Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (13)

2. Среща с богинята

Върховното приключение, след като всички препятствия и огри вече са надвити, обикновено се представя като свещен брак (hieros gamos) на триумфиращия герой — душата, с Богинята — владетелката на света. Това е кризата в надира, в зенита или в най-отдалечения край на Земята, в центъра на Космоса, в параклиса на храма или в мрака на най-съкровеното кътче на сърцето.

В Западна Ирландия все още се разказва историята за принца от Самотния остров и дамата от Табър Тинти. Надявайки се да изцери кралицата на Ерин^[1], смелият младеж поел на път, за да донесе три бутилки вода от Табър Тинти, пламтящия вълшебен извор. По съвета на една свръхестествена леля, която среща по пътя, и яздейки един чуден, мръсен, мършав, дребен, рунтав кон, който тя му дава, младежът пресякъл река от огън и успял да избегне допира до дърветата в отровна гора. Със скоростта на вятъра конят префучал покрай единия край на замъка Табър Тинти, принцът скочил от гърба му през един отворен прозорец и се озовал вътре жив и здрав.

Цялата зала, огромна по размер, била пълна със спящи великани и чудовища от морето и сушата — огромни китове, дълги хлъзгави змиорки, мечки и зверове с всякаква форма и от всякакъв вид. Принцът преминал покрай тях и над тях, докато стигнал до голямо стълбище. Изкачил го и влязъл в една стая, където открил, спяща на едно ложе, най-красивата жена, която някога бил виждал. „Няма да има какво да ти кажа“, помислил си той и продължил към следващата стая, като така обходил дванадесет стаи. Във всяка от тях намерил жена, по-красива от предишната. Но когато стигнал до тринадесетата стая и отворил вратата, златен блясък заслепил очите му. Останал известно време така, докато зрението му се възвърнало, и след това влязъл вътре. В огромната светла зала имало златно ложе, поставено върху колела от злато. Колелата непрекъснато се въртели, ложето обикаляло наоколо, без да спира ден и нощ. На ложето спяла кралицата на Табър Тинти и ако дванадесетте й придворни дами били красиви, то красотата им бледнеела пред нейната. В долния край на ложето бил самият Табър Тинти — огненият извор. Върху извора имало златен похлупак и той обикалял безспир наоколо заедно с ложето на кралицата.

„Ей богу! — рекъл принцът. — Ще си почина малко тук.“ И се качил на ложето и не го напуснал шест дни и шест нощи.^[2]

Дамата от Къщата на съня е познат персонаж във вълшебните приказки и митовете. Вече я споменахме като Брунхилда и малката Брайър Роуз.^[3] Тя е образецът на всички образци за красота, отговорът на всички желания, целта, даряваща блаженство в земното или неземното пътуване на всеки герой. Тя е майка, сестра, любовница, невяста. Всяка съблазън, всичко, което обещава радост, подсказва нейното съществуване — ако не в градовете и горите на света, то в дълбините на сънищата. Защото тя е въплъщение на обещанието за съвършенство, уверението на душата, че в края на нейното изгнание в един свят на организирани несъвършенства ще познаем отново блаженството, което сме познали някога; утешаващата, грижовна, „добра“ майка — млада и красива, — която сме познавали и дори вкусвали в далечното минало. Времето я е откъснало от нас, но въпреки това тя живее, заспала в безвремие, на дъното на вечното море.

Но запомненият образ не е само благ, защото „лошата“ майка — (1) отсъстващата, недостижима майка, към която са насочени фантазиите на агресията и от чиято контраагресия се страхуваме; (2) ограничаващата, забраняваща, наказваща майка; (3) майката, която държи при себе си растящото дете, опитващо се да се оттласне; и накрая (4) желаната, но забранена майка (едипов комплекс), чието присъствие е съблазън за опасни желания (кастрационен комплекс), също остава в скритата зона на невръстните спомени на възрастния и понякога дори притежава по-голяма сила. Тя стои в основата на такива недостижими образи на Великата богиня като този на целомъдрената и страховита Диана. Безусловната гибел, която причинява на младия ловец Актеон, илюстрира какъв силен страх се крие в подобни символи на блокираните желания на ума и тялото.

Актеон случайно вижда опасната богиня по обед, този съдбовен момент, когато слънцето е на върха на своя младежки, неудържим възход, задържа се там и след това с мощно гмурване поема към смъртта. След цяла сутрин в преследване на дивеча младежът оставил спътниците си да почиват заедно с чистокръвните му кучета и тръгнал да скита съвсем безцелно, като се отдалечил от познатите ловни дъбрави и полета и навлязъл в съседните гори. Той открил една долчинка, гъсто обрасла с кипариси и борове. И с любопитство проникнал в гъсталака. Сред дърветата имало пещера, в която бликал спокоен, ромолящ извор с поток, който се разширявал в затревен вир. В това сенчесто кътче си почивала Диана и в този момент се къпела със своите нимфи напълно гола. Ловното й копие лежало встрани заедно с колчана стрели, отпуснатия й лък, сандалите и робата. Една от голите нимфи била събрала къдриците и на кок, а част от останалите изливали вода от широки стомни.

Фигура 24. Диана и Актеон (мраморен метоп, елински период, Сицилия, ок. 460 г. пр.н.е.

Когато скитащият се младеж изникнал изневиделица насред божественото скривалище, се разнесли женски писъци и всички тела се скупчили около своята господарка, за да я скрият от простосмъртните очи. Но главата и раменете й се извисявали над тях. Младежът я видял и продължавал да я гледа. Тя се огледала за лъка си, но той бил далеч, затова бързо грабнала каквото й било подръка, а именно вода, и я хвърлила в лицето на Актеон. „Сега разказвай, ако можеш — извикала гневно тя, — че си видял богинята гола.“

От челото му израсли еленови рога. Вратът му се удебелил и удължил, ушите му се заострили. Ръцете му се издължили и се превърнали в крака, а дланите и стъпалата станали копита. Ужасен, той побягнал — и се изумил колко бързо може да се движи. Но когато спрял, за да си поеме дъх и да пийне вода, Актеон видял лицето си в бистрия извор и се дръпнал назад поразен.

След това ужасна съдба сполетяла Актеон. Собствените му хрътки, надушвайки големия елен, се втурнали с лай през гората. За момент той се зарадвал, че ги чува, и спрял, но след това инстинктивно се изплашил и побягнал. Глутницата го последвала и постепенно го догонила. Когато стигнали до него и първата се хвърлила върху хълбока му, той се опитал да извика имената им, но звукът, който излязъл от устата му, не бил човешки. Хрътките го захапали с острите си зъби. Той паднал и собствените му ловни приятели, окуражавайки кучетата, дошли навреме, за да сложат край на мъките му. Диана, която по чудодеен начин наблюдавала гонитбата и смъртта му, сега можела да се успокои.^[4]

Митологичната фигура на Вселенската майка приписва на Космоса женските атрибути на първото, обгрижващо, закрилящо присъствие. Фантазията е преди всичко спонтанна, защото съществува близко и явно съответствие между отношението на малкото дете към майка му и отношението на възрастния към обкръжаващия го материален свят.^[5]

Но също така в много религиозни традиции съществува съзнателно контролирано педагогическо използване на този архетипен образ за целите на пречистването, балансирането и посвещаването на ума в същността на видимия свят.

В тантрическите книги на средновековна и съвременна Индия домът на Богинята се нарича Мани Двипа, Остров на скъпоценностите. Там се намира нейното ложе-трон в гора от дървета, изпълняващи желания. Златен пясък покрива бреговете на острова, които се мият от спокойните води на океана на нектара на безсмъртието. Богинята е червена от огъня на живота. Земята, Слънчевата система, галактиките на безкрайното пространство — всичко това издува утробата й. Защото тя е създателката на света, вечна майка и вечна девица. Тя съдържа съдържимото, подхранва подхранващото и е животът на всичко, което живее.

Свещените писания (шастри) на индуизма се разделят в четири групи: (1) шрути, които се смятат за директно божествено откровение; те включват четирите Веди (древни сборници с псалми) и някои от Упанишадите (древни философски трактати); (2) смрити, които включват традиционните учения на ортодоксалните мъдреци, канонични инструкции за домашните церемонии, определени произведения от светския и религиозния закон, както и великия индуистки епос Махабхарата, който, разбира се, включва Бхагавадгита; (3) пурани, които в най-голяма степен представляват индуистките митологически и епически произведения; те се занимават с космогонични, теологични, астрономически и физически въпроси; и (4) тантри — текстове, описващи техники и ритуали за почитане на божествата и за постигане на свръхнормални сили. Сред тантрите има една група особено важни писания (наречени агами), за които се предполага, че са директно откровение на вселенския бог Шива и неговата богиня Парвати (затова ги наричат „Петата веда“) Те поддържат една мистична традиция, позната като „тантра“, която има всепроникващо влияние върху по-късните форми на индуистката и будистката иконография. През Средновековието будизмът пренася тантрическата символика от Индия в Тибет, Китай и Япония.

Тя също така е смъртта на всичко смъртно. Целият цикъл на съществуването е завършен под нейна власт — от раждането, през младостта, зрелостта и старостта, до гроба. Тя е утробата и гробницата: свинята, която изяжда своето прасило. Така тя обединява „добрата“ и „лошата“, давайки израз на двата аспекта на майката от спомените — не само персоналната, но и универсалната. От поклонника се очаква да съзерцава и двете еднакво невъзмутимо. Чрез това занимание духът му се пречиства от неуместните инфантилни сантименталности и негодувания и съзнанието му се отваря за неразгадаемото присъствие, което съществува преди всичко не като „добро“ и „лошо“ по отношение на неговия детински човешки комфорт, неговите благополучия и злочестини, а като закон и образ на същността на битието.

Великият индуистки мистик от XIX век Рамакришна (1836–1886) бил свещеник в новоизграден храм, посветен на Космическата майка, в Дакшинешвар, предградие на Калкута. Образът в храма показва богинята в двата й аспекта едновременно — страховития и благия. Четирите й ръце демонстрират символите на универсалната й сила: горната лява ръка размахва окървавена сабя, а долната държи за косата отрязана човешка глава; горната дясна е вдигната в жест, показващ „не се страхувай“, а долната дарява изобилие от блага. Като огърлица тя носи гирлянда от човешки глави, фустата й е пояс от човешки ръце, а дългият й език е изплезен, за да лиже кръв. Тя е космическата сила, целостта на Вселената, хармонизацията на всички двойки противоположности, съчетаваща по чуден начин ужаса на абсолютното унищожение с безличното, но все пак майчинско успокоение. Както промяната, както потока на времето и реката на живота, богинята едновременно създава, закриля и унищожава. Името й е Кали, Черната, титлата й — Лодката през Океана на живота.^[6]

Един тих следобед Рамакришна видял красива жена да се качва от Ганг и да приближава към горичката, в която той медитирал. Той усетил, че тя всеки момент ще роди. След малко бебето се родило и тя нежно го закърмила. Скоро обаче добила ужасяващ вид, поела невръстното в грозните си челюсти, смазала го и го сдъвкала. След като го погълнала, тя се върнала отново в Ганг и изчезнала.^[7]

Само гении, способни на най-висше самопостигане, могат да понесат пълното разкриване на величието на тази богиня. За останалите тя намалява блясъка на сиянието си и си позволява да се яви във форми, съответстващи на неразвитите им способности. Да я възприеме в нейната цялост, ще е страховито преживяване за всеки духовно неподготвен индивид, както свидетелства нещастният случай с енергичния млад самец Актеон. Той не бил светец, а ловец и не бил готов за разкриването на формата, която трябва да бъде съзерцавана без нормалните човешки (т.е. инфантилни) нюанси на желание, изненада и страх.

Фигура 25. Поглъщащата Кали (дърворезба, Непал, XVIII-XIX в.)

Жената в образния език на митологията представлява целокупността на това, което може да бъде познато. Героят е този, който идва, за да познае. Докато напредва през бавното посвещаване, каквото животът е, за него формата на богинята преминава през редица трансформации: тя никога не може да е по-голяма от него самия, макар че винаги може да обещае повече, отколкото той в момента е способен да разбере. Тя съблазнява, тя води, тя го подканва да разчупи оковите си. И ако може да отговори на нейната същност, те двамата, познаващият и познаваната, ще бъдат освободени от всички ограничения. Жената води към върховния апогей на чувственото приключение. Недовиждащите очи я принизяват до по-нисши състояния, злите очите на невежеството я приковават към баналността и грозотата. Но разбиращите очи й носят спасение. Героят, който я приеме такава, каквато е, без прекомерни вълнения, но с добротата и увереността, които тя изисква, може да бъде царят, прероденият бог на света, сътворен от нея.

Има една история например за петимата синове на ирландския крал Еохед — как, след като излезли на лов един ден, те се изгубили и не намирали изход отникъде. Жадни, тръгнали един по един да търсят вода. Първи бил Фъргъс:

… и той се натъква на един извор, над който открива стара жена да стои на стража. Видът на старицата е такъв: по-черна от въглен била всяка нейна става и част, от главата до петите; сивата й остра коса, която стърчала от горната част на скалпа й, приличала на опашката на див кон; от устата й се подавал крив зеленикав зъб, извивал се и стигал до ухото и с него можела да окастри всички клонки на някой дъб; очите й били черни и помътнели, носът крив, с широки ноздри, коремът сбръчкан, на петна и изключително противен, пищялите изкривени, завършващи с огромни глезени и чифт широки стъпала, коленете кокалести, а ноктите сини. Цялата външност на вещицата всъщност била отвратителна.

— Това е пътят, нали? — попитал момъкът, а тя отговорила:

— Точно това е пътят.

— Работата ти е да пазиш извора ли? — попитал той, а тя отвърнала:

— Да, именно.

— Разрешаваш ли ми да си налея малко вода?

— Да — съгласила се тя, — но само ако получа от теб една целувка по бузата.

— Няма да стане — отговорил младежът.

— Тогава няма да получиш вода от мен.

— Ей тук се заричам — рекъл той, — че по-скоро ще умра от жажда, отколкото да ти дам целувка!

След това младият мъж тръгнал към мястото, където били братята му, и им казал, че не намерил вода.

Олиол, Брайън и Фиахра по същия начин се отправили в търсене и стигнали до въпросния извор. Всеки един от тях помолил старицата за вода, но отказал да я целуне.

Най-накрая дошъл ред на Ниъл и той приближил към извора.

— Позволи ми да си налея вода, жено! — извикал момъкът.

— Ще ти позволя — отвърнала старицата, — но дари ме с една целувка.

Той отвърнал:

— Освен че ще ти дам целувка, също и ще те прегърна!

После се навел, за да я прегърне и целуне. След като сторил това и се отдръпнал да я погледне, в целия свят нямало девойка с такова изящество, в цялата Вселена нямало по-красива от нея: всяка част от тялото й, от главата до петите, била досущ току-що паднал сняг; имала закръглени, царствени рамене, дълги и тънки пръсти, прави крака с прекрасен тен; два сандала от бял бронз отделяли гладките й, меки бели стъпала от земята; тялото й било покрито с пищна пелерина от най-отбраното руно в пурпурен цвят, украсено с брошка от бяло сребро; имала блестящи перлени зъби, великолепни очи и устни, червени като плода на офика.

— В теб, жено, е събрана всичката красота! — възкликнал младият мъж.

— Така е наистина.

— А коя си ти? — продължил той.

— Кралската власт съм аз — отвърнала тя и добавила: — Кралю на Тара! Аз съм кралската власт. (…) Върви сега — казала му — при братята си и вземи със себе си вода. Освен това твое и на твоите деца завинаги ще бъдат кралството и върховната власт. (…) И както ти отпърво ме видя грозна, ужасна, противна, а накрая красива, такава е и кралската власт — защото без битки, без свирепа борба, тя не може да бъде спечелена; но в резултат този, който е крал, изважда наяве миловидното и красивото от всичко.^[8]

Такава е кралската власт? Такъв е самият живот! Богинята, пазителка на непресъхващия извор — каквато я срещат било Фъргъс, било Актеон, било принцът на Самотния остров, — изисква героят да е надарен с това, което трубадурите и минезингерите наричат „нежно сърце“. Нито животинското желание на Актеон, нито капризите и отвращението на Фъргъс могат да я проумеят и правилно да й служат; това може да стане само чрез нежност — aware („нежна симпатия“), така я наричали в романтичната дворцова поезия в Япония през X-XII век.

В благородното сърце се крие любовта,

тъй както птичките в дъбравата зелена.

Без благородното сърце е невъзможна тя,

и то без нея; тъй природата е уредена.

Така щом слънцето изгрее,

идва светлината,

без него тя не може да вирее.

А в благородството покълва любовта във всякоя душа,

тъй както всеки огън дава топлина.^[9]

Срещата с богинята (която е въплътена във всяка жена) е последният тест за таланта на героя да спечели дара на любовта (милосърдие: amor fati), който е самият живот, носещ наслада, като външната обвивка на вечността.

И когато приключенецът в този контекст е не младеж, а девойка, тя е тази, която по силата на своите добродетели, своята красота или своето силно желание е подходяща да стане съпруга на безсмъртен. Тогава небесният съпруг слиза при нея и я отвежда в своето легло — независимо дали тя желае това, или не. И ако тя го е отбягвала, тогава прозира истината, а ако го е търсила, желанието й се сбъдва.

Девойката от племето арапахо, която последвала бодливото прасе до върха на удължаващото се дърво, е примамена в лагера на небесните хора. Там тя става съпруга на един небесен младеж. Именно той, преобразен като бодливо прасе, я е довел в свръхестествения си дом.

След деня с приключението при кладенеца царската дъщеря от детската приказка чула силно тропане по вратата на замъка: жабокът бил пристигнал да си поиска обещаното. И въпреки силната й погнуса той я последвал до нейния стол на масата, споделил храната от нейната златна чинийка и чашка, дори настоял да си легне с нея в коприненото й креватче. Тя се ядосала, грабнала го от пода и го хвърлила срещу стената. Когато паднал обратно на пода, той вече не бил жабок, а кралски син с мили и красиви очи. След това научаваме, че те се оженили и заминали с красива карета към кралството на младежа, където двамата станали крал и кралица.

А когато Психея изпълнила всички трудни задачи, самият Юпитер й дал да пие от еликсира на безсмъртието, така че тя веднъж и завинаги се свързала с Купидон, нейния възлюбен, в рая на съвършенството.

Гръцката православна и Римокатолическата църква празнуват едно и също тайнство на празника Успение Богородично:

„Дева Мария е вдигната горе в небесната сватбена зала, където царят на царете седи на своя звезден трон“.

„О, Дево най-благородна, накъде отиваш, светла като утринта? Прекрасна си и нежна, о, дъще на Цион, хубава като луната, избрана като слънцето“.^[10]

Фигура 26. Vierge Ouvrante (Отваряща се Богородица) (полихромна дърворезба, Франция, XV в.)