Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (21)

4. Прекрачване на прага на завръщането

Можем да си представим двата свята, божествения и човешкия, единствено като отделени един от друг — различни като живота и смъртта, като деня и нощта. Героят се осмелява да напусне територията, която познаваме, и да навлезе в тъмнината; там извършва своето приключение, а за нас е просто изгубен, пленник или изложен на опасност; а завръщането му може да бъде описано като излизане от отвъдното. Въпреки това — и тук се крие един много важен ключ за разбирането на митовете и символите — двете царства всъщност са едно. Царството на боговете е забравено измерение на света, който познаваме. И в изследването на това измерение, независимо дали с желание, или с неохота, е целият смисъл на подвига на героя. Ценностите и различията, които изглеждат важни в нормалния живот, изчезват с ужасяващото асимилиране на Аза в това, което по-рано е било единствено другост. Както в историите за страшилища човекоядки, в страха от тази загуба на личната индивидуация може би се крие цялото бреме на трансцендентното преживяване за неподготвените души. Но душата на героя влиза смело — и открива, че вещиците се превръщат в богини, а драконите — в пазители на боговете.

Винаги обаче от гледна точка на нормалното будно съзнание трябва да остане една възпираща несъвместимост между мъдростта, извлечена от дълбините, и благоразумието, което обикновено намираме за ефективно на белия свят. Оттук и обичайният разрив между опортюнизма и добродетелта и произтичащия от това упадък на човешкото съществуване. Мъченичеството е за светците, но обикновените хора имат институции, които не може да бъдат оставени да растат като полските кринове^[1]; Петър ще продължава да вади ножа, както там в градината, за да защити създателя и закрилника на света.^[2] Дарът, донесен от трансцендентната дълбина, бързо бива рационализиран и сведен до небивалица и се появява огромната необходимост друг герой да обнови света.

Но как да учиш отново на това, което хиляди пъти е било преподавано правилно и възприемано грешно през хилядолетията на човешкото благоразумно безразсъдство? Това е най-трудната задача на героя. Как да предадеш на езика на белия свят неподдаващите се на произнасяне думи на мрака? Как да представиш върху двуизмерна повърхност триизмерна форма или в триизмерен образ многоизмерно значение? Как да преведеш на езика на „да“ и „не“ откровения, които унищожават като безсмисленост всеки опит за определяне на двойки противоположности? Как да предадеш посланието на всепораждащата празнота на хора, които признават само доказателството на сетивата си?

Не един провал свидетелства за трудностите на този утвърждаващ живота праг. Първият проблем за героя след удовлетворяващото душата преживяване на видението на целостността е да приеме като истински преходните радости и скърби, баналностите и шумните сквернословия на живота. Защо човек да се завръща в един такъв свят? Защо да се опитва да направи за мъжете и жените, погълнати от страстите, приемливо, дори интересно преживяването на трансцендентното блаженство? Така както сънищата, натоварени с голяма важност през нощта, изглеждат просто глупави в светлината на деня, поетът и пророкът може да установят, че са в ролята на идиота пред съда на трезвомислещите очи. По-лесно е да пратиш цялата общност по дяволите и да се оттеглиш отново в небесната пещера, да затвориш вратата след себе си и да я залостиш. Но ако междувременно някой духовен акушер е прокарал шименава през убежището, тогава работата по представянето на вечността във времето и осъзнаването във времето на вечността не може да бъде избегната.

Историята на Рип ван Уинкъл е пример за това колко е деликатен въпросът със завръщането на героя. Рип се пренася в царството на приключенията несъзнателно, както правим всички ние всяка вечер, когато заспиваме. Според индуистите в дълбокия сън Азът е цялостен и блажен, затова дълбокият сън се нарича познавателно състояние.^[3] Но макар да сме обновени и подкрепени от тези нощни посещения при мрака първоизточник, те не променят живота ни, ние се завръщаме — като Рип — без нищо, с което да можем да докажем преживяването си, освен дългия мустак.

Той се огледа за оръжието си, но вместо излъсканата, добре смазана ловна пушка откри до себе си стара кремъклийка с дуло, покрито с ръжда, изпаднал затвор и приклад, прояден от червеи. (…) Като се изправи, за да тръгне, откри, че ставите му са сковани и има нужда да се пораздвижи. (…) Като приближи селото, срещна няколко души, но не разпозна никой от тях, което някак го изненада, защото си мислеше, че знае всички в околността. Дрехите им също бяха по друга мода, различна от тази, с която беше свикнал. Всичките те го гледаха със същата почуда и щом спираха поглед на него, неизменно поглаждаха брадичка. Постоянното повтаряне на този жест подтикна Рип неволно да направи същото и тогава, за свое изумление, установи, че брадата му е пораснала цял фут. (…) Започна да се чуди дали той и светът около него не са омагьосани. (…)

Външният вид на Рип с дългата му прошарена брада, с ръждясалата пушка, грубоватите дрехи и армията жени и деца, която го следваше по петите, скоро привлече вниманието на политиканите от кръчмата. Те се скупчиха около него и започнаха да го оглеждат от горе до долу с голямо любопитство. Ораторът припна към него и дръпвайки го леко настрани, поиска да знае за кого е гласувал. Рип го зяпна с недоумение. Друг нисък, но енергичен дребен мъж го хвана за ръката, вдигна се на пръсти към ухото му и го запита дали е федералист, или демократ. Рип бе също толкова объркан и от този въпрос, когато един отракан, самоуверен възрастен господин с триъгълна шапка с остър връх си проби път през тълпата, избутвайки хората наляво и надясно с лакти, и заставайки пред Уинкъл — с едната ръка на кръста, а другата върху бастуна си, като пронизващият му поглед и острият връх на шапката проникваха в самата душа на Рип, — запита със суров тон какво го води на изборите с пушка на рамо и тълпа по петите и дали не смята да вдига бунт в селото.

— Уви, господа — викна Рип ужасен, — аз съм беден, кротък човек, жител на района и верен поданик на краля, Бог да го благослови!

В този миг от всички страни избухнаха викове:

— Тори, тори! Шпионин! Беглец! Изгонете го! Бягайте от него!

С големи затруднения самоувереният мъж с триъгълната шапка въдвори ред.^[4]

Доста по-обезсърчаваща от съдбата на Рип е историята за случилото се с ирландския герой Оисин, когато се завърнал след дълго пребиваване при дъщерята на краля на Земята на младостта. Оисин се справил по-добре от Рип — държал си очите отворени в страната на приключенията. Той се спуснал съзнателно (буден) в царството на несъзнаваното (дълбокия сън) и приел ценното от неосъзнатите преживявания в съзнателната си личност. Осъществило се преобразяване. Но точно заради това толкова силно желано обстоятелство опасностите при завръщането му били още по-големи. Тъй като цялата му личност била в синхрон със силите и формите на безвремието, на него му предстояло да бъде напълно отхвърлен, поразен от въздействието на формите и силите на времето.

Един ден Оисин, синът на Фин Маккул, ловувал с хората си в горите на Ерин, когато към него се приближила дъщерята на краля на Земята на младостта. Хората на Оисин били избързали напред с улова от деня, оставяйки господаря си с трите му кучета да се прибира сам. И мистериозното създание му се явило с красиво тяло на жена, но с глава на прасе. Тя заявила, че главата й се дължи на друидска магия, и обещала, че тази глава ще изчезне веднага щом той се ожени за нея.

— Е, щом си в такова положение — казал той — и щом женитбата с мен ще те освободи от магията, няма да стоиш още дълго с тази прасешка глава.

Много скоро се отървали от прасешката глава и заминали заедно за Тир на Ног, Земята на младостта. Оисин живял там като крал дълго и щастливо. Но един ден се обърнал и казал на вълшебната си невяста:

— Иска ми се днес да съм в Ерин, да видя баща ми и неговите хора.

— Ако заминеш — казала жена му — и стъпиш върху земята на Ерин, никога няма да се върнеш тук при мен и ще се превърнеш в сляп старец. Според теб колко време мина, откакто дойде тук?

— Около три години — отговорил Оисин.

— Изминаха триста години — рекла тя, — откакто дойде в това кралство с мен.

Щом трябва да се върнеш в Ерин, ще ти дам този бял кон да отидеш с него. Но ако слезеш от коня или докоснеш пръстта на Ерин с крака си, конят на мига ще се върне тук, а ти ще си останеш там — беден старец.

— Ще се върна, не се страхувай — казал Оисин. — Нима нямам основателна причина да се върна? Но трябва да видя баща си, сина си и приятелите си в Ерин още веднъж, да ги зърна само веднъж.

Тя приготвила коня за Оисин и му казала:

— Този кон ще те отведе където пожелаеш да идеш.

Оисин не спрял, докато конят не стъпил на земята на Ерин, и продължил напред до Нокпатрик в Мънстър, където видял един кравар. В полето, където пазели кравите, имало голям плосък камък.

— Би ли дошъл тук — рекъл Оисин на краваря — да обърнеш този камък?

— Всъщност не бих могъл — отговорил краварят, — защото не мога да го вдигна, нито двадесет мъже като мен биха могли.

Оисин отишъл с коня до камъка, протегнал се, хванал го с една ръка и го обърнал. Под камъка лежал великият рог на фенианците (борабу), навит като морска раковина, а правилото гласяло, че който и от фенианците от Ерин да надуе борабу, останалите ще се съберат веднага, независимо в коя част на страната се намират по това време.

Фенианците били воините на Фин Маккул, всичките до един великани. Оисин, синът на фин Маккул, бил един от тях. Но тяхното време било отминало отдавна и обитателите на земята вече не били някогашните юнаци. Подобни легенди за древни великани са характерни за фолклорните традиции навсякъде по света. Вж. например мита за цар Мучукунда, разказан по-горе (с. 189–191). Същата идея се крие зад изключително дългия живот на еврейските патриарси: Адам живял деветстотин и тридесет години, Сит — деветстотин и дванадесет, Енос — деветстотин и пет, и т.н., и т.н.^[5]

— Ще ми подадеш ли този рог? — помолил Оисин краваря.

— Не бих могъл — отвърнал той, — защото нито аз, нито още много други като мен ще можем да го вдигнем от земята.

При тези думи Оисин се приближил до рога и протягайки се, го хванал в ръка. Но бил толкова нетърпелив да го надуе, че забравил всичко, подхлъзнал се, докато се протягал, и единият му крак докоснал земята. В този миг конят изчезнал и Оисин останал да лежи на земята, превърнал се в сляп старец.^[6]

Мотивът за равностойността на една година в рая на сто години земен живот е добре познат в митовете. Закръглената стотица означава завършеност. По същия начин триста и шестдесетте градуса на окръжността означават завършеност и според индуистките пурани една година на боговете съответно е равна на триста и шестдесет човешки. От гледна точка на олимпийските богове земната история отминава, епоха след епоха, разкривайки вечната хармонична форма на завършения цикъл, така че там, където хората виждат само промяна и смърт, благословените съзират неизменна форма, свят без край. Но сега идва проблемът как да се поддържа тази космическа гледна точка пред лицето на непосредствените земни скърби и радости. Вкусът на плода на преходното познание измества фокуса на духа от центъра на епохата към периферната криза на временното. Хармонията на съвършенството е изгубена, духът залита, героят пада.

Идеята за коня, изолиращ героя от пряк контакт със земята, но в същото време позволяващ му да обикаля сред народите по света, е ярък пример за една основна предпазна мярка, много често прилагана от носителите на свръхестествена сила. Монтесума, императорът на Мексико, никога не стъпвал на земята; винаги благородници го носели на раменете си и ако стъпвал някъде, те му постилали скъпи килими, по които да върви. В своя дворец персийският император ходел по килими, на които друг освен него не можел да стъпи. Той никога не вървял пеша, а се возел в колесница или яздел кон. По-рано царете на Уганда, техните майки и царици не бивало да ходят пеша извън просторните оградени места, в които живеели. Когато излизали, ги носели на раменете си мъже от биволския клан, няколко от които придружавали царствените особи при пътуване и се редували да носят свещения товар. Царят възсядал врата на носача и краката му били прибирани под неговите ръце. Когато някой от тези носачи се уморял, той прехвърлял царя на раменете на друг, без да допусне царският крак да докосне земята.^[7]

Сър Джеймс Джордж Фрейзър обяснява по следния нагледен начин факта, че по цялата земя божествената личност не може да докосва земята с крака си:

Очевидно светостта, магическата способност, табу или както поискаме да наречем това тайнствено качество, с което се предполага, че е проникната особата табу, тя се схваща от първобитния мислител като физическа субстанция или течност, с която светият мъж е зареден, също както лайденската стъкленица е заредена с електричество и точно както електричеството в стъкленицата може да се изпразни при контакт с добър проводник, така и светостта или магическата способност на човека може да се изпразни и да се оттече при контакт със земята, която съгласно тази теория служи като чудесен проводник за магическата течност. Следователно, за да се запази зарядът и да не отиде напразно, трябва да се внимава и да се попречи на свещената личност или личността табу да докосне земята; на езика на електротехниката той трябва да бъде изолиран, за да не бъде изпразнен от скъпоценната субстанция или течност, с която е напълнен догоре като някакъв съд. А очевидно в много случаи изолацията на особата табу се препоръчва като предпазна мярка не само заради самата нея, а заради останалите; защото, след като качеството святост или табу е, така да се каже, мощен експлозив, който може да се възпламени и взриви при най-малкото докосване, то е необходимо в интерес на всеобщата сигурност да се държи в тесни граници, да не би, ако излезе от тях, да гръмне, взриви, разруши, попари и унищожи онова, до което се докосне.^[8]

Без съмнение съществува психологическо обяснение за тази предпазна мярка. Англичанинът, който се облича официално за вечеря сред джунглите на Нигерия, просто усеща, че има причина да го стори. Младият творец, който влиза в лобито на „Риц“ с екстравагантните си мустаци, ще се радва да обясни своята странност. Римската якичка отличава човека от духовенството. Монахинята от XX в. преминава покрай нас в облекло от Средновековието. Съпругата в по-голяма или по-малка степен е изолирана чрез своята халка.

Разказите на У. Съмърсет Моъм описват метаморфозите, които сполетяват носителите на бремето на белия човек, пренебрегващи табуто на смокинга. Много фолклорни песни свидетелстват за опасностите от счупването на халката. А митовете — например тези, събрани от Овидий във великата му поема „Метаморфози“ — преразказват отново и отново шокиращите трансформации, които настъпват, когато изведнъж, без необходимите предпазни мерки, изолацията между висококонцентрирания енергиен център и по-слабото енергийно поле на околния свят изчезне. Според вълшебния фолклор на келтите и германите, ако някой гном или елф бъде застигнат от изгрева извън своето царство, той веднага се превръща в пръчка или камък.

За да завърши своето приключение, завръщащият се герой трябва да оцелее в сблъсъка със света. Рип ван Уинкъл така и не разбира какво е преживял, неговото завръщане е шега. Оисин знае, но изгубва своя център и рухва.

Камр аз-Заман има най-голям късмет от всички. Той преживява буден блаженството на дълбокия сън и се завръща в светлината на деня с толкова убедителен талисман от невероятното си приключение, че успява да запази своята увереност пред лицето на всяко отрезвяващо разочарование.

Докато той спял в своята кула, двата джина, Дахнаш и Маймуна, донесли от далечен Китай дъщерята на владетеля на островите, моретата и Седемте палата. Нейното име било принцеса Будур. И те поставили спящата млада жена до персийския принц в същото легло. Джиновете открили лицата им и видели, че двамата са си лика-прилика.

— Кълна се в Аллах — заявил Дахнаш, — о, господарке, моята любимка е по-хубава.

Но Маймуна, женският дух, която харесвала Камр аз-Заман, отвърнала остро:

— Не е вярно, по-красив е моят любимец.

Така те спорили и се препирали, докато Дахнаш накрая не предложил да потърсят безпристрастен съдник.

Маймуна ударила с крак по земята и веднага се появил един ифрит — сляп с едното око, гърбав, пършив, очните му орбити били изрязани в горния и долния край на лицето, на главата си имал седем рога, четири къдрици се спускали от главата до петите му, ръцете му били като вили, а краката като корабни мачти, имал нокти като на лъв и стъпала като копита на диво магаре. Чудовището целунало с уважение земята пред Маймуна и попитало какви ще са нарежданията й. След като му обяснили, че ще трябва да отсъди в полза на един от двамата млади, легнали на леглото всеки с ръка под врата на другия, той дълго ги гледал, дивейки се на прелестта им, след това се обърнал към Маймуна и Дахнаш и изрекъл присъдата си.

— Кълна се в Аллах, ако трябва да знаете истината — казал той, — двамата имат равностойна красота. И не мога да избера между тях, защото са мъж и жена. Но ми хрумна нещо друго: да събудим поред всеки от тях, без другият да знае, и който се влюби по-силно, значи, отстъпва на другия по хубост.

Речено-сторено. Дахнаш се преобразил в бълха и ухапал Камр аз-Заман по шията. Сепвайки се в съня, младежът потъркал ухапаното място, почесал се силно и се завъртял леко настрани. Тогава открил, че до него лежи нещо, чийто дъх бил по-сладък от мускус, а кожата му — по-мека от каймак. Бил удивен. Седнал в леглото. Погледнал по-внимателно и видял, че това била млада жена, красива като перла или ясно слънце, като свод на изящна стена, гледан отдалеч.

Камр аз-Заман опитал да я събуди, но Дахнаш я бил приспал непробудно. Младежът я разтърсил. „О, любима моя, събуди се и ме погледни“ — рекъл той. Но тя не потрепвала. Камр аз-Заман си представил, че Будур е жената, за която баща му иска да го ожени, и се изпълнил с желание. Но се уплашил, че неговият отец може да се крие някъде в стаята и да гледа, затова се въздържал и се задоволил с това да вземе пръстена печат от малкия й пръст и да го сложи на своя. След това ифритите го върнали в съня му.

Държанието на Будур било доста различно от това на Камр аз-Заман. Тя не помислила, че някой може да я гледа, и не се страхувала от това. А също така Маймуна, когато я събудила, в женската си злоба се изкатерила по крака й и я ухапала силно на едно място, което сега я изгаряло. Красивата, благородна, възхитителна Будур, откривайки своето мъжко съответствие до себе си и виждайки, че той вече е взел нейния пръстен, без да може нито да го разбуди, нито да си представи какво й е сторил, завладяна от любов и зашеметена от близостта на неговата плът, изгубила всякакъв контрол и достигнала върха на безпомощната страст.

Обхванала я безжалостна сласт, тъй като желанието на жените е по-силно от желанието на мъжете, и тя се засрамила от своето безсрамие. После свалила неговия пръстен печат от пръста му и го сложила на своя на мястото на пръстена, който той бил взел. Целунала го по устата, по ръцете, не оставила нецелунато място, след което го придърпала към гърдите си и го прегърнала, и слагайки едната ръка под шията му, а другата под мишницата му, се сгушила и заспала до него.

Така Дахнаш изгубил спора. Будур била върната в Китай. На следващата сутрин, когато двамата млади се събудили и цяла Азия ги разделяла, въртели се наляво и надясно, но не открили никого до себе си. Плакали пред семействата си, ругали и убивали хора наоколо и напълно обезумели. Камр аз-Заман легнал на легло и залинял, а баща му, царят, седял до главата му, плачел и го оплаквал, без да го оставя ни ден, ни нощ. А принцеса Будур трябвало да бъде окована, сложили й желязна верига около шията и я вързали за решетката на един от прозорците в двореца й.^[9]

Случайната среща и раздяла, с цялата им необузданост, са типични за страданията на любовта. Защото, когато сърцето настоява да следва съдбата си, отблъсквайки обичайните съблазни, тогава мъката е голяма, също както и опасността. Но отвъд преценките на разума вече са пуснати в ход невидими сили. От различните краища на света постепенно ще се подредят поредица събития и чудодейни съвпадения ще накарат неизбежното да се случи. Пръстенът талисман от срещата на душата с нейната друга половина на мястото на свързването свидетелства, че там сърцето е усетило това, което Рип ван Уинкъл е пропуснал. Той свидетелства също така за убедеността на будното съзнание, че реалността от дълбините не противоречи на тази от обикновения свят. Той е знак за потребността на героя да свърже незабавно своите два свята.

Останалата част от дългата история на Камр аз-Заман е разказ за бавния, но удивителен ход на една съдба, призована към живот. Не всеки има съдба: само героят, който се е гмурнал, за да я докосне, и е изплувал обратно с пръстен.