Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (23)

6. Свободата да живееш

Какъв тогава е резултатът от чудодейното преминаване и завръщане?

Бойното поле е символ на полето на живота, където всяко същество живее благодарение на смъртта на друго. Осъзнаването на неизбежната вина на живота може така да отврати сърцето, че както Хамлет или Арджуна, човек да откаже да продължи да живее. От друга страна, както повечето от нас, той може да си изгради един лъжлив и в крайна сметка неоправдан образ на необикновено явление в света, което не носи вина като всички останали, а е оправдано в неизбежната си греховност, защото представлява доброто. Подобна самооправданост води до неправилно разбиране не само за себе си, но и за природата както на човека, така и на Космоса. Целта на мита е да прокуди нуждата от такова житейско невежество, като помири индивидуалното съзнание и вселенската воля. И това е постигнато чрез осъзнаването на истинската връзка между преходните явления на времето и нетленния живот, който живее и умира във всичко.

Както човек захвърля износените дрехи и облича нови, така и въплътеният Аз изоставя изхабените тела и заема нови. Оръжия не го посичат. Огън не го гори. Нито вода го мокри, нито вятър го суши. Азът не може да бъде посечен, изгорен, намокрен или изсушен. Той е вечен, всепроникващ, постоянен, неизменен и изначален.^[1]

В света на действието човек губи своята съсредоточеност в принципа на вечността, ако е загрижен за резултата от своите дела, но ако постави тях и техните плодове върху коленете на живия Бог, чрез тях като чрез жертвоприношение той ще се освободи от оковите на морето на смъртта. „Извършвай нужното действие без пристрастност. (…) Освободен от всякакво чувство за собственост, с възвисен, лишен от желания ум, посвещавайки всички действия на Мене, сражавай се безпристрастно.“^[2]

Силен в прозрението си, спокоен и свободен в действията си, въодушевен, че чрез неговата ръка ще потече милостта на Виракоча, героят е осъзнатият инструмент на ужасяващия, удивителен Закон, независимо дали работата му е да е касапин, жокей или цар.

Гуион Бах, който, след като вкусил три капки от отровния казан на вдъхновението, бил изяден от вещицата Каридуен, преродил се като бебе и бил хвърлен в морето, на следващата сутрин бил намерен в един рибарски кош от злочест и дълбоко разочарован младеж на име Елфин, син на заможния земевладелец Гуидно, чиито коне загинали от отровата, която се изляла от спукания казан. Когато мъжете извадили кожената торба от коша и я отворили, те видели челото на момченцето и възкликнали към Елфин:

— Виж какво сияйно чело (taliesin)!

— Талиесин нека се казва — отвърнал Елфин.

Вдигнал момченцето на ръце и оплаквайки липсата на късмет, тъжно го поставил зад гърба си. После накарал коня си да върви бавно там, където по-рано минавал в тръс, и пренесъл детето така леко, сякаш то седяло в най-удобния стол на света. Малко след това момчето зарецитирало поема за утеха и прослава на Елфин и му предсказало почести и слава.

Любезни Елфин, ти недей скърби!

Недей съдбата си оплаква.

Да си отчаян, не помага.

Човек не вижда истинската помощ. (…)

Ей ме на̀, аз съм дребен и слаб,

от морето пенливо подхвърлен,

но ще бъда за теб по-полезен

от триста сьомги във дни на беди.

Когато Елфин се върнал в замъка на баща си, Гуидно го попитал дали е хванал богат улов на бента, и той му отговорил, че е уловил нещо по-добро от риба.

— Какво е то? — попитал Гуидно.

— Поет — отвърнал Елфин.

Тогава Гуидно казал:

— Уви, каква полза ще ти донесе той?

А невръстното дете отговорило само:

— Ще му донесе повече полза, отколкото бентът някога е донесъл на теб.

Гуидно попитал:

— Нима умееш да говориш толкова малък?

А бебето отговорило:

— Умея да говоря по-добре, отколкото ти да ми задаваш въпроси.

— Нека чуя тогава какво имаш да кажеш — рекъл Гуидно.

Тогава Талиесин изпял философска песен.

Един ден кралят събрал двора и Талиесин се настанил в едно тихо кътче.

И така, когато бардовете и вестителите дошли, за да възхвалят щедростта и да прославят царуването на краля и неговата сила, докато преминавали покрай ъгълчето, където той лежал, Талиесин присвил устни, прокарал пръст през тях и направил „бръм, бръм“. Никой от бардовете не му обърнал особено внимание, ами продължили напред, докато стигнали пред краля, на когото се поклонили, както бил обичаят, и без да кажат нито дума, присвили устни срещу него и направили с пръст „бръм, бръм“, както били видели момчето да прави преди това. Това много учудило краля и го накарало да си помисли, че са изпили доста питиета. Поради което наредил на един от лордовете си, който прислужвал на трапезата, да иде при тях и да им каже да си съберат ума и да си помислят къде се намират и какво подобава да сторят. Лордът с радост изпълнил заръката. Но бардовете и вестителите не престанали с щуротиите, а продължили с тях. Кралят изпратил човек втори и трети път и им наредил да напуснат залата. Накрая заповядал на един от оръженосците си да удари по главата най-главния сред тях, на име Хайнин Вард, и оръженосецът взел една метла и го тупнал по главата така здраво, че той седнал обратно на мястото си. След това се изправил, паднал на колене и замолил за позволение от краля да покаже, че тази тяхна постъпка не е поради липса на знание или заради пиянство, а под въздействието на някакъв дух, който бил в залата. И след това Хайнин рекъл така:

— О, благородни кралю, нека твоя милост знае, че не поради силата на напитките или твърде много от тях сме безмълвни, лишени от реч като опиянени, а под въздействието на дух, който седи в ъгъла ей там във вид на дете.

Кралят незабавно разпоредил на оръженосеца да доведе детето, той отишъл до кътчето, където седял Талиесин, и го довел пред краля, който го запитал кой е и откъде идва. И Талиесин отговорил на краля в стихове:

Аз главен бард съм на Елфин,

родина моя е страната на летните звезди.

Идно и Хайнин викат ми Мердин,^[3]

накрая всеки крал ще ме зове Талиесин.

 

Бях при моя Господ в най-високите простори,

когато падна Луцифер във дълбините адски.

Пред Александър знаме бойно аз развявах,

звездите всички знам по име от Севера до Юга,

в галактиката бях на Разпоредителя пред трона,

бях в Ханаан, Авесалом когато падна,

Божествения дух пренесох в долината на Хеброн,

бях в двора и на Дон, преди да се роди Гуидион.

Гласът бях, който чуха Илий и Енох,

и окрили ме геният на жезъла владишки,

бъбривец бях, преди със слово да ме надарят,

когато разпнаха Сина на Бог, бях там,

три срока бях в затвора на Арианрод

и ръководих сам градежа на Нимрод,

аз чудо съм с произход неизвестен.

Бях в Азия със Ной в ковчега

Содом и Гомора как паднаха видях,

бях в Индия, когато Рим бе изграден,

и тук дойдох на Троя при руините.

Със моя Бог бях в яслите в обора,

Мойсей поддържах през водите на Йордан,

във небесата бях с Мария Магдалена

и от котела на Каридуен се вдъхнових,

бях бардът с арфа на Леон от Лохлин.

На Белий хълм живях на Синвелин в двореца,

година цяла с ден отгоре бях в окови,

изстрадах глад аз за Сина човешки,

отгледаха ме в Божията земя,

учител бях на всички умове

и мога цялата Вселена да поуча.

Ще бъда на земята до Съда последен

и неизвестно е дали съм риба, или рак.

        После девет месеца бях

        в утробата на Каридуен.

        Отпърво бях малкият Гуион,

        накрая съм Талиесин.

И когато кралят и благородниците му чули песента, много се удивили, защото никога не били чували подобно нещо от толкова малко момче.^[4]

По-голямата част от стихотворението на барда е посветена на нетленното, което живее в него; само една кратка строфа е отделена за личната биография. Слушателите са насочени към нетленното вътре в тях самите и после между другото получават кратка информация за поета. Макар че се страхувал от ужасната вещица, той е погълнат и прероден. Умирайки за личното его, той възкръсва, утвърден в Аза.

Героят е защитник на случващото се, не на случилото се, защото той е. „Преди Авраам да е бил, Аз съм.“^[5] Той не бърка привидната непроменимост във времето с неизменността на битието, нито пък се страхува от следващия момент (или от „другото“), което разрушава постоянното със своята промяна.

Нищо не пази вида си, природата възобновява

всички неща и създава от старите образи нови

В цялата тази Вселена, повярвайте, нищо не гине,

формата само мени, обновява.^[6]

Така следващият миг има позволението да дойде и да отмине. Когато Принцът на вечността целунал Принцесата на света, нейната съпротива се уталожила.

Царкинята отворила очи, събудила се и го погледнала много радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата придворна свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си.

Конете в двора се изправили на нозете си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скокнали и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили главици изпод крилата си, поозърнали се и литнали над полето, мухите запълзели по стените, огънят в огнището лумнал с игриви пламъци и гозбите закъкрили, сложеното да се пече месо пак зацвъртяло и готвачът залепил такава плесница на чирака, че той се разревал, а помощницата почнала пак да скубе кокошката.^[7]