко вариации. Ако в дадена приказка, легенда, ритуал или мит един или друг основен елемент от архетипния модел е изпуснат, той непременно ще бъде загатнат по някакъв начин — и самото изпускане може да говори много за историята и патологията на конкретния пример, както скоро ще видим.

Част II, Космогоничният цикъл, разгръща величавата гледка на създаването и разрушаването на света, дарена като откровение на героя, успешно изпълнил своята мисия. Глава I, Еманации, се занимава с раждането на формите на Вселената от празнотата. Глава II, Родени от девица, разглежда ролята на женската енергия като създателка и спасителка първо в космически мащаб като майка на Вселената, след това в човешка плоскост като майка на героя. Глава III, Преобразяванията на героя, проследява легендарната история на човешката раса през нейните най-типични периоди, появата на героя на сцената под различни форми според променящите се нужди на човечеството. И глава IV, Разпади, разказва за предсказания край първо на героя, после на проявения свят.

Космогоничният цикъл е представен с изумителна последователност в свещените писания на всички континенти^[6] и придава на приключението на героя нова и интересна перспектива — защото, погледнато от този ъгъл, изглежда, че опасното пътуване е усилие не за придобиване, а за възвръщане, не за откриване, а за преоткриване. Божествените сили, търсени и спечелени в рискованото начинание, се оказват скрити в сърцето на героя през цялото време. Той е „синът на царя“, който разбира кой е и след това пристъпва към упражняване на присъщата си сила, или е „Синът Божи“, който се е научил да разбира колко много значи това звание. От тази гледна точка героят е символ на онзи божествен образ на творец и спасител, който е скрит във всеки един от нас и само чака да бъде разбран и съживен.

„Защото Единият, който стана много, остава Един неделим, но всяка част е целият Христос“, четем в писанията на свети Симеон Млади^[7] (949–1022). „Аз Го видях в моята къща“, продължава светецът.

Сред всички делнични вещи Той се появи неочаквано и стана неизразимо съединен и слят с мен, връхлетя в мен, без да остане нищо между нас, като огъня в желязото, като светлината в стъклото. И ме направи подобен на огъня и подобен на светлината. И аз станах това, което видях отпреди и съзрях отдалеч. Не знам как да ви разкажа това чудо… Аз съм човек по природа и Бог по милостта на Бога.^[8]

Подобно видение е описано и в апокрифното Евангелие на Ева.

Стоях на величествена планина и видях гигантски човек и един друг джудже; и чух глас като гръмотевица и се приближих, за да чуя; и Той ми проговори и рече: „Аз съм ти и ти си Аз, и където и да си ти, там съм и Аз. Във всички съм пръснат и когато пожелаеш, ти Ме събираш и събирайки Ме, ти събираш Себе си“^[9].

По този начин двамата — героят и неговият висш бог, търсачът и намереното — са възприети като външността и вътрешността на едно-единствено самооглеждащо се тайнство, което е тъждествено с тайнството на видимия свят. Великият подвиг на най-големия герой е да стигне до познанието за това единство в множествеността и след това да го разпространи.